Иван Вазов

„Под игото“, Роман, Втора част

Литературен клуб | към съдържанието | други произведения на Иван Вазов

 

X. ЕДИН ШПИОНИН ПРЕЗ 1876 ГОДИНА

 

 

        Навън беше се стъмнило съвършено.
        - Господин председателю - обади се Кандов, който досега мълчеше, - искам думата!
        - И аз щях да я искам - отзова се господин Фратю: - за да предложа да се вдигне заседанието. Обадиха се и други, които подкрепиха Фратя.
        - Искам думата! Аз ще направя едно друго предложение - за Стефчова! - повтори студентът натъртено.
        - Добре, че се сетих - пресече го Франгов, - днес Стефчов е бил на конака при бея, двама със Заманова... А неговият човек, Рачко Пръдлето, е обикалял тъдява и е надничал, като сме влазяли из малката врачка на градината.
        - Рачко? - каза неволно Огнянов. - Аз го познавам тоя идиот, в Карнарския хан...
        - Как, истина ли е, че си го вързовал?
        - Той разказваше такава една история, но кой го вярваше? Нали знаехме, че си умрял? Той е халосан малко.
        - Истина е, каквото ви е разправял - каза Огнянов, който днес в краткото изложение на приключенията си пред комитета не бе се сетил и за тая дребна случка; - но това оставете настрана... Та Стефчов шпионира още, по старому? Ах, тоя мерзавец! - И лицето на Огнянова кипна от негодувание.
        - Искам думата! - извика Кандов.
        - Кандов, говорете! - каза Огнянов.
        - Аз най-положително зная, че Стефчов е предал Огнянова и той е виновник за толкова нещастия! - каза студентът.
        Очите му светнаха като два въглена сега и той ги впери въпросително в Огнянова.
        - Не е, не е Стефчов - Мунчо е - възразиха всички.
        - Лъжете се страшно, господа! - и студентът, като скочи прав, изложи им с развълнуван глас откритието, което бе направил случайно. Той подкрепи думите си с необорими доказателства.
        Сега всички пламнаха от необуздан гняв. Сърдити викове и псувни се раздадоха. Стефчовото було бе свалено.
        Огнянов се наведе с бурни бръчки на челото.
        - Право имаше Бенковски, дето казваше, че сме баби.
        - Ето и тая вечер ни е шпионирал!
        - Кой знае какво ни се върти над главата.
        - Ние действуваме така открито и така се разгащихме, щото ме е страх - каза Франгов.
        - Огнянов, кажи своето мнение! - обърна се Соколов.
        Огнянов, на минута унесен в някакви размишления, трепна, па каза:
        - Моето мнение е, че направихме голяма будалащина, дето още на времето не отнехме на Стефчова възможността да върши предателства.
        - Чрез какъв начин можехме да сторим това? - попита поп Димо.
        - Чрез унищожение - смърт.
        - И революционният устав само такова наказание предвижда - забележи Попов.
        Възцари се мълчание.
        - Господа! Аз предлагам услугите си да убия тия дни Стефчова! - извика студентът.
        Всички изгледаха зачудено Кандова.
        - Кандов! Ти бързаш! Стефчов е мой, други няма право! - извика докторът. Очите му горяха от дива злоба.
        - Как! - извика с отчаян глас Кандов. - Аз пръв предложих и аз пръв открих престъплението му.
        - Стефчов е моя жертва и аз никому я не давам - избъбра мрачно Соколов.
        Кандов протестуваше.
        - Жребий! Жребий! - развикаха се някои членове.
        Но нито Кандов, нито Соколов пристаяха да теглят жребий. Всеки се страхуваше да не изтегли празно. Гаче се касаеше не за убиването на един човек, а за добиването на един трон.
        Тогава Огнянов каза авторитетно:
        - Ако е въпрос кой има повече право да унищожи тоя предател, то аз го отнимам и на двама ви. Аз съм негова жертва, аз имам първенство над вас. Но аз имам едно възражение: това убийство може да повреди на делото ни, аз го намирам несвоевременно. Предлагам ето какво: наказанието на Стефчова да се извърши в първия ден на революцията. Стефчов да падне първа жертва.
        Това мъдро предложение се одобри.
        Кандов остана попарен. По Соколовото лице се изобрази тържествующе самодоволство; няколко минути той остана замислен, чужд на разговорите и с поглед устремен в пространството. Най-после погледът му светна необикновено, две страшни бръчки сбраха челото му и на устните му затрептя някаква демонска усмивка.
        И той скокна бързо и излезе навън, та прати известие на Неча Павлюв да не пуща тая нощ Клеопатра; тя му беше потребна за Стефчова! Защото такава ужасна смърт той намисли за предателя.
        Когато, след една минута, той се завърна, завари, че приказка ставаше за Заманова.
        - Завчера го срещнах - дошъл от Пловдив - казваше Ганчо Попов. - Из един път ме приближава и право ти куме в очи: "Как отива вашата работа?" - попита и ми смигаше да се сетя каква работа. И толкова запитва, за да изкопчи някоя дума. Аз станах вир-вода, доде бях с него... Мене ме въжди: тоя проклетник е подушил.
        - Дявол да го вземе тоя погански син - каза Мичо ядосан; - роднина ми е, но се гнуся като от леш.
        - Колко майки е разплакал тоя изверг! - каза поп Димчо; - който го премахне, до шия да бъде в грехове затънал, ще стане чист като ангел пред бога... - И поп Димчо навири благочестиво една плоска с ракия, която извади из пазвата си, па я подаде на Странджова.
        В туй време чукна се силно вратата.
        Всички трепнаха. Призракът на едно предателство се изпречи пред тях.
        Соколов грабна револвера и се затече при вратата.
        - Кой тропа? - попита той.
        Един тих глас се обади:
        - Отворете!
        - Заманов дохожда - пошъпна булка Мичовица.
        Колкото ниско и да се казаха тия думи, зловещото име стигна до ушите на членовете. Те настръхнаха.
        Докторът заметна пак вратата, отиде при куностаса и разтвори едно писмо, да го чете на кандилото.
        Подир една минута той се извърна към дружината с твърде изменено лице. Бузите му се бяха почти слепнали от уплашване и прехласване. На всички се преметнаха сърцата.
        - Издайничество? - попитаха всички очи.
        - Какво е това писмо? - попита Огнянов.
        - Наше писмо, което завчера изпратихме за панагюрския комитет; връща ни се сега. На, сами вижте от кого.
        И той подаде писмото на Огнянова.
        - Чети тук тия редове! - прибави той и посочи от лява страна на подписа. Огнянов прочете следующето:

            „Господин председателю!
            Зле струвате, дето ръсите кореспонденцията си по пътя, та я намира кир Стефчов. Днеска взех от ръцете му това писмо у бея, комуто превеждахме на турски оттатъшната страница с белладоната; а тая страница аз самичък после четох у себе си над едно мангалче, затова се не безпокойте. Виеше се и друга буря над главите ви тая вечер, но се пръсна. Благодарете на мене! Събирайте се само другаде и по-тайно. Добър успех и победа!
            Българският предател и шпионин:

            Х.   З а м а н о в“

        Сега втрещаването стана общо.
        Как е паднало това писмо в Стефчови ръце? - попита Огнянов с негодуване, подир първото смайване.
        - Пенчо го взема да го даде на нашия писмоносец и го е изпуснал, види се - обясни докторът. (Действително писмото беше паднало на улицата днес, когато слугинята на чорбаджи Юрдана изтърсваше из прозореца Пенчовото сетре. Пенчо не бе съгледал още, че липсва из пазвата му.)
        - И Стефчов да го намери! Кажи сега, че не съществува фаталност! - каза Кандов.
        - И че няма провидение! - прибави Недкович.
        - Провидение в лицето на един шпионин! Иди и помисли, че в Заманова имало толкова честност! - каза Франгов.
        - Види се, че ние му дължим повече от това, което знаем - забележи Ганчо Попов; - той споменува още за някаква буря - дали не сме щели да бъдем нападнати тука и уловени?... Нали чухте, че Стефчов е бил в конака и негов човек ни е шпионирал, като влазяме?
        - Та у тоя човек имало благородство! - учуди се Огнянов.
        - И голям патриотизъм, както видите. Като отървава нас, той излага и себе си с подписа си - каза Недкович.
        - Господа - извика с тържествен глас Огнянов, - това е знамение на времето! Когато и турските официални шпиони стават патриоти и наши съюзници, то значи, че ние работим в един велик момент, че народния дух е приготвен и народът е узрял за една велика борба!
        - Заманов за мене е светец сега - забележи покъртен бай Мичо.
        И по всички лица, преди малко тъй настръхнали. сега се появи спокойствие и бодрост. Трябва да кажем. че тоя клетник Заманов в действителност не беше сторил никакво политическо предателство досега. Въпреки мълвата той беше прегърнал шпионската кариера с едничката цел да скубе пари и от турци, и от българи. За да повлияе и на последните, той не броеше заплашванията, но по-далеч не отиваше. Самолюбието беше умряло в него, но съвестта остаяше жива. Очевидно, нещастният не беше създаден за шпионин, но пагубни обстоятелства го бяха тикнали в тоя кален път. Нека кажем, че преди да върне писмото в комитета, той беше хитро убедил бея да отложи нападението.
        Той умря на заточение в Азия, тъкмо когато се подписа в Сан Стефан амнистията...


 

 

 

 

следваща глава

 

Публикация в кн. „Събрани съчинения“, Иван Вазов, под редакцията на Илия Тодоров, Изд. "Български писател", София, 1977 г.
г1998-2015 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]