Иван Вазов

„Под игото“, Роман, Втора част

Литературен клуб | към съдържанието | други произведения на Иван Вазов

 

XXII. ФИЛОСОФИЯТА И ДВЕ ВРАБЧЕТА

 

 

        Кандов не дочака свършека на погребението и излезе на улицата пак.
        Странно! Той излазяше малко поободрен.
        Видът на смъртта поумирява неодолимо всяко вълнение на душата, свързано със земните интереси; зрелището на тленността човешка отслабва зависимостта й от тоя свят. Грижите, пламенните привързаности, страстите, въжделенията на живота побледняват и стават призрачни и смешни пред хоризонта на вечността...
        „На, тая Лалка умря, сега е мощи, утре е прах. Каква беше побеляла, побеляла, та страшна... Умря, умря... И Рада я нямаше там!... Ну, що, Рада!... Странно нещо, как ме е заслепила тая мома... Който ме види, би казал, че съм луд... Та отде зная, че не съм луд?... И защо? За нея. Та що е тя и защо моите безконечни мъчения, моите дълги безсъници? Да, и защо всичко това? За една жена, за една друга Лалка, която утре ще умре също и ще стане мощи и прах. Любопитно е дали я бих обичал, ако я видех такава в едно носило, че я закарват в гроба, да хранят червите с нея... Каква глупост, мерзост... Да? И наистина, що е тая Рада, това нещо, това нищо, нищо, което пълни цялото ми същество и цялата вселена, и рая, и ада?... Какво е тя?... Един скелет, облечен с мръсно, сурово месо.. Едно безконечно купище от кокали, мръвки, кръв, жили, влакна, нерви, съдове, жлези, тъкани, хрущели, смрад, които се наричат Рада, и утре ще се сплуят и преобърнат на гной и прах... Тфу! И всичко това аз обичам! И се губя за него! Моят всемощен дух, моят божествен разум, моята безконечна мисъл са се прикачили на това тленно глупаво парче, провесили са се на тая паяжина!... Страшно, безумно... И как тъй по-рано се не отрезвих, не си казах: бе, Кандов, твоето призвание е друго и по-велико, отколкото да пъшкаш подир една глупа рокля... Такива широки простори се разкриват пред мене; два свята чудни, велики ми разтварят обятия: науката, отечеството... И колко живот там и подвиги, слава, и борба, и чудеса... и аз ги не видя, и видя това жалко същество, което, ако да не бях видял, нямаше никога да подозирам, че съществува на земята, както и то само не разбира защо съществува... Срам, срам, срам! Трябваше да видя тая Лалка, за да усетя към какво нищожество се е била приковала душата ми. Сега тя се пробужда като орел и трепва криле, и ги разперва, и като него волно, свободно хвърчи в безконечното пространство... Колко съм щастлив, ох!"
        И Кандов продължи да върви, задълбал в тия освежителни размишления. Той усещаше, че едно тежко бреме се свали от раменете му. Сега той се усмихваше победоносно. Той се усмихваше и чудеше как жалко, как глупо се свърши тая борба в душата му! Той изхвърли из нея Рада, както някой изхвърля из прозореца си непотребен череп от разбита паница... Радиният образ стоеше така далеко, така далеко в мъглявата безконечност, бледен, безжизнен и облачен, като развян при внезапно пробуждане сън. Той се почувствува окопитен и нов; сега булото падна от очите му и той виждаше ясно, и познаваше всичко, и се интересуваше от онова, което го окръжаваше, и вземаше участие в дребните интереси на живота. Той поздрави приветливо, като никога, ония, които го срещнаха, разговори се с Павлаки Недев за гюла му, разпита го каква беше ланската цена и колко маскала мисли да изкара тая година; купи си половина ока череши от една бакалница и се завръщаше весел у дома си.
        Той се завръщаше весел, като че иде от сватба, а не от погребение.
        Като минуваше край зида на една градина, един дъжд от бели листенца като Маргарит посипа главата му.
        Той вдигна очи и видя, че това беше цвят от сливата, която бе надвесила клони над улицата. Цветът се ронеше от едно клонче, на което играеха две врабчета и се целуваха с човките си...
        Кандов остана вкаменен!
        Всичкото му красноречие и философия изчезнаха като дим пред вида на тая любовна сцена...
        Той изтърва кърпата с черешите и се хвана за челото. Дълго време стоя тъй.
        - Болен си, болен си, Кандов! - пошушна си той безнадеждно. - Болен си, братко мой, търси си лек на главата, бай Вертере.
        И той завървя пак несъзнателно.
        - Да, лек, лек, радикален лек! - повтаряше си той... Но какво! Физическа болест да беше... Но тая рана е в душата... Не се гори с нажежено желязо. Що? Дали да не се посъветвам с пловдивския доктор? Лекарите са такива не само за телесните недъзи, но и за душевните... Това е истина явна като ден. Жално, че тука няма психиатри-специалисти... Защото аз съм луд, да, луд... Все едно, и при тоя... Някой съвет, кой знае, мога да получа - и да не бъде без полза... Да... Нека се възползувам от случая. Нищо не губя... Но друго трудно: трябва изповед пред доктора... Трябва да стана смешен... Не, невъзможно... По друг начин трябва...
        И той се запъти по посока на къщата, дето се беше спрял пловдивският доктор.


 

 

 

 

следваща глава

 

Публикация в кн. „Събрани съчинения“, Иван Вазов, под редакцията на Илия Тодоров, Изд. "Български писател", София, 1977 г.
г1998-2015 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]