Иван Вазов

„Под игото“, Роман, Втора част

Литературен клуб | към съдържанието | други произведения на Иван Вазов

 

ВТОРА ЧАСТ

 

 

I. БЯЛА ЧЕРКВА

 

 

        Приключението навръх Светого Андрей разтърси от основи мирното съществуване на Бяла черква. Откриването личността на Бойча порази мало и голямо, а изравянето труповете на двамата турци докара в ужас градеца. То беше, наистина, зловещо събитие. Остави, дето се разбуди подозрителността на турската власт, ами и околното турско население закипя - за отмъщение. И като чакаше деня да коли изкуп, засега се настървяваше в кървави злодейства. По кърища и друмища западаха още повече български лешове и съобщенията на едно място с друго станаха крайно опасни. Всеки ден смущаваха Бяла черква слухове за клане по Коледа. Паниката, особено между жените, растеше. Всякой беше гузен. Родолюбивите изявления се спотаиха; въодушевлението се изпари. Още на Андреевден полицията затвори Соколова, неразделния Бойчов другар; затвори дяда Стояна воденчаря, като съучастник; подири дякона Викентия, но той изчезна. Общината от своя страна, въпреки настоятелството, побърза да изгони из училището Рада, като любовница на опасния човек, а Михалаки Алафрангата предложи да се затвори временно и мъжкото училище, за да "поизветрее". Задържаха един Мердевенджиева - колкото за малките деца. Всички, що се познаваха малко или много с Бойча, стояха на тръне. Комитетът се унищожи сам по себе си. Само Ярослав Бързобегунек остана на заслон под своята каска със златен ширит. Никой не обезпокои "австриецът". Той продължаваше добросъвестно да фотографира белочерковчани и понеже му липсваха някои необходими кислоти за измиване образите, възприети от стъклото, то последните оставаха съвсем замрачени и тъмни и човек с удивление виждаше по къщята портрети на някакви негри... В същото време Бързобегунекът сам поддържаше кореспонденцията с външни места...
        Най-после духовете на Бяла черква се поуталожиха и смелостта се повърна на младежите. Само едногласно окайваха съдбата на клетия Огнянов: слухът за смъртта му се потвърдяваше отвсякъде. Читаците, които идеха на пазар, разказваха, че бил ударен с три куршума и издъхнал някъде из ахиевското бранище. Онбашията знаеше, че последното не е доказано, но го потвърдяваше и той. Някои българи уверяваха, че графът бил погребан от Никола терзият в дола, дето го намерил. Хаджи Ровоама описваше по-трагически края на Бойча: като се влачел ранен из дола, през нощта бил изяден жив от вълци. Тия мрачни мълви потопяваха града в скръб. Огнянов от герой ставаше мъченик и светец. Той мина в легенда. Бабичките палеха свещ за „великомученика Бойча“; поп Ставри му отслужи панахида в средата на панахидата за Хаджи Бойча. Там присъствуваха всички младежи, за голямо изумление на сродниците на честния покойник, които останаха слисани и от това, че попът в молитвата поменуваше Хаджи Бойча - Бойчо "мученик", вместо "поклонник"... Но имаше и други, които бяха доволни. Те гледаха високомерно, като човеци, които са имали право. Стефчов особено светеше, въпреки срамното си приключение у Милкини. Големината на Огняновото бедствие, което захвана всичките внимания, намаляваше я на позора му. Та и самият позор прави по-безочлив... Но в началото на февруари Юрдановият гняв се уталожи: Стефчов биде венчан за Лалка!
        Трябва да прибавим, че Стефчовото предателство остана в тайна: всичката вина и негодувание паднаха върху злочестия идиот, комуто игуменът с бой изтръгна изповедта, че е бил единственият свидетел на заравянето труповете. Това обясни и загадъчните ония знакове и възклицания, с които Мунчо най-после, навярно, е издал Бойча - как и пред кого - неизвестно. Нему му отнеха свободата и го заключиха като някой бесен луд в кулата, до манастирската вратня.
        Колкото за Рада, тя ходеше като слисана. Добрите хора, у които бе нашла гостолюбие, не знаеха как да я утешават. „Ще стане зян това момиче“ - казваха угрижени.
        Заедно с отминуването на времето и добрите душевни движения се усилваха. Марко и Мичо Бейзадето подир многократни опитвания сполучиха да отпуснат под свое поръчителство доктора Соколова, незамесен, впрочем, в работата на труповете. Двамата поръчители не знаеха, че имаха съюзник, който им улесни успеха. Тоя таен съюзник, който беше такъв и на бай Марка, в по-първото освобождение на доктора - време е да го кажем, - беше същият, когото Хаджи Ровоама угади една нощ сред повечерката си: жената на стария бей. Един случай беше срещнал тази млада Пентефриевица с доктора и той нема Йосифовата твърдост да устои на изкушението... Благодарение на тая мимолетна връзка, отдавна прекъсната, той и тоя път бе изтеглен из мъчно положение: беевицата беше накарала бея да действува в К. за пущането на Соколова като невинен.
        Няколко деня след завръщането му, през февруария, Каблешков се яви в Бяла черква като апостол и се установи в къщата на Бързобегунека. Там свика членовете на разстроения комитет, разпали ги с огненото си слово и ги поведе право в манастира, дето игумен Натанаил ги закле над евангелието и благослови възобновения комитет за въстание. Оттогава приготовлението пак закипя с много по-голяма сила. В началото на априлия Каблешков пак се яви в Бяла черква.
        От тоя ден ние пак захващаме подробно разказа си.


 

 

 

 

следваща глава

 

Публикация в кн. „Събрани съчинения“, Иван Вазов, под редакцията на Илия Тодоров, Изд. "Български писател", София, 1977 г.
г1998-2015 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]