Подир малки из дърветата отвъд реката подаде се човекът. В един миг той мина поточето и се намери пред тях. Той беше едър, бърчав старец, в изкъсани дрехи.
         - Къде отивате, чичовата? - попита ги той, още запъхтян.
         Стремски му обясни. Старецът тури пръста на устата си.
         - Какво щяхте да направите? Аз затова, като ви видях, затекох се да ви пресрещна.
         Найден го гледаше зачуден.
         - На пътя пазят турци. Преди малко опушнаха един карловец. Тука стойте, в гората.
         И той, като им кимна, тръгна нагоре по поточето, последван от тях.
         Подир няколко минути между младите ели, до самата вода, мярна се колибка, покрита с начупени върхари и трева. Но тя беше толкова малка и ниска, щото само седешком можеше вътре да се стои.
         - Влезте и крийте се тука. Тука има и друг човек - каза старецът. После прибави: - Гладни ли сте? Така ли? На ви хлебец! - и извади из пояса си комат подничен хляб.
         В колибата имаше една жена карловка. Тя беше също спасена от стареца в колибата си.
         Старецът им поръча да стоят вътре и се изгуби из дърветата.
         Троицата бежанци завързаха разговор с нисък глас.
         Карловката била избягала тая нощ из града си.
         Там запирали, клали, бесили!
         Тя беше четирийсетгодишна жена, твърде уплашена и слисана. Като приказваше, тя още трепереше.
         Между това, слънцето се затули зад чуките на запад. В долът се възцаряваше прохладна сянка.
         Старецът след един час пак дойде.
        - Хапнахте ли? Добре. Сега си поспете тука.
        Но старецът - той каза, че се викал дядо Гъчо - любопитствуваше да узнае кои му са гостите.
        Стремски му каза своето име.
        - Стремски? Аз знам цяла Бяла черква, но Стрем ски не съм чул - каза старецът.
       Найден сети, че дядо Гъчо имаше право: старецът познаваше баща му под името Марко Иванов, Гьопсата, прякор, който Найден в Цариград по патриотическата мода в онова време беше превел на български Стремски.
       - Вие сте брат и сестра?
       - Не.
       - Пък тъй си приличате...
       - Турците какво станаха? - попита Найден.
       - Пометоха се, да ги порази господ.
       - Като е тъй, ний ще вървим сега, чичо - каза Найден.
       - Няма да отивате. Починете си тука. Утре, преди зори, ще ви събудя и ще тръгнем всички за Троян. Старецът им разправи, че той пасял овцете тука на един турчин карловец и затова другите турци не го кътнали. Но той се уплашил днес от техните закани и решил да бяга и той, като напусне овцете.
       Добродушният дядо Гъчо дълго още приказва с гостите си, от които Невянка, съсипана от умора, както седеше, заспа облегната до стената на колибата до задрямалата по-рано карловка. Един луч от месечината падаше през отзявката на покрива въз бледото лице на момичето.
        Найден, до входа на колибата, слушаше с натегнали клепачи стареца.
        - Лека нощ! - каза дядо Гъчо, като стана и си отиде в кошарата при овцете.
        Найден нито му отговори: главата му клюмна на земята и той заспа като мъртъв.
        Чудна балканска нощ!
        Пространните самотии, къпани от модрата светлина на месечината, тайнствено дремеха във вековечната си тишина и царствена непокътнатост.
         А от двете страни на планината, в долините на Тракия и в полетата на Дунавска България, ужасните фурии на войната бодърствуваха и разсяваха настръх и трепет по обляната с кърви и покрита с пожарища земя, из които трябваше да изникне младата й свобода...

 

 

 

 

 

съдържание | съдържание | следваща глава