Иван Вазов

„Под игото“, Роман, Втора част

Литературен клуб | към съдържанието | други произведения на Иван Вазов

 

XXVI. БАТАРЕЯТА НА ЗЛИ ДОЛ

 

 

        Върхът Зли дол, на североизточния край на града, имаше хубаво стратегическо положение. Той командуваше на околността и държеше ключа на друма, който свързва Клисура със Стремска долина... Оттук погледът потъваше далеко във вълнообразните голи поляни на изток, по които се мяркаха далегледните стражи, съставляющи "веригата" на клисурската армия.
        Стражата на Зли дол беше най-многочислена. Тя беше засилена от средногорците на Волова - останки от разбити чети - и тя се готвеше да посрещне с куршумите си първия напор на неприятеля.
        Днес се забелязваше особено оживление там. Някаква бодрост светеше в погледите. Но те не бяха обърнати към посоката, отдето се очакваше врагът, а към дола, в който се гнездеше Клисура. Всички се взираха напрегнато в пътеката, що извиваше по урвата насам. Там един въстаник, с гигантски ръст, носеше нещо бяло, дълго, цилиндрообразно на рамо. Подире му една жена, пълна и снажна, селянка по облекло, идеше, прегъната под едно бреме, очевидно много тежко.
        Именно в тия двама хора бяха впити всички погледи. И имаше защо: те изнасяха артилерията до Зли Дол!... Тя състоеше всичко на всичко от един черешов топ.
        Той беше на рамото на гиганта.
        Снарядите, състоещи от железни късове, куршуми, цигански гвоздеи, петала и пр., висяха в торба на гърба на селянката.
        Очите на въстаниците пущаха пламък от удоволствие; въодушевление общо завладя Зли дол!
        Най-после гигантът изнесе на върха топа, облян с горещ пот, който капеше като дъжд от веждите му и от шията му.
        - Майка му стара!... - изохтя той, като тръшна смъртоносното оръдие на земята.
        Натрупаха се да гледат с любопитство топа... Имаше още двайсетина подобни, назначени и за другите укрепления, но те бяха още в града. Този беше изкаран, за да опитат гърмежа, гюллето му и далнобойността му. Притеглиха го още по на високо място, отдето можеше да се бие друмът и голите рътлини, напълниха го хубаво с джепане, заковаха го здраво за земята с колове и изкопаха зад него широка дупка за прикритие на артилеристите...
        Въстаниците горяха от нетърпение да чуят гласа на първия български топ! Детинска радост и възторг неописуем вълнуваше всички. Някои плачеха...
        - Слушайте как ще зареве балканският лев, момчета... Гласът му ще разтрепери трона на султана и ще обади на цял свят, че Стара планина е свободна!... - казваше началникът на злидолската стража.
        - Тоя гръм ще разбуди и другите наши братя в Стремската долина и ще им науми длъжността: те ще грабнат оръжие и ще се опълчат против общия душман! - каза друг.
        - Оттука ние заповядваме на цялата долина... нека само се покажат тираните: на матруша ще ги направим!
        - Ни един няма да оставим, майка им стара! - изрева Иван Боримечката, като продължаваше да брише с шапка зачервенялото си мокро лице.
        Защото гигантът, който изнесе топа, беше нашият стар познайник - Боримечката; джепането бе изнесла жена му. Те още преди месец бяха се преместили. в Клисура, по работа, и увлекли в революцията.
        Палячът на фитила се готвеше да почне работата си.
        - Чакай, Делчо, да се не изплашат женорята и децата, да се обади по-напред - каза Нягул абаджият.
        - Харно кажеш - отзова се други, - да пратим протогера да вика из града, защото има тежки жени...
        - Къде ще пращаме в града, да се губи време? Оттука някой да извика, дето е с по-гърлест глас, всеки ще чуе.
        - Боримечката! Боримечката! - извикаха неколцина, които познаваха страшната сила на дробовете му.
        Боримечката прие на драго сърце новата мисия. Той попита какво трябва да каже, запомни го хубаво и отиде на срещната височина, по-близо до града. Па се изправи там във всичката си гигантщина, напъна гърдите си напред, дигна главата нагоре, разтвори широко челюстите и викна проточено:
        - Хора бре! Да знаете, че ще пукне топчето, за да го опитваме, майка му стара... та да се не плашат жените и дечурлигата, ами рахат да си бъдат... Читаци няма никак още... Не се видят читаци, майка им стара!
        Той повтори това съобщение още няколко пъти, през една минута почивка. Балканските екове отговориха на тоя силен глас. Той проникна и във всяка къща на града. След като се даде това успокоително предупреждение на домочадията, пристъпи се до работа. Делчо секна огън, запали голям къс прахан, забучи го на един дълъг прът и приближи към гъзера на топа. Праханта се разпаляше и пушеше; сини облачета дим се извиваха из въздуха... В трепетно ожидание на гърмежа въстаниците поотбягнаха надалечко, други легнаха в окопите, за да не видят нищо, някои даже си запушиха ушите с пръсти и замижаха. Няколко секунди минаха в ужасно, неизразимо напрежение на нервите... Синият дим все се пушеше над фитила, но не успяваше да го запали. Сърцата биеха до пукване. Това мъчително състояние ставаше нетърпимо... Най-после, по фитила прехвърча бяло пламъче, запуши се и той и веднага топът издаде някакъв немощен, сърдит, дрезгав звук, като кога чупиш суха дъска, нещо прилично на остра кашлица, и се покри с гъст облак дим... От тая кашлица топът се цъфна, а джепането си изхрачи само няколко разкрача далеч... Мнозина от налягалите въстаници даже не чуха гърмежа му...
        Някой си, на смях или наистина, каза, че той бил вземал тоя шум за шум, излязъл из нецензурния канал на Ивана Боримечката...
        Тоя нещастен резултат извади наяве недостатъците на артилерията. Прочее, прибързаха, та поправиха другите топове, като ги стегнаха яко и на гъсто с железни обръчи и въжа, а някои извътре облякоха с тенекия. Още тоя ден изкараха по два топа на всяко укрепление, напълниха ги силно, закрепиха ги на кола, заковани здраво за земята, и изкопаха зад тях дупки за палячите на фитилите. Всеки топ бе назначен да послужи само за един път и в известна, определена посока да гръмне.
        Нека прибавим, че забравиха да обадят в града, че топчето „пукнало“ вече. Така щото бедните жени и бабички чакаха до вечерта с памук в ушите да заечи въздухът и да потреперят стъклата от гърма.

 

 

 

следваща глава

 

Публикация в кн. „Събрани съчинения“, Иван Вазов, под редакцията на Илия Тодоров, Изд. "Български писател", София, 1977 г.
г1998-2015 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]