Току-що Стефчов излезе днес от дядови си, за да иде при бея, след него излазяше жена му.
        Дъждът, който беше захванал подир обяд, макар и по-ситен сега, още валеше и сочеше да вали до вечерта, защото небето беше се покрило с тежки и гъсти облаци.
        Подслонена под омбрелата, тя отиваше бързешката из улицата. Тя беше тъй слисана и смутена, че не отговори на никого от ония, които я поздравиха, нито усещаше, че дъждът, който биеше вече полегато, веян и от вятъра, ѝ мокреше цялата дясна страна до рамото. Тя скоро достигна до мегдана, дето е мъжката черкова, през двора на която се минава в калугерския метох.
        Тя едва тогава се запря под една стряха и остана възчудена защо дойде тука - тя беше хванала посока, противоположна на Стефчовата къща. Тя се сети, че отиваше да спаси Соколова от неминуема опасност. Тя се зачуди, че го тъй обичала!... Тя беше се решила на това, без дълго да мисли, без да знае тя сама как, тикната от някаква невидима сила. Тя едвам тука се отрезви малко и смаяна се замисли как ще помогне. Тя видя колко мъчно беше това. Тя знаеше, че сега Стефчов е при бея, комуто предлага да уловят Соколова; знаеше, че Соколов е сега у бай Мича на заседание. Но как да му обади за опасността? Да се затече сама до Мичови, уж на гости на жена му и ней да обади работата, беше неудобно, неприлично, почти безумно. В тоя дъжд тя да иде на гости у Мичовица, когато бяха тъй далечни чужди и мъжът на която беше скаран по една съдба с нейния баща, беше нещо твърде унизително и грозно. После, с кои очи да зине да каже на Мичовица, че тя, Стефчова жена, се тъй живо интересува за съдбата на Соколова, млад и симпатичен, но лекомислен човек, и е презряла всяко приличие и благовидност, само и само да му бъде полезна!... При това, не щеше ли тя неволно да компрометира мъжа си, да го изкара предател и да го опозори?... Защото и да скриеше името му, всеки щеше да се сети, че Стефчов издава жертвите, които тя отива да спаси. Той и така щеше да бъде забележен, че днес е бил на конака. Боже, защо е тъй лош?... Всички тия мисли й минаха като мълния през ума. Не, грозно, грозно нещо, невъзможно... А дъждът ставаше още по-силен и пороен и тя стоеше под стряхата, като в обсада, безсилна, немощна и смаяна. Да можеше поне да зърне някого познат да му каже, да го прати да обади. Но никой не минуваше по тоя час. Дъждът падаше като из ръкав, на чучури. Небето просто шуртеше вода и беше обезлюдило всичките улици, както и широкия мегдан, дето стоеше тя. Тя изпъшка с отчаян вид. Тя се видя колко е смешна и нещастна, колко е мъчно да бъде провидение. Тя чувствуваше колко е странно нейното положение сега, запряна под една чужда стряха на улицата, когато й трябваха двадесетина разкрача, за да влезе в метоха и да иде при леля си. Но не, тя там нямаше работа, там нямаше да намери помощ, не натам беше нейният път!... Тя не би могла ни една минута да остане при калугерицата и да слуша нейните празнословия, когато сърцето й прекипяваше от горчивина и безпокойството за Соколова я туряше в полуда. Всред тия скръбни обстоятелства едно нещо я само поуспокояваше: поройният дъжд, който я обсаждаше тука, навярно задържаше и полицейските хора в конака; тя беше уверена, че Соколов още не беше нападнат и следователно още остаяше надежда, макар и малка.
        Изведнаж радостна мисъл озари ума ѝ. „Да ида у стринини Недковичини - каза си тя; - по техен Таша да пратя хабер.“
        Действително, у стрина си Недковица, която живееше наблизо, Лалка можеше свободно да изкаже всичко като на свой човек и да натовари без никакъв страх момчето й с деликатната мисия.
        И тя остави покрива, който я засланяше, и храбро тръгна напред през дъжда и лапавицата. Тя прегази мътната вада, ненадейно придошла сега голяма, която я хвана до средата на пищялите, и продължи пътя си нагоре въз мегдана, блъскана в лицето от силната веявица и дъжда.
        Тя се озова вирвода у стринини си. Стрина й я прие смаяна, че иде в такова време.
        - Ух, ух, как си се измокрила! Къде в такъв дъжд? Свали полката, че си вир-вода! - викаше стрина ѝ, като я посрещаше на пруста.
        - Стрино, тука ли е ваш Ташо?
        - Че не се е прибрал от отзарана... Хайгон, нали го знаеш? Защо ти е?
        - Сбогом, стрино - и Лалка си взема пак омбрелата. Тя приличаше на пиян човек.
        - Къде, къде? - развика се въздивена стрина ѝ.
        Лалка изскокна на улицата.
        За щастие, дъждът престана, небето се раздра на едно място и слънцето блесна весело пак.
        Една тънка, почти невидена сега роса още ръсеше из утихналия въздух и лъщеше на слънцето като исполински прави жици от паяжина. Чудна дъга се изписа на небето, като потапяше единия си светлоцветен край в тъмното гърло на планината. Шуместите върхове на дърветата в дворищата се зелнаха сега още по-пресни и по-весели; облаците бързо се разбягваха; светлата лазур на небето се разпростираше победоносно. По улицата се явиха минувачи. Лалка се почувствува сега по-бодра и на сърцето й стана по-леко. Тая дъга, която зарадва небето, вля в нейната душа надежда. Тя с трепетно сърце се взираше във всякого, когото срещнеше, дано познае някой близък човек.
        Внезапно ѝ дойде на ума Колчо Слепецът, чието самоотвержение бе избавило Огнянова от подобна една опасност.
        - Боже, камо да видя сега Колча! - въздъхна си тя, като хвърляше смутен поглед въз чуждите ней и равнодушни лица, които срещаше.
        Случаят, който често си играе с хората и дава най-странни, нелогични обрати на съдбата им, скапризничи и сега: на петдесет разкрача от себе си тя съзря Колча, който полека и пипнешком крачеше нататък с тояга в една ръка, а в друга с омбрела още разпъната.
        Възрадвана, развълнувана, тя се отклони от пътя си и тръгна да стигне слепеца. Той се намираше именно на улицата, която отиваше към Бейзадето; навярно, и той отиваше у него, защото Лалка знаеше от Рада, че Колчо имаше свободен вход в заседанието на комитета и никое не пропущаше. Тя бързаше, тя ускоряваше стъпките си все повече и повече и еле не тичаше.
        Очите й се бяха втренчили в черното сукнено пардесю на слепеца, твърде дълго за късия му ръст, и въз голямата омбрела над главата му. Тя не видеше вече никого от ония, които тя срещаше: ни Бързобегунека, който я поздрави с лява ръка, ни Хаджи Смиона, който й викаше нещо отсреща; тя би срещнала Стефчова същи и не би го познала. След две-три минути Лалка беше на два разкрача зад слепеца. Той все вървеше спокойно, с мечтателния вид на слепците. Кога дойде наравно с него, тя се озърна наоколо си: нямаше никой свидетел обезпокоителен. Тя продума ниско:
        - Колчо, Колчо!
        Но от вълнение гласът й замря в устата още и тя сама не се чу.
        Колчо се отби и влезе в кундураджийския дюкян на Иван Дудито. Това изчезване стана тъй бързо и ненадейно, щото на Лалка се стори, че някоя невидима сила го дръпна грубо в отворената врата на дюкяна.
        Лалка пак остана сама; сама всред тая оживлена улица, която й се стори пустиня сега. Мярна й се само нещо черно в тая пустиня: то беше едно заптие с пушка на рамо, но то и се престори на пет, на десет, на двайсет, на цяла тълпа заптиета... Светът й се виеше, мислите й се мътеха, тя се не чувствуваше дали е будна, или спи. Тя продължи да върви напред несъзнателно.
        Тя не помнеше кои улици мина, как и кога се озова у дома си, Тя беше цяла в огън: главата й бръмчеше, всичките й стави гаче се разглобяваха. Тя чувствуваше страшна лошотия и слабост и едвам влезна в стаята, падна на миндера в несвяст.
        У Лалка се появи силна треска - огница, която в късо време трябваше да я заведе в гроба...

 

 

 

 

 

съдържание | съдържание | следваща глава