Иван Вазов

„Под игото“, Роман

Литературен клуб | към съдържанието | други произведения на Иван Вазов

 

XXX. ЛЮБЕЗЕН ПОЗНАЙНИК

 

 

        Карнарският хан е станцията на високия Троянски проход. Тук пътниците почиват, похапват, посгряват и тогава с нов запас от сили почват да възлизат по ребрата на Стара планина. Но една-две недели през зимата ханчето не посреща пътници, защото веявици сипват с дебели преспи стария римски друм навръх Балкана и той става непреходен. Всякакви съобщения между Тракия и Дунавска България се прекращават, додето троянските кираджии с египетски мъки не пробият тясна пътека из снега. Именно сега пътят беше затворен и ханчето пустееше. Ханджият българин, дребно, ухилено човече, с тъпоумно лице, посрещна твърде вежливо госта си и го въведе в голямата стая за гостите, която служеше и за всичко друго. Огнището гореше и Огнянов запуши чибучката.
         - Имате ли други гости? - попита той ханджият.
        - Нямаме гости. Балканът, като се затвори, затваря и моя хан... За къде така, аа? - попита ханджият, като изглеждаше някак любопитно госта си.
        - Можеш ли свари едно кафе? - попита Огнянов, вместо да отговори.
        - Можем, можем, как да не можем?... А за къде тъй, аа? - настояваше ханджият.
        - За Троян.
        - А откъде?
        - От Бяла черква ида... Пътят добър ли е нататък?
        - И аз съм от Бяла черква, но за Троян не можеш мина... Аз ти казвам, ти мене вярвай... - бъбреше ханджият, като подаваше кафето и гледаше вторачено в Огнянова, като човек, който иска да го познае.
        Огнянов се наведе намръщено, за да избегне това досадно взиране. Ханджият му хвърли още един косвен поглед и се усмихна под мустак.
        - Ханджи, ти си направил сладко кафе! - каза Огнянов строго и остави чашата.
        - Прощавай, аа, аз мислех, че го пиеш шекерлия. Да ти направя друго!
        - Не трябва!
        - Не, пий, пий едно кафе - аз ти казвам, добре е...
        - Какво има ново тъдява?
        - Страхотии, убийства, обири всеки ден. Пътници няма, Балканът затворен, аз губя... Еле откогато изровиха Емексиз Пехливана - ти го знаеш де, - османлиите много запакостиха... Уж търсят комити, пък то - колят невинните хора. Аз ти казвам правичката, ти мене вярвай...
        Огнянова удиви смелостта на ханджията: така можеше да се говори пред българин само. Затова той, в ролята си на турчин, намуси се кисело.
        - Пезевенк, ти ако дрънкаш много-много, и тебе ще ти дойде нещо до главата.
        - Аз зная пред кого се бъбра, аа - каза ханджият с фамилиарен тон.
        Огнянов го изгледа още позачудено. Той поиска да се скара.
        - Гявур, ти гаче си пиян!
        - Графе, не се сърди де, че и аз на „Геновева“ плаках! - отговори ханджият вече по български и му хвана десницата да се ръкува.
        Огнянов видя, че го познаха. Това му досади силно. При това, и лицето, и безочливата обноска на ханджият му бяха противни. Той го измери с поглед и попита студено:
        - Отдека си, ваша милост?
        - От Бяла черква, Рачко Пръдлето! - отрекомандува се ханджият и подаде пак ръка, която увисна на въздуха.
        Но Рачко се не оскърби.
        - Защо се боиш от мене, графе? Или се срамуваш от името ми? То ми е остало от баща ми и ми е за чест... Защото, какво става от името? Името е нищо, но човек, като е честен, тогава и името е красно. Питай в Бяла черква кого викат Пръдлето, и всеки ще ти каже. Ти мене слушай. Като е човек с честта си, то и името, например, да кажа... Аз храня къща и имам три деца - и тебе да ти се върнат, - та всеки ми има почетта, а челяк защо живей? За една чест и за едно красно име...
        - Имаш право, бай Рачко, много умно приказваш.
        - Имам право я, не ме гледай, че съм такъв: и аз съм дявол. Колко пъти съм посрещал тука народни. Аз, щом те видях одеве, рекох си: чакай да видим дали ще ме познай графът.
        Огнянов не си припомняше да е видял някога тоя знаменит човек.
        - Ти отдавна ли държиш тоя хан?
        - Има година и половина, ама на „Геновева“ се улучих в Бяла черква... ти беше графът.
        - А ти няма ли да ми дадеш нещо да похапна?
        - Каквото дал господ, него имам. - И Рачко сложи на една габровска мазна трапеза малко фасул с червен пипер, кисело зеле и хляб.
        - И аз ще ти правя другарлък - прибави любезно Рачко и седна и той да пладнува с Огнянова.
        Огнянов заяде мълчаливо. Тоя Рачко му правеше лошо впечатление с безочливото си обръщение и с още по-безочливо име, особено като седна неканен.
        „Какъв недодялан ханджия! И малко идиот“ - мислеше си той. Като да потвърди думите му, Рачко наля две чаши и каза:
        - Дай да се чукаме! Арш-марш! Да живей! - И той гаврътна чашата си с вкиселялото вино. - Ама познах те изведнъж, нали? Аз колко пъти съм посрещал тука дякона Левски и съм се чукал с него!... Той ми беше приятел... И аз съм от народните, не ме гледай, че съм такъв...
        Огнянов забележи противоречие или просто лъжа, понеже дякон Левски беше умрял преди три години. Това му усили недоверието.
        - Изпий си виното де! Как? Не пиеш ли? Дай аз да го изпия тогава. - И Рачко гаврътна и Огняновата чаша, като се навъси ужасно от изпития оцет.
        Обедът се свърши по-скоро въпреки желанието на развеселения се Рачко.
        - Стой де, що бързаш? Нали ще останеш да нощуваш тука? Аз ще те оставя малко, ще ида до Карнари... ти ме почакай. Остани тука тая вечер... ще се разговаряме. И аз съм народен.
        - Благодаря, бай Рачко, извадете ми коня, аз ще мина напред.
        - Ами лош е пътят. Аз ти казвам правичката; ти мене слушай... Отрязвам си главата...
        - Не е нужно това - отговори сухо Огнянов, па прибави нетърпеливо: - Коня ми!
        Ханджият отиде навън.
        Огнянов изгледа внимателно стаята и съседните дупки. Дойде му неволно на ум Къкринския хан, дето бяха издали Левски. Кръчмарите по турските села - все българи - по нужда и навик бяха привикнали да братуват с турците, затова не бяха безопасни. А това бръмкало, Рачко, беше способен по най-невинен начин да напакости.
        - Конят ти е готов навън, ама пътят е лош за Троян... - каза Рачко, като се върна.
        - Колко искаш за мене и за коня?
        - Хе, графе, да прощаваш, аз те гостих.
        - Не, кажи да ти платя, аз съм твърде благодарен от твоето гостоприемство, а най вече от виното - каза Огнянов иронически.
        - Ба, винцето го бива... но аз нито за него, нито за яденето, нито за сенцето пара не ти вземам... Аз за такива приятели...
        - Кога е тъй, благодаря ти, бай Рачко - каза Огнянов, като се озърташе. - Тук няма ли други?
        - Аз и момчето сме само, графе, но момчето го пратих на Бяла черква, то тая вечер ще си доде. Пък сега искам да прескокна до селото, а няма кого да оставя тука... Остани де!
        Огнянов хвърли очи на един стълп, па хвана ханджият за ръка и по приятелски му каза:
        - Сега потърпи, бай Рачко, да те вържа. - И Огнянов откачи с една ръка въжето, що висеше на стълпа за пирон, а с другата притискаше кръчмаря до дървото.
        Кръчмарят взе това за шега.
        - Сега пък ще ме връзваш ли? Връзвай! - каза той весело.
        Огнянов увиваше спокойно въжето около стълпа и ханджият. Като видя сериозността на работата, той се почуди, па се разсърди:
        - Не си играй де! Хайдутин ли съм, да ме връзваш? - И Рачко се размърда. Огнянов му каза натъртено:
        - Ако крекнеш, ще ти разпоря корема!
        Кръчмарят, втрещен, погледна силяха. Той знаеше, че графът си не поплюва на ръцете. И кротува като дете.
        - Аз бих искал да вържа само устата ти, но като ле мога тях - връзвам тебе - казваше му Огнянов ухилено, като го прикова здраво за стълпа. После попита:
        - Кога ще се върне твоето момче?
        - Довечера. - Рачко трепереше.
        - Ех, то ще те отвърже. Сбогом, бай Рачко, аз ще гоня Троян. Па помни графа - на ума си само...
        И като му хвърли там няколко гроша, Огнянов яхна коня и продължи пътя си.


 

 

 

 

следваща глава

 

Публикация в кн. „Събрани съчинения“, Иван Вазов, под редакцията на Илия Тодоров, Изд. "Български писател", София, 1977 г.
г1998-2015 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]