Иван Вазов

„Под игото“, Роман, Втора част

Литературен клуб | към съдържанието | други произведения на Иван Вазов

 

XXVII. ИЗПИТ

 

 

        Огнянов беше сега на едно от източните укрепления, направено на една височина между Зли дол и Стара река. Това укрепление беше еднакво стратегическо със злидолското, но то имаше това преимущество, че от него се виждаше част и от Стремската долина, която се зеленееше далеко на изток, зад голите хълмове, в дълбината. Защитниците на това укрепление, трийсетина на брой, разоблечени и по ръкави, поради силната жега, се щуряха насам-нататък, с угрижени и оцапани лица. Унинието владееше тук, както и в другите укрепления.
        Огнянов, облечен във въстанически дрехи, с неизбежните два револвера на кръста, беше се качил сега на насипа на окопа, та гледаше с бинокъла в долината. Той гледаше, именно, някакъв син димец, който някои бяха взели за ожидаемия пожар.
        Огнянов отпусна бинокъла, слезна от насипа и избъбра мрачно:
        - Не е, въглища горят в Средна гора.
        В тоя миг той забележи Боримечката, който идеше насам и караше едно лице, което не принадлежеше на укрепленията. То беше дребно човече, българин, с тъпоумна уплашена физиономия, в потури и салтамарка ожулени и с шарена торба на гърба.
        - Шпионин! - каза Боримечката. - Уловихме го из дола. Изпитвахме го всякак... мълчи като галфон. Какво заповядаш да го сторя?
        Неволна усмивка заигра по лицето на Огнянова. Той позна Рачка Пръдлето.
        Рачко беше вчера оставил Бяла черква и тръгнал за Рахманлари, да кърпи турчата, свободно занятие, в което намираха оскуден поминък мнозина още сиромаси белочерковчани. По простотата си, той не бе разбрал още нито какво се готви в Бяла черква, нито какво става насам, затова биде много учуден, когато в Рахманлари, вместо да приеме поръчки за кърпеж на дрехи, прие няколко кърпела по гърба от раздражените турча и биде изпъден с най-неделикатни псувни. За да се не върне назад пак с празни ръце, той реши да иде в Клисура, остала наблизу. Появяването обаче на турско конно отделение го подплаши и той улови дола на Стара река, та оттам да влезе в Клисура. Така попадна в ръцете на предните стражи.
        - Какво дириш тъдява бре? - попита Огнянов. Рачко, който досега беше обезумял от уплашване пред вид на толкова въоръжени хора (които той бе вземал за хайдути), сега се поокопити. При всичко, че имаше неприятно възпоминание от Огнянова, той му стоеше като свой човек, като приятел, между тия странни хора... Езикът на Рачка се развърза и той криво-ляво разправи му одисеята си.
        Бойчо с удоволствие чу, че той вчера е оставил Бяла черква.
        - Какво има в Бяла черква?
        - Нищо, нищо, слава богу, нищо...
        Това „нищо“ прободе Огнянова като с шиш.
        - Не лъжи, право да казваш!
        - Няма нищо, ти рахат да бъдеш, нищо няма.
        - Как, нищо там не става ли?
        - Вярвай бога, нищо... искаш ли да ти се закълна?
        „Тоя дръвник нищо не знае - помисли си Бойчо с негодувание; - дали пък не крие, дали наистина не е пратен от турците?... Как само той да проникне тука, а други не може!“
        И той го пронизваше с огнения си поглед.
        - Слушай, право обаждай, че ще накарам да ти сплескат главата на един камък!... - каза Бойчо е внезапно зачервеняло от гняв лице.
        - Не, ти го остави на мене, даскале - намеси се Боримечката, - мене ми трябва главата му; аз ще я откъсна с ръка и ще я натъпчем във вашия топ, та да иде чак на Рахманлари, да обади на турците какво е видяла...
        И исполинът впиваше алчно очи като сокол в дребния Рачка.
        - Всичко, всичко ще кажа... - избъбра уплашен Рачко.
        - Помни какво ти казах - рече Огнянов.
        - Помня, помня, аз ти казвам, че помня...
        - Вчера ли наистина излезе из Бяла черква?
        - Вчера, вчера. Слънцето беше хей там ей.
        - Какво имаше там?
        - Нищичко нямаше, рахат си бъди.
        - Ти защо остави Стефчова?
        - Той ме изпъди, господ да го убие... Да ме не викат Рачко Пръдлето... Човек само за една чест на тоя свят...
        Огнянов му махна да прекъсне.
        - Ти вчера, преди да тръгнеш, кого видя в Бяла черква?... Видя ли Соколова?
        - Видях го, вчера не - завчера, влазяше у тях си с немеца.
        - Някаква гюрултия нема ли?
        - Нямаше нищо.
        - Или турци да дойдат?
        - Нема нито едно куче.
        - Не затваря ли някого беят?
        - Не съм чул.
        - Та всичко мирно?
        - Аз ти казвам, ти мене вярвай...
        - Какво приказват там хората?
        - Харно приказват хората...
        - Какво харно?
        - Всеки си гледа работата... например аз... човек съм с къща и челяд, нарамих торбата и хайде на работа, по селата... ама ще кажеш срам - не е срам, графе: Рачко Пръдлето си е пак той, на честта си... Защото човек, защо живей, да прощаваш? За красно име на тоя свят...
        Бойчо си сключи ръцете злобно.
        Той беше така жаден да изкопче из устата на тоя простак какво-годе нищожно сведение за някакво близко движение в Бяла черква.
        Но след още един безполезен опит той се убеди, че нищо не може да узнае, по простата причина, че Рачко сам нищо не е разбрал, и още, че наистина нищо няма в Бяла черква.
        - Какво ще правиш, Иване? - попита Огнянов, като видя Боримечката, че бъркаше в торбата на пленника.
        - Тия ножици не ще ли ни трябват или аз съм вол? - каза Иван, като извади една голяма ножица и една по-малка, и един сгънат железен аршин.
        - Що ще чиниш с тях? Ще му режеш ушите ли?
        - За топчето, майка му стара... нали трябва джепане? - И Боримечката изви голямата ножица и я раздвои на две части. После всяка част напна на коляното си: желязото чатна звънливо и във всяка ръка остана по половина от всяка половина. Аршина той начупи просто с ръце, като че чупи клечки. Па като се извърна към пленника, каза му: - Па помни, ако излезеш нечист човек, и твоята глава ще извия и ще я откъсна, па да натъпчем с нея топа! - И той изглеждаше страшно малката главичка на белочерковчанина, която би влязла в устата на топа...
        - Иване, ти си иди на Зли дол, а тоя ще остане тука. Той не е шпионин, само е голям будала...
        Като чу, че страшния Боримечка го отпращат, Рачко си въздъхна и се поосвободи.
        - Аз, графе, да прощаваш, мога и да покърпя тия панти... Аз, като бъде за работа... от работа срам няма и човек, кога е с честта си...
        - Кои тия панти? - попита го строго Огнянов.
        Рачко сниши гласа си поверително:
        - Тия, хайдутите, да пази господ, щяха да ми изпият кръвчицата... - И той показа с око бранителите на укреплението.
        - Турете тогова да работи на окопа! - извика Огнянов към тях и отмина.

 

 

 

следваща глава

 

Публикация в кн. „Събрани съчинения“, Иван Вазов, под редакцията на Илия Тодоров, Изд. "Български писател", София, 1977 г.
г1998-2015 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]