Чорбаджи Юрдан старееше я отслабваше бързо. Една гастрическа болка, която го бе държала много време на леглото, отрази се още по-силно на характера му и го направи по-раздразнителен и нетърпелив.
        Тая заран беше хубаво времето и той беше ходил да се разходи до градината, която имаше на края на града. Тая градина, широка и обиколена със здрави зидове и насадена с хубави овошки и цветя, плувнала в прясна зеленина, подействува добре на болния старец, неизлизал отдавна из къщи. Прохладният чист въздух и пролетното слънце го съживиха. Той по-бодро вече пристъпваше, като се връщаше дома. Но тъкмо кога пристигна до дома на Генка Гинкин, зетя си, той почувствува слабост, краката му премаляха. Той се отби у зетя си.
        На двора Генко Гинкин, още по-издребнял, спарушен и изгубен, носеше пеленаче дете на ръцете си, което крещеше, и го коткаше и люшкаше като кърмачка на гърдите си.
        Юрдан се запъти към постланото с китеник одърче на двора и седна тежко, като каза намусено:
        - Бре, женкеря, ти ли пазиш детето? Къде е оная?
        Юрдан разбираше под думата „оная“ дъщеря си.
        Генко се смути - защото смущаването беше неговото нормално състояние - и избъбра заплетено:
        - Тя си има работа, та аз държа Юрданча... тя ми рече да го държа и да го понося... тя си има работа...
        - Не дава ли ти да ѝ носиш и хурката? - попита с презрителна усмивка Юрдан... - Гино мари, я свари едно кафе! - викна той, без да види къде е Гина.
        - Тя меси, меси... тя има работа, дядо... та затова аз държа детето... Кафе, кафе... аз да ти направя, ей сега ида, ей. Знам де е кутията с кафето и шекеря - избъбра Генко, като остави Юрданча на коленете на дяда си и се изгуби.
        Пеленачето се разписка още по-силно.
        Юрдан се разсърди. Той сложи в къта на одърчето неприятния пискун, стана прав и се развика:
        - Бре, къде се дянахте, бре! Тук човек ли има или магаре!... Гино мари, Гино!
        - Тате, добре дошъл! Каква е работата, добре ли си? Здрав ли си? Виж какво е хубаво времето, добре си поизлязъл! - обади се кака Гинка от прага, весела и засмяна.
        Тя беше се препасала със синя престилка, ръцете й възпретнати до лактите, зелената кърпа на главата й тикната назад и красивото и лице щедро напудрено с брашно. Тя така беше доста интересна и наумяваше някои битови образи от фламандската школа.
        - Какво правиш? Какво ми разправя оня женкеря? Какво си се така набелила като воденчарка? Едно кафе няма кой да направи тука! - бъбреше старецът ядосано и повелително.
        - Ти прощавай, тате, хванах се и аз на работа... Сега ще ти направя кафенце... Генко! Къде се запиля? Вземи Юрданча и го занеси в люлката, давно го приспиш!
        - Какво работиш? Какво месиш?
        - Меся, меся... трябва да се меси... и ние не сме на гроб камък, я? Благородни българи сме... - каза кака Гинка и се изсмя яката.
        - Какви българи? Какво месиш? - попита намръщено баща ѝ.
        - Пексимет, тате!
        - Пексимет?
        - Ами че! Нали трябва?
        - За какво ни трябва пексимет? На баня ли ще ходите? Или каква е тая слободия?
        Вместо отговор кака Гинка се изкикоти. Юрдан я изгледа съвсем навъсено. Той не можеше да търпи този постоянен и безпричинен смях на дъщеря си, която по веселия си характер беше съвършена противоположност на неговия холерически темперамент.
        Тя се приближи до него и му каза ниско:
        - Кой ти мисли сега за баня? Ами ние за друго готвим пексиметя: той трябва за юнаците.
        Юрдан я гледаше слисан.
        - За какви юнаци?
        - Ами за българските юнаци, тате, кога идат в Балкана.
        - За какви юнаци дрънкаш мари? - попита Юрдан, все повече и повече зачуден.
        Гинка се приближи още по-близко и каза:
        - За въстанието... Комитетът нали заръчва?
        И тя се пак изсмя с глас.
        Юрдан подскокна на мястото си. Той не вярваше ушите си.
        - Какво въстание мари? Какъв комитет? За бунт ли?
        - За бунт, бунт!... Не щем вече ние тоя крастав султан да ни заповядва - отговори кака Гинка дръзновено, но изведнаж отскочи настрана, защото баща й махна с чибука да я удари.
        Побледнял, разтреперан като листо от гняв, той се развика с всичкия глас, който имаше:
        - Мари, магарска дъще, мари, въртоглава куфалнице, и ти ли ще правиш бунт? Няма ли за тебе хурка и игла, ами си тръгнала по ума на хайдутаците и нехранимайковците, за да ги хрантутиш с пексимет?... Нямаш ли очи и срам, лудетино!... И тя не щяла султана, видите ли? Кучка недна!... Какво ти е сторил султанът? Дете ли ти взема, или нещо те настъпи? Зарязала си къщата и детето и отишла да сваля султана!... Какво гледаш бе, папуняк, и ти ли си на нейния ум, и ти ли ще ходиш под байрак?... - обърна се свирепо Юрдан към Генка, който гледаше уплашено при вратата.
        Генко Гинкин избъбра нещо и се скри пак в стаята. Там Гинка се преоблачаше набързо, защото видя, че бащиният ѝ вик привличаше любопитни на вратнята. Като видя Генка, тя грабна чехъла и го запуха по врата.
        - Поразенико, защо обади, че меся пексимет?
        Но Генко; с гордо съзнание на своето мъжко достойнство, не удостои жена си с никакъв отговор, а храбро се втурна в другата соба и заметна вратата хубаво. Като тури тая преграда между своя гръб и чехъла на жена си, той протестира язвително:
        - Удари сега, ако можеш!... Аз съм твой мъж и ти ми си жена!... Удряй сега, да те видя!
        Но кака Гинка го вече не чуваше. Тя беше излязла на двора, защото баща й беше излязъл на улицата сърдит и разтреперан.
        Когато стигна у тях си, той се беше твърде замерил. Той измина двора, като пъшкаше обезсилен, и седна на първото стъпало на стълбата, която отиваше за горния кат.
        Чорбаджи Юрдан страшно беше възмутен. Истина, макар и дълго време затворен в къщи, но и до неговите уши бе стигнало нещо. Тайната за едно близко въстание беше станала евтина и бяха я чули даже и глухите. То се готвеше някъде къде Панагюрище, зад гори и планини, както беше разбрал Юрдан, и следователно огънят беше далеч от неговата черга. Сега,от пeрнатата си дъщеря той разбра, че дори и Бяла черква се е запушила, „Какво правят турците, джанъм? Слепи ли са, глухи ли са, та не сещат, че се копае лахъм под царщината?“ - думаше си той.
        От дясната му страна се чуха детински гласове. Те излазяха из едно прозорче, малко по-високо от главата му, из което влазяше видело в килерчето. Юрдан стана да се изкачи по стълбите. На третото стъпало той машинално се спря и погледна в прозорчето. Тогава той видя, че и двамата му маловъзрастни сина, от които големият имаше едвам тринайсет години, стояха пред огнището, пълно с жарава, и вършеха нещо там. Те бяха тъй залисани в делото си, щото не забележиха главата на баща си, че се мярна на прозорчето.
        Едното момче държеше на огъня тиганче и с голямо внимание надничаше над онова, което се вареше или пържеше вътре. Другото с нож изрязваше и изглаждаше някакви лъскави топки, които стояха накуп пред него. Това не беше друго, а лени куршуми; а в тиганчето се топеше оловото, от което ги лееха в калъпа.
        - Харсъзи! Магарета! - изкрещя побеснял Юрдан, като позна с какво се занимаваха синовете му, и той се повърна назад с издигнат чибук.
        Синовете зарязаха лабораториума си, изхвръкнаха като вятър из килерчето и се изгубиха на улицата.
        - Хайдуци! Кръвопийци! Изгори-къщи! Проклетници проклети! И те бунт готвят! - викаше Юрдан, като се покачваше бързо по стълбите, защото яростта галванизираше краката му.
        Горе на чардака той срещна жена си.
        - Доне! Не си ли и ти в тайфата? - попита я тон с грозен поглед... - Всичката ми челяд полудяла!... Ще ме направите на пепел!... Ще изгорите душата ми на стари години!...
        И той лъхтеше и насила поемаше
        Жена му го гледаше прехласната.
        - Пенчо! Пенчо! - завика той. - Къде се е дянал? Да питаме него какво прави... Когато малките леят куршуми, той трябва пък топове да лее... Чапкъни с чапкъни...
        - Няма го - обади се жена му, - отиде на К.
        - За какъв дявол отиде на К?
        - Може би до табака, да му занесе стоте лири.
        - До Тосун бея? Той утре трябваше да иде, маскарата!... Как тъй тръгва, без да се обади!...
        И чорбаджи Юрдан се запъти към писалището. Той го отвори бързо и разтършува бързо из чекмеджето и измежду тефтерите и книжата. Но група не намери. Вместо него измъкна изпод хартиите един великолепен револвер-лефуше.
        - Отде е тоя пищов? Чий е тоя пищов? Кой бърника в масата ми? Аз търся труп - намирам револвер!
        - Че кой бърка тук освен тебе и Пенчо? - обясни жена му.
        - Ах, тоя магарски син! Ах, тоя вагабонтин! Няма да стане човек!... Ето го и той царски противник! Ето го бунтовник!... Не ще дума, той е турил малките сополковци да леят куршуми... Всичките на работа вече! Всичките си плетат въжето!... Та какъв е тоя маскарлък, джанъм! И котките ми варънджа ще станат бунтовници, ако тъй отива... Кириак дойде ли?
        - Тука е, връзва денковете...
        Юрдан се запъти тичешката към стаята, дето беше Стефчов.

 

 

 

 

 

съдържание | съдържание | следваща глава