Иван Вазов

„Под игото“, Роман, Трета част

Литературен клуб | към съдържанието | други произведения на Иван Вазов

 

VII. НЕУСПЕХИТЕ НА МАРИЙКА

 

 

        Когато излезе на полянката пред манастира, Марийка се спря запъхтяна и се озърна безпокойно, но видя, че никой я не видя, и тя тичешката продължи пътя си. До самия град тя не срещна ни една жива душа, кърът беше запустял, пуста се видеше и улицата, из която щеше да влезе сирачето. Изведнъж Марийка пак се спря. Тя видя, че из другия край на улицата се зададоха и идеха трима турци. Обзе я страх от тия хора, тя се повърна без размишление и удари надолу между градините и гюловете, за да влезе в града през другата улица, от запад. По тоя начин тя правеше голяма забикалка, която туряше по-голямо разстояние между нея и Соколовата къща. Най-после Марийка се озова при западния край на града. Отдясно се простираше широкото голо поле, отляво - градът с тясната улица, която се отваряше между два реда ниски дюкянчета. Тя беше действително пуста: ни турчин, ни българин се не мяркаше там. Всичките бакалници бяха затворени, и вратите, и прозорците, които имаха капаци; но тая пустота успокои невинното момиче и то фукна към улицата. Току-що Марийка направи десетина крачки, нещо я накара да се обърне назад и тя остана като закована. Недалеч из полето се издигаше високо над нивята голям облак прах и из тоя прах пристигаше една глуха шумотевица от тежки стъпки, конски тропот и размесена глъчка. Скоро с праха и с шумотевицата се зададе и онова, което ги произвеждаше. То беше ордата на Тосун бея. Тя се връщаше, метежно и победоносно, след три деня плячкосване и грабеж, от клисурското пепелище... Пешаци, конници вървяха размесено, обременени с оръжие и плячка...Скоро тя допъпла като мътна вълна до улицата, изпълни я и потече из нея с див шум и грухтене. Това беше само част от ордата, състояща от няколкостотин души башибозуци, все жители от околностите на изток от Бяла черкова. Сега те идеха триумфално със знамената си, с користите си и с трофеите си - колкото бяха могли да понесат със себе си. A всичко остало идеше отзад, на безкрайна върволица от коля. За повече леснотия башибозуците бяха навлекли по-скъпите дрехи, плячкосани в нещастна Клисура, на себе си. Така щото тая кръвожадна сган имаше в същото време и комически вид, тя приличаше на едно шествие на карнавал, в азиатски вкус. Мнозина бяха се облекли в богати женски кожуси със скъпи рисове и алми, макар че жегата беше голяма. Имаше даже някои башибозуци, които се бяха пременили, вероятно за поругание, в златните черковни одежди, грабнати из клисурските черкви. Сам предводителят, Тосун бей, беше се потруфил с един превъзходен европейски халат от сив казмир, обточен с алено сукно и с дълги червени провесени пюскюли. Както после се узна, Тосун бей не познавал назначението на тая премяна и я взел за някаква благородна външна дреха и с нея искаше да влезе в Бяла черкова...
        Само един жив трофей украшаваше триумфа му: то беше един пленник с вързани ръце отзад: Рачко Пръдлето.
        Зрелище грозно!
        Но Марийка го не видя почти. Още в същия миг, когато й се мярна сганта, тя се не чу, не видя из улицата, мина други улици, все пусти и мълчаливи. Най-после стигна Соколовата вратня. Бутна я, не се отвори. Тогава блъсна няколко пъти.
        - Кой тропа? - обади се гласът на бабата извътре.
        - Бабо Якимице, отвори - едвам издума задъханата Марийка.
        - Какво дириш тука?
        - Доктор Соколов... Отвори де! - извика плачевно момичето.
        Бабата избъбра нещо сърдито, но отвори.
        - Какво го дириш? Няма го! - каза тя сепнато.
        - Дека е, бабо?
        - Кажи ми, да ти кажа... От вчера го потириха и досега няма го чер-бял... Хай иди си.
        И бабата хлопна пак вратнята.
        Марийка остана смаяна пред затворените порти.
        Па хукна нататък. Вратнята на фотографина не беше далеко. Марийка я бутна.
        - Какво искаш, момиче? - пресрещна я една дрипава жена, бледна и прегърбена.
        - Немецът...
        - Какво искаш?
        - Пусни ме при немеца - каза Марийка, като оттикваше жената, за да влезе навътре в двора.
        - Умът ли ти е изкипял мари! Немецът нали го заклаха? - отговори разлютено дрипавата жена и изтика Марийка на улицата.
        При тия думи уплашеното дете се вдърви от страх... Мина й сега през ума, че и бача й Бойча трябва да заколят, че турците за него идат и че ще уловят писмото й... защото някой им е казал, че тя носи писмо от бача си Бойча. Сега? Какво да прави? Тя се озърна и едвам сега видя, че улицата е пуста и никой човек не минува... И се уплаши и писна да плаче. В това безнадеждно състояние някой я бутна отзад и тя се обърна.
        Видя Колча.
        Той един се мяркаше из улицата и тупаше с тояжката си по калдъръма, мечтателен и с твърде угрижено лице.
        - Защо плачеш мари, момиченце? - попита слепецът, като вторачваше белите си очи в Марийка, като че искаше да я познае.
        Да знаеше Марийка по-добре Колча, тя би престъпила Огняновата заповед, би му разправила каква е работата и Колчо би заместил Соколова. Но тя се уплаши от тоя чужди човек и отбягна насреща, после улови друга улица.
        - Момиче! Марийке! - викаше Колчо, който в същата минута, благодарение на чудесната си дарба, позна по зачутия плач само, че това беше дядовото Стояново момиче. Той току подир него беше почукал на Соколовата вратня, за да попита бабата за Соколова, и от нея беше научил, че сега ей търсило го и едно момиче. Някакво предчувствие му каза, че Марийка именно е това момиче, че ако то е търсило доктора, то за нещо много важно, че уплашеният му плач произхожда от несполуката му да найде доктора... Кой го праща до Соколова в такова време? Някой, който не знае какви са работите тука, някой вънкашен... Дали не е той? От снощи се пръска слух, че Бойчо не бил загинал, че бил избягал в планината и там, навярно, се скита сега. Дали не е Бойчо - да е слязъл в Манастирската река, дето Марийка седи в чарковете на чича си, и да я е пратил с известие до Соколова? Да, да, тая Марийка е едно оръдие на провидението! При това предположение любещата Колчова душа страшно се смути. Той завика, като вървеше напред:
        - Момиченце! Марийке! Марийке! Момиче мари!
        Но никой му не отговори.
        Колчо пъшкаше безнадежден.
        В това време той се бе озовал на мегдана.
        Там не беше пусто и глухо. Шумотевица, человешка глъчка, конски тропот по калдъръмите.
        С една реч - навалица.
        Глъчката ставаше на турски език.
        Какво е това?
        Колчо се спря учуден до кафенето и захвана да слухти.
        Един глас изкряска извътре по български:
        - На, ето какви резиллици направиха. Да турят в огън града ни!... На един косъм остана да ни избият като кучета, всички ни, и да не остане камък на камък тука! Де ги сега ония хърсъзи.да ги питам аз: кого питаха да вдигат бунт?... Доведете ми ги тука сега, аз да им издам иляма?... Бунтуват се! Против кого? - Против царя, против баща си и доброжелателя, който ни пази като двете си очи, влакно да не ни падне от главата... Ние сме били толкова стотин години под сянката на султановия трон и добруваха и дедите ни, и бащите ни, па и унуците ни по-добро няма да намелят... Да си събираме ума в главата, че дявол ще ни вземе... Комуто се не харесва тука, нека върви в Московията... Нам си е добре...
        Колчо позна, че говори чорбаджи Юрдан.
        - Да живее негово величество султанът! - извика един глас.
        Колчо позна гласа на господин Фратя.
        Тия двама хора сега бяха изразителите на паниката, която вскотява. Първият, омразен само, защото бе искрен в думите си; той и преди въстанието пак така говореше и мислеше; вторият - отвратителен, защото беше подъл в своите. Викът на Фратя остана без отзив, но той го намери в самото мълчание, което го последва. Времената бяха настанали такива, щото Юрдановците бяха прави и Фратювците бяха честни. Всяка низост на падналия беше позволена, защото всяко насилие на победителя беше допуснато. Vae victims...
        Априлската катастрофа не беше толкова страшна в баташките си кланета, колкото в позора на паденията...
        Колчо въздъхна дълбоко.
        Па се повърна назад и тръгна към какини Гинкини.

 

 

 

следваща глава

 

Публикация в кн. „Събрани съчинения“, Иван Вазов, под редакцията на Илия Тодоров, Изд. "Български писател", София, 1977 г.
г1998-2015 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]