Иван Вазов

„Под игото“, Роман, Втора част

Литературен клуб | към съдържанието | други произведения на Иван Вазов

 

VII. КОМИТЕТЪТ

 

 

        Тоя път заседанието, вместо да стане в дворската градина на бай Мича, под мискетката ябълка и високите чемшири, по причина на дъжда, стана в стаята му.
        Стефчовият човек беше харно видял.
        На ниските миндери стояха членовете, около десетина на брой. Между тях и неколцина наши познайници. На първо място - домовладиката, председателят. Соколов, поп Димо, Франгов, Попов, Николай Недкович, Кандов, който днес биде приет с ръкопляскане, също и г-н Фратю, върнал се за Великден от Влашко и приет след много молби и каяния. Той забягна във Влашко още подир Андреевден, като си даде честна дума да се не бърка вече в политика. Той благополучно стигна в Букурещ, дето, като се видя в безопасност, пак стана разпален патриот и републиканец и се представи пред емигрантите като жертва, избягнала от въжето. После написа без подпис един член, с който препоръчваше република за България. Но Каравелов, занят със своята балканска федерация под княз Милана, изруга това знаменито произведение. Фратю го поднесе тогава на Ботева - за "Знаме", но и там има същата участ (Ботев бълнуваше тогава за всемирен социализъм). Тогава Фратю отиде и се фотографира в хъшовски дрехи, наострен като еж, с оръжие. Но после помисли, че не е благоразумно да пръска такива обезпокоителни образи, и положи и тях при републиканските статии... Останалите членове бяха: Илю Странджов, ботушар, бивши заточеник и страшен главорезец; Христо Врагов, търговец, Димо Капасъзът, който се наричаше още и Безпортев и Редактор, чизмар, хром и вечен съзаклетник.
        Един член отсъствуваше: Пенчо Диамандиев. Той бе отишъл на К. да откупува пушки за стоте лири, вместо да ги връчи на Тосун бея, както му бе заповядано. Мръкваше се вече.
        Макар открито още по пладне, заседанието още се продължаваше и както сочеше, щеше и през нощта да се проточи. При другото, и красноречивият и пламенен език на Каблешкова омайваше душите на членовете, които от два часа насам безгласни и зяпнали го слушаха.
        Каблешков, една от най-симпатичните и оригинални личности измежду рояка апостоли, които приготвиха априлското движение на 1876 год., беше 26-годишен момък, среден ръст, твърде сух и слаб, с бледно, мургаво лице, с мустаци едва поболи и с черна като въглен коса, в която той постоянно увираше пръстите си, за да я повдига, и която пак падаше на небрежни кичури въз широкото му умно чело. Едните очи, живи, с огнен и проницателен поглед, дето светеше ту възторгът на пророка, ту вдъхновението на поета, озаряваха и облагородяваха тая физиономия, изпита от треската и изцедена от труд и бдение. Никой поглед не можеше да устои на силата на неговия, дето се отражаваше като в огледало могъща, буйна и снажна душа, непредполагаема в тая безсилна и дребна снага.
        Той беше облечен в синьо сукнено пардесю и в черни панталони и жилет, силно ожулени от постоянните пътувания на кон и движения. Той и сега ходеше непрестанно назад-напред из стаята и продължаваше да гълчи разпалено, прекъсван често от упорита кашлица.
        - Да, помощта, главната помощ стои в самите нас. Ние сме толкова силни, щото сами ще се разправим с гнилата Турция. Турция е слаба, финансиално съсипана, народът турски е осиромашел и ще остане настрана. Той сам пъшка под игото. Войската е деморализирана и не заслужава внимание. Вземете пример Херцеговското въстание - хиляди и хиляди войска се изпраща, а въстанието е още в разгара си, и то кой го прави? Една шепа народ! А какво ще стори тая разнебитена и уплашена държава, когато въстанем ние?... Ние в един ден ще въстанем сто хиляди души! Нека пращат тогава... за кого по-напред? При това, само ние ли ще сме? От запад на Турция стои Сърбия и черногорските соколи - готови да нахълтат; зад гърба й стои Гърция, която няма да зяпа... Херцеговина и Босна ще пламнат от край до край; Крит, и той също... Притурете при това и революцията в Цариград, която само чака смутно време да свали султан Азиса... Хаос навсякъде... Нашето въстание ще бъде гробното опело на турската империя!...
        Погледът му гореше като два въглена в полумрака.
        - Ти забрави още едно - обади се Мичо Бейзадето, - Русия. Дядо Иван ще полети от север към Цариград и... беше и няма го! Пророчеството дума по дума ще се изпълни.
        Той разбираше пророчествата на прословутия Мартин Задека, в които вярваше дълбоко.
        - Кои места ще бъдат готови за въстание? - попита Франгов.
        - Цяла България! - отговори Каблешков. - Пловдив с Пазарджишко се готвят, родопските села с Батак се въоръжават тайно; Търново, Габрово, Шумен ще запалят Източна България; в Западна - няма никак войска... Коприщенци с Панагюрище и Стрелча ще завардят проходите на Средна гора; вие и вашите съседи, отсам и оттатък, ще заловите Балкана, а Балканът е крепост, която милион войска не може я взе! България ще скокне като един човек. Нашето въстание ще бъде чудо в историята на Европа! Европа ще си прехапе устните!... Аз ви уверявам, че Портата нито ще прибегне до въоръжено усмирение. Тя ще падне на спогодба с нас... Друго спасение няма за нея...
        Каблешков говореше с въодушевление. Като развит човек, той навярно виждаше ясно положението, което представяше в лъжлив вид. Но той беше увлечен от силата на идеята си и всичките средства му се виждаха възможни за увенчаването й. Само тая възвишена вяра в светостта на делото, на което служеше, обяснява умишлените или искрени уверения на тая честна душа. А те бяха действително така убедително-красноречиви, че не извикаха никакво възражение. Всички бяха убедени вече в това, в което Каблешков ги убеждаваше. Очевидно бе, че всичко тъй ще да стане.
        - Какви условия ще можем да представим на Портата, ако влезе в споразумение? - попита Попов.
        - Какви трици ще яде да не влезе? - забележи поп Димчо.
        - Яйце ще й се пече на дирника - каза Безпортев.
        - То е последен въпрос - отговори Каблешков, - но засега се мисли ето какво: България от Дунава до Арда и от Черно море до Бяло - княжество, зависимо от султана, с вътрешно самоуправление. Екзархия небутната; данък определен на Турция; войска българска, половината офицери - турци, из най-напред...
        - А княз? - попита Христо Врагов.
        - Да, княз? - прибави Безпортев.
        - Един европейски принц!
        - Бре!
        - Но ти не каза нищо за Русия, ще ли тя да ни помогне, според бай Мичовите думи? - обърна се попът.
        - Попе, не ставай дете бе - изгълча го Мичо начумерено, - може ли инак?... Руски генерали още отсега чакат в Букурещ!
        И той погледна въпросително Каблешкова. Погледнаха и всички към Каблешкова, за да чуят потвърждението на това. Каблешков разбра това, доби тайнствен вид и продума ниско и поверително:
        - Само първата пушка да гръмне, и двуглавият орел ще разпери крилете си над нас!
        И той погледна с тържественост.
        Всичките лица просияха.
        - Аз мисля - подзе господин Фратю, - най-хубаво е република, тя може да се нарече „Балканска република“.
        - Па може и царство - забележи Франгов.
        - О, ще ни преседне! - каза поп Димчо. - Друга манджа не ядеш.
        - А бе какво да е, само да се освободим.
        - И аз съм за републиката - обади се един друг.
        - А бе казахме го, това е друга работа... Как ще се управяме, кой ще бъде княз и прочее, и прочее, то него да го оставим на Горчакова. Нека дипломатите да си бият ангелите - каза Мичо Бейзадето.
        - Ей, ей, господа - извика Соколов, - стига сте се заплесвали и дипломатствували, че времето е скъпо. Утре ще пукне пушката в Балкана и ще ни завари, че още не сме решили въпроса: република ли да бъдем или комедия... А нас ни чака работа сега... Дявол да ви вземе републиките!... Още неседнал на магаре, замахал крака... Аз предлагам едно нещо: да сторим ясак дипломацията в заседанието ни, нейното място е в Ганковото кафене.
        - Право - каза Каблешков, - не ще думи, господа, а работа... Аз ви изложих положението, а сега да видим вие какво вършите. Да се не губят минутите.
        - Истина, ние си имаме тая слабост - да дипломатствуваме. И Бойчо, бог да го прости, малко ли ни съдеше? Ама такава е жилката на белочерковци --каза бай Мичо.
        - Ах, господа, много нещо изгубихте в Огнянова, и вие, и България - каза Каблешков покъртен и въздъхна дълбоко.
        Възпоминанието за Огнянова замрачи всички лица. Неговата загуба оставяше една празнота като пропаст в средата им. Те се спогледаха и се умислиха мрачно. Трагическият образ на Огнянова се изпречваше пред тях, кървав и ужасен, но неуловим. На всички тежеше куршум на гърдите... Гаче им беше съвестно, че те живеят, когато героят е умрял.


 

 

 

 

следваща глава

 

Публикация в кн. „Събрани съчинения“, Иван Вазов, под редакцията на Илия Тодоров, Изд. "Български писател", София, 1977 г.
г1998-2015 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]