Иван Вазов

„Под игото“, Роман, Трета част

Литературен клуб | към съдържанието | други произведения на Иван Вазов

 

VIII. ЛИВАДАТА

 

 

         Къде пладне днес, на една прелестна ливада накрай града, под сянката на зелените клони, седеше едно семейство.
        На юг от ливадата се изпречваше каменната ограда на една градина, с врата, отворена към ливадата; от север се разтваряше панорамата на Стара планина, с голите си върхове, стръмни урви, сипеи и живописни цветущи поли.
        Тая ливада и тая градина принадлежаха на чорбаджи Юрдана и семейството беше негово.
        Освен тая дружина рядко човек се мяркаше тъдява. Истина, че градът се беше поуспокоил подир капитулацията и улиците му се бяха пооживили. Но никой се не престрашаваше да излезе извън него, в околността му, било по работа, било да се поразходи и порадва на светлата хубост на природата.
        Само Юрдановото домочадие има тая дързост.
        Защото Юрданица от скръб за смъртта на Лалка беше паднала зле болна и няколко дни не бе ставала от леглото... По настоятелната препоръка на лекаря едвам днес бяха я поизвели, все през дворища, до кърската градина на Юрдана, за да се поразтъпче и поглътне чист въздух. Тя усети тозчас благотворното действие на разходката. Тогава поизлязоха и на ливадата. Там пасяха два едри великолепни бивола, също Юрданова стока.
        Едно заптие, приседнало настрана, пазеше безопасността на чорбаджийската челяд.
        Впрочем, имаше и двоица чужди хора тука: една здрава и дебела бузеста селянка и Рада.
        Селянката беше Стайка, Боримечковата булка, която кака Гинка бе прибрала от вчера да й шъта.
        Тя същата беше дала гостоприемство на Рада. Против това не беше се възмутила ни баба Юрданица, ни другите членове от Юрдановата челяд... Напротив, виждането на Рада, нежната приятелка на покойната, им доставяше едно сладко и скръбно утешение и прежното презрение и омраза се заместиха в душите им от по-човешки чувства към нещастната бездомна девойка.
        Както знаем, Стайка и Рада, запознати една с друга още в Клисура, бяха еднакво жертви на разгрома й... Благодарение на Стайка Иван можа навреме да спаси Рада. Из пътя тя я раздумваше и като стигнаха завчера в Бяла черкова, тя не иска вече да се раздели от нея. Простичка, дивичка, каквато беше, тя разбра обаче скръбното положение на Рада и делеше мъките й... Одеве бе ставал разговор за Бойча и госпожа Хаджи Ровоама уверяваше, че е убит в боя, и Стайка милостиво гледаше Радиното лице как се изменяваше и бледнееше. И тя страшно намрази калугерицата, която тъй леко говореше за смъртта на Бойча.
        - Ами чева с очи го е видяла, че даскало е загинал? Та оти се радва тая кукумявка? - шъпнеше Стайка сърдито на Рада.
        - Мълчи, мълчи - отговаряше й ниско Рада. Стайка се вслуша в разговора, който се продължаваше, после пак пришъпна на Рада:
        - Радо, тая църната има мустачета. Оти ги не фърга?
        Рада се усмихна неволно.
        - Мълчи, сестро.
        Стайка първи път виждаше госпожа Хаджи Ровоама и не знаеше, че тя е леля на господарката й. За да й отмъсти, тя скришом бе взела няколко кехлибарови зърна от броеницата й, която се беше разсипала, и сега гледаше лукаво как калугерицата ги диреше наоколо си. Най-после Стайка се изкикоти и дръпна Рада за ръкава.
        - Що се смееш, Стайке? - попита я кака Гинка.
        - За две кукурузени зрънчета как се мъчи Хаджи Врана.
        - Хаджи Ровоама мари - поправи я ниско Рада.
        Но Стайкината неприлична дума, за щастие, не бе забележена от другите: в тоя миг всички се обръщаха към Стефчова, който се задаваше от града. Бившият зет на Юрдана чорбаджи не беше тръгнал още за Гюмюрджина. Встъплението му в длъжността беше се отсрочило поради избухналата размирица.
        Когато дойде, зяпнаха в устата му. Той разправи разпалено днешния подвиг на депутацията, в която бе участвувал. Тая депутация, начело с Юрдана Диамандиев, беше изпращана днес да пресрещне Тосун бея, който идеше да нападне града като разбунтувано място, и да изпроси помилване. Депутацията, подир много мъка, беше успяла да спаси Бяла черкова от участта на Клисура, но с три тежки условия. Първо: градът да брои тозчас хилядо лири на Тосун бея, за да умири сганта, на която бе обещал плячка Бяла черкова и да я отпрати; второ: да се предаде всичкото остало оръжие, до чекийка, и третьо: да даде в ръцете на властта всеки подозрителен човек. Тая пълна капитулация, която не спаси Батак от Мехмеда Тъмрашлият, спаси Бяла черкова. Тосун бей влезе само с част от ордата си в града, за да приеме оръжието. Прочее, Юрдан чорбаджи, и отчасти Стефчов сега бяха спасители на града. Като разправяше със самодоволствие и гордост тия работи, Стефчов от време на време хвърляше злобни погледи на Рада, която се не обръщаше към него. Но тя чувствуваше тегота страшна от присъствието на тоя омразен човек... Безочливият тон на гласа му разстрояваше нервите й и всеки звук негов зловещо се отзоваваше на сърцето й. Тя виждаше в него фаталният образ на поразията, която е преследвала щастието й, и той й внушаваше непобедим страх и омраза. "Боже мой, мислеше си тя, толкова хора, всичките добри хора загинаха или гинат: само тоя човек живее и се радва. Сега той е на почет и пръв, дали защото е толкова проклет и лош?"... Но внезапно тя неволно се обърна към Стефчова с оживлен поглед, защото той говореше сега за Бойча, и това, което говореше за Бойча, беше като никой път твърде радостно.
        - Та жив ли бил тоя поразеник? - обади се в недоумение госпожа Хаджи Ровоама.
        - Жив, избягал в планината - обясни Стефчов. - Но сега жив ли е - не знам. Може сега да го кълват орлите някъде.
        Рада натисна сърцето си от болезнено вълнение.
        - Аз ви казвам, че графът е жив, графът не умира... - обади се Хаджи Смион. - Той толкова пъти умира и все излазя жив... Аз не вярвам... Аз когато бях в Молдовата, всеки казваше, че Янкулеску хайдутинът бил умрял, и вестниците писаха... Рекохме бог да го прости, кога един път при Търгу Нямцу срещам го, той същият, жив, да го порази господ... "Буна диминяца, домнуле Янкулеску", казвам му... А той ми взема часовника само - за едно "доброутро". Искам да кажа, че не ме уби... Та думата ми беше, че разбойник не умира...
        И Хаджи Смион смигна приятелски на Рада, с което искаше да й каже: ти мен слушай, графът е жив.
        - Давно само се не довлече тука тоя поразеник, ще запали и нас, както Клисура...
        - Само да има чест... Не може да се хване и "мечкаринът", та и нему да се види работата, както на Кандовчето и на другите - каза Стефчов.
        - Жално, но няма що, трябваше да се жертвуват малко души, за да се спасят хиляда - каза един.
        - То се знае, вагабонти, защо идат при нас?
        - Защо идат? Дойдоха да се укрият - обади се кака Гинка живо.
        Стефчов я изгледа учуден.
        - Како Гино, та според тебе дядо Юрдан зле е направил?
        - Добре е направил... хубаво правите вие с тата... Гаче сте чифути или турци, а не българи... Я си помислете за какво и за кого отиват да мрат тия хора?...- Лицето на кака Гинка пламна и очите й засвяткаха.
        - Луда си мари, луда - изпъшка болната й майка
        - На тия твои хора - отзова се Стефчов злъчно - на тия патриоти, според тебе, като благоволят да ни посетят, трябва да поведем децата из училището, да ги посрещнем с песни, да им отворим къщите си, да им сложим и по една баклава, чунким други им правеха пексимет...
        - Зная, зная - пресече го ядосано кака Гинка, - предайте ги на турците, изколете ги, изтрепете ги, изпийте им кръвта като на вчерашните момчета... Видяхте ли майката на Кандова как се тръшна насред пътя!... Ох, сестро мари, ох, Лалке... Ох, боже, боже!... Боже, боже!
        И кака Гинка се облегна до дънера на ореха и закри с кърпа очите си, из които бликнаха порой сълзи. Тя заплака с глас. Тоя внезапен плач беше за избитите вчера бунтовници; но присъствующите го взеха, че е за Лалка, името на която се преплете в думите на кака Гинка. Рада се спусна просълзена да я преговаря. Името на покойната смути сърцето на баба Юрданица и тя се разплака.
        Тая скръб приведе Стефчова в бяс: той разбра, че те плачат за бунтовниците.
        Заптието, което подразбра за какво е разговорът, приближи се до Стефчова и Хаджи Смиона и каза тихо:
        - Чухте ли? В Манастирска река пак е бил слезнал някой клисурски комита.
        - Как, кой ти каза? - попита сепнато Стефчов.
        - Арабия, циганката, го видяла, като беряла смрадлика.
        - Кога?
        - Днес, по обяд.
        - Обадила ли е?
        - Не знам.
        - Трябва по-скоро да се каже - избъбра Стефчов, като си грабна феса от тревата. - На косъм остана днес да ни вземат дяволите - ето ти сега друг бербантин...
        - Той е същият, разбрах се - каза Хаджи Смион ненадейно.
        - Кой? - попита Стефчов.
        - Графът... Нали казах, че е жив?
        - Още по-хубаво: ще има пак салхана.
        Хаджи Смион се стресна от собствените си думи, които каза, кой знае как, без да иска сам. Той пребледня.
        - Кириак, ти отиваш?
        - Отивам.
        - Що ти трябва бе, не закачай човечеца - каза Хаджи Смион умолително, - ще се намери в Бяла черкова едно кьошенце да го скрием... За графа като бъде, всеки го обича.
        - Ти си луд, бай Хаджи! - извика Стефчов, като го изгледа с ненавистен поглед. - Трябва да спасим Бяла черкова...
        И без да каже сбогом на дружината, тръгна към града, като продължаваше да приказва ниско със заптието, което го последва до края на оградата.
        Хаджи Смион стоеше като гръмнат.

 

 

 

следваща глава

 

Публикация в кн. „Събрани съчинения“, Иван Вазов, под редакцията на Илия Тодоров, Изд. "Български писател", София, 1977 г.
г1998-2015 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]