Тежки стъпки се раздадоха по стълбите извън. Оня, който се качуваше, вървеше тъй силно и лудешки, щото цялото дървено здание се търсеше. Това прекрати възторжените прегръщания на двамата.
Бойчо се ослуша и каза:
- Тая хала е докторът.
Рада се изправи до прозореца и си наблегна до стъклото загорещеното лице, като да скрие вълненията си. Докторът се втурна в стаята бурно, както всякога.
- Четете - каза той, като подаде една брошура на Огнянова. - Огън, огън, братко! Огън. Да полудееш! Да целуна златната ръчица, дето е написала това!
Огнянов разгърна брошурата. Тя беше издание на емиграцията в Румъния. Както повечето подобни книги, и тая беше доста посредствено произведение, натъпкано с патриотически и изтрити фрази, с блудкава риторика, с отчаяни възклицания и ругателства против турците. Но именно затова и възбуждаше ентусиазма на жъдните за ново слово души в България. По жалкото състояние на листата й, oваляни, смачкани, почти изгнили от хващане, явно беше, че тя бе минала през стотини ръце и нахранила хиляди души с огнена пища.
Соколов беше като пиян от прочита ѝ. Сам Огнянов, литературно по-развит от Соколова, беше очарован и не можеше да оттръгне очите си от книгата. Докторът със завист гледаше на него и нетърпеливо я грабна от ръцете му.
- Чакай, чакай аз да ти чета! - извика той и захвана да чете с висок глас, като се разпаляше повече; сечеше с лява ръка въздуха, тропаше с краката при всяка силна фраза и стреляше с мълниени погледи Бойча и Рада, в душите на които одевешните сладостни вълнения се заместиха с войнствения възторг на Соколова. Стаята и цялото училище дори гърмеше от гласа му, които достигна до октава. Когато изчете повечето от брошурата и достигна до дългото стихотворение, което я завършваше, той престана, трепетен и залян с пот, и се обърна към Огнянова:
- Огън, огън, братко! На̀, ти чети това. уморих се. Не, дай сам, ти четеш песни като поп Ставри „отче наш“, ще ми изхабиш впечатлението. Вземи ти, Радке!
- Вземи, Радке, ти добре декламираш! - каза Огнянов.
Девойката зачете.
Стихотворението, както и прозата на брошурата, се отличаваше с много воден патос, възклицания и бездарност, но Радка го чете с умение и чувство. Звънливият й треперлив глас придаваше на всеки стих изкуствен живот и сила.
Докторът гълташе всяка дума и силно тропаше по пода. На най интересното място вратата се бутна, без да се потропа, и клисарката бабичка влезна.
- Викате ли ме? - попита тя.
Докторът я изгледа свирепо, тласна я в гърба, без да й продума, ритна вратата силно и я заключи зад нея. Бедната бабичка, която живееше отдолу, слезна попарена и поръча долу на децата клисарски да мълчат, че даскалицата дава урок на даскала и на доктора.
Току що излезна бабичката, вратата пак се почука или по-добре натисна силно.
- Кой дявол иде пак? - изкрещя докторът отчаяно. - Чакай да го хвърля из прозореца! - И той отвори вратата.
Влезе едно момиченце с писмо в ръката.
- Кому носиш това? - попита той грубо. Момиченцето пристъпи към Рада и й даде писмото. Рада прегледа надписа, който й беше непознат, позачудено отвори писмото и захвана да чете.
Бойчо се беше спрял учуден и я гледаше. Той забележи, че румени петна заиграха по лицето й и най-после усмивка се изобрази по него.
- Какво е? - попита Бойчо.
- Писмо. На̀, чети!
Бойчо взе писмото.
То беше любовно писмо от Мердевенджиева.
Бойчо се изсмя яката.
- Ах, този Мердевенджиев! Сега той е мой съперник, Радо, по-страшен още. Аз се чудя тая куфа глава как е могла да изкове и такова писмо. Трябва да видим в писмовника от колко места е скърпено.
Рада съдра писмото, като се смееше.
- Защо го скъса? Отговори му! - й каза Соколов.
- Как да му отговоря?
- Пиши му: „О-о-о-о сладкогласнейший славею! О-о-о-о музикословеснейшая патко! О-о-о-о нежносърдечний папуняко! Имах високата чест, днес, часа на шест“ - продължаваше Соколов, като погледна часовника, после прибави към Бойча: - Видиш ли, че тоя хаплю е страшно подло човече? Видиш ли гнусно интригантче? Шпионин, а? Моят комплимент! Чувай, ти като идеш днес на училището, хракни, та го заплюй. На твое място и плесница бих му ударил.
- Глупец, зарежи го!
- Не, не, подлеците не стига да ги презираш, трябва да ги накажеш. Ти го остави на мене! - каза докторът заканително.
- Що ти трябва! В рядка кал камък не хвърляй, ще те опръска.
- Ах! Чакай! - извика докторът и се хвана за челото, като да задържи някаква мисъл, която му хрумна.
- Какво?
- Едно нещо! Чакай! - И той се изсмя яката.
Огнянов го гледаше въпросително.
- Нищо, нищо. Сбогом. Па утре не забравяй: на Силистра йолу!
- Пак ли? Какви са тия сарданапалщини, джанъм?
- Ще се видим пак, сбогом! - И докторът излезе бързешката.
Той отиде у тях си, написа на Мердевенджиева с почерк, приличен на женски, следните думи:
„Благодаря. Писмено не намирам за добре. Очаквам Ви довечера в бабината Якимчина градина. Вратичката ще бъде отворена. - Ах! Ах!
28 септемврий 1875.
Вам известната.“
Псалтът се показа точен на любовното приглашение. Но вместо Рада него го посрещна със страшен рев Клеопатра, която Соколов беше довел и държеше вързана в един тъмен ъгъл на градината, съседна с неговото жилище.
предишна глава | съдържание | следваща глава