Вратата се чукна.
Стремски попита кой е и като чу гласа на ханджият, стана и отвори.
- Какво има?
- Доктор Догански е в кафенето. Прати ме да питам може ли да дойде?
Стремски се навъси.
- Какъв е този доктор?
- Тукашният, при войната - отговори ханджият.
- Ето още един нов запознайник! Кой ще е негова милост? - избъбра си Стремски.
- Нека заповяда!
След минута влазяше в стаята един момък трийсетгодишен, с пълно, здраво,
розово лице, с жив, събуден поглед и с фаворитки черни - пред ушите.
- А! Позволете, нали господин Найден Стремски имам чест да виждам? - попита
той, като свали шапката, която беше румънско офицерско кепе от сиво военно
сукно, както и дрехите му.
- Да - отговори Стремски, позачуден от малко чудатата външност на влезлия.
- Представлявам ви се тогава: доктор Догански, от X..., ваш съсед, почти
ваш съгражданин. Баща ми сам е от Бяла черква. Значи, гледайте ме като
съвършено свой - викаше докторът високо и любезно и приятелски тръскаше
ръката на Стремски.
- Отде ме познавате, господин Догански? - попита Стремски, след като покани
доктора да седне на денкчето.
- От Цариград ви познавам, когато заминувах преди десет години да се уча
в Букурещ... Вий сте забравили... Как се изминуват неусетно годините! А
узнах за вас в Кутловица, дето бях отишел да направя медицински оглед на
убития турчин. Сега току-що се връщам. Там пристава ми обади, че е записал
като свидетел и един Стремски, идящ от Русе. Аз знаех, че сте там чиновник,
от голямото добрутро... Тозчас се сетих, че сте вие.
- Да, като закусвах на Кутловица, случи се едно убийство и аз видях убиеца,
току-що бягаше. Фанаха го. А мене записаха в акта.
- Аз трябва да благодаря на тая случка. Възхитен съм, че намирам тук един
съотечественик, един тракиец, което значи: един приятел - в тая дива Шопландия...
Вий заминавате за София?
- Да, утре. Оттам за Бяла черква.
- Това е невъзможно! Аз ще ви спра тука! Вий сте мой гост... Излезте из
тая мръсна дупка! Тая нощ ще станете жертва на милиарди бълхи и квинтилиони
дървеници... В този орангутански град и по-хубаво няма! Представете си,
брате: аз съм тук в африканска пустиня. Ужасно монотонен живот. Пътник
рядко спира - промени конете си на станцията, па хайде - бяга. Ти си изключение...
Българин свестен не можеш да срещнеш, да размениш две умни думи - има руски
офицери - приятели ми са - мразя ги... А българите - прости, никакви потребности
духовни. Развлечения? Отнюд! Умираш... Имаше по
едно време трупа от кичеци циганки... То дойде като благодат божия в тоя
умрял град. Окръжният началник, капитан Беринков, строг православен човек,
поиска да ги изгони... Аз го не оставих. „Стой! - извиках - ти правиш престъпление!“
И той ги остави. Защото глухо... Тука сме в центра на шопската дивотия.
Ето защо кога видя тракиец - плаче ми сърцето... Не, аз не те пущам. Ти
си мой пленник. Ще останеш цяла неделя при мене. Имам два коня: ще те разведа
по околностите на тая райска долина. Видиш: един венец от планини - кунуна
мунцилор, както казват власите... Само тази Стара планина ме разтушава
и ми наумява за моето отечество... Ти тука се с никого не познаваш?
- Не... тоест, запознах се вече с едного, забравих му името... Адвокатин
тук. С една ужасна брада по лицето. Приказва някаква си българо-руска каша...
Докторът се изсмя.
- Ах! Тукашният адвокат? Чудовище космато и диво! Беринков го нарича „Дикий
Барин“ - имало такъв в една повест на руския писател Тургенева... Е, добре,
господин Стремски, този Дикий Барин - всички така го наричаме вече - е
интелигенцията тука, корифеят й. Представи си какви са ония, които идат
подир него, представи си тогава и положението на образован човек в тая
мечешка бърлога - в отношението на человеците!
Стремски слушаше смаян доктора. Намерил сега човек, комуто да си изкаже
душата, Догански като един поток изля пред него набраните в гърдите му
от дълго време жалби против недостатките на тоя нещастен градец и чудовищните
преувеличения на които показваха колко му е било дотегнало тука, както
- и хиперболическия стил, свойствен на речовитите хора като доктора. Имаше
обаче една откровеност и сърдечност в обноските на тоя оригинал с румънско
кеп?, които го правеха симпатичен на Стремски.
- Да излезем! - предложи докторът.
- Къде?
- Из града? А довечера си у мене на вечеря. Ще пратя и багажа ти да земат.
Стремски се отказваше. Но Догански не отстъпваше. Той прие най-после поканата
му да бъде гост за няколко дена: докторовата любезност, от друга страна
- тая чудна балканска долина, разбиха упорството му.
На портата извън беше вързана една висока, прекрасна, жълта кобила, с лебеден
врат, английска раса. Докторът я отвърза и я предаде на едно момче.
- Заведи у дома Фанни! - каза му той.
- Това ми е коня, с който пътувам - аз и в града, кога съм, с кон пътувам...
Това е хубаво - едно за тия проклети и нечисти улици, а друго - предпазен
си от бясно куче... Тоест, бесни кучета тук няма, но може да ти се случи
да срещнеш веднаж в живота си... Аз, собствено, и от коня си преглеждам
болните си от прилепчиви болести, тъй съм по-обезпечен от заразяване...
Впрочем, тука и нямат обичай да се обръщат към доктора: ходят при турски
ходжи и при поп Лака да им чете и бае - разправяше словоохотливият доктор,
като вървяха из улиците, дето минувачите се спираха да гледат вънкашния
човек - а за да усили впечатлението, Догански обърна разговора по френски.
Минаха през тесни, криви улици, с разрушени турски къщи и запустели дворища,
буренясали, и излязоха на края, на един бряг, дето беше военната болница.
От това високо място се откриваше чудесна картина навред. Бреговец лежеше
посред засмяната долина, заградена от планини и бърда, покрити с лозя и
гори.
Особено западният край беше необикновено кичест и красив със своя дърволяк,
зелени морави, веселени от ръмолящи поточета, слезнали от букашката планина.
Един от хубавите балкански кътове, царство на прохлада, сенки, самотия
и горска поезия.
От юг близко, с ръка да я засегнеш, Стара планина. Високо в небето се дигаха
нейните голи гърбове и върхове, под които се чернеяха столетните букови
гори по хълбоците й... Нейната исполинска верига се протакаше се тъй дива
и лесиста на изток, дето едно скалисто бърдо, с чудновати и смели очертания
се отклоняваше от главния гребен и тръгваше право на север, па се пресичаше
внезапно в полето с един стръмен, отвесен бряг. Приличаше на колосално
животно, легнало неподвижно.
Стремски не можеше да й се нагледа на тая панорама. Как беше различен тоя
благословен край от голите, степни хълмове около Русе! Сега той двойно
си честитеше срещата с доктора и приемането поканата му да погостува тука.
Болното му още от прясната рана сърце искаше да намери при обществото на
тоя приказлив и жизнен човек и в тоя планински кът разтуха и развлечение.
Върхове, долове, гори, самотии, потоци, тъмни, непроходими гъсталаци -
всичко имаше тука за любителя на природата на нейната благодатна тишина
и свежест. Сякаш тая планинска пазва бяха обятия, разгърнати, за да утешат
една скръб, да излечат една болка.