Иван Вазов

„Под игото“, Роман, Трета част

Литературен клуб | към съдържанието | други произведения на Иван Вазов

 

III. НА СЕВЕР!

 

 

        Лаенето, което се чу отдясно на Огнянова, близко, не се повтори. Вместо него той зачу други шум, шум от човешки стъпки. Да, човеци идеха насам, те се спущаха от яра, защото сипеят се ронеше и песъчинките се търкаляха до самото устие на дупката, дето се криеше скитникът. Скоро два крака с цървули се изпречиха пред дупката и отминаха; други два крака се изпречиха, и те отминаха; мина още един човек, все тихо и безгласно, и той се. изгуби. Изпречи се четвърти. Той не отмина.
        Той се спря и се наведе.
        И Огнянов видя в профил една рошава, длъгнеста глава, глава на една горила. Оня, комуто принадлежеше тая глава, хвана да завързва връвта на навоя си, който се влачеше.
        Огнянов се бе превърнал на статуя, с насочен револвер.
        Главата погледна навътре в дупката. После се дигна и едно остро съскане с уста се раздаде из самотията. Това беше знак на другите да се върнат.
        И главата пак се наведе и надникна. Огнянов реши да гърми.
        - Кой си ти бе? - попита един гръмлив глас.
        - Бай Иване! - извика Огнянов.
        Наистина, това беше Иван Боримечката.
        - Даскале бе! - извикаха и другите, като се наведоха.
        Пръв, без да чака приглашение, Боримечката се умъкна в бърлогата, застиска ръцете на Огнянова с просълзени очи. Влязоха и другите трима. Те бяха клисурци.
        Първото питане на Бойча беше:
        - Какво куче лаеше?
        Клисурците отговориха:
        - Нямаше куче, Боримечката лаеше.
        Огнянов се усмихна. Той си припомни привичката на исполина... Тогава ги обсипа с въпроси.
        - Оцапахме я! Майка му стара - въздъхна Боримечката гръмовито.
        - Кураж, бай Иване: бог няма да остави България.
        - Но Клисура отиде - обади се мрачно единът клисурец.
        - На пепел стана, тя още гори... - допълни вторият.
        - Ох - стенеше третият.
        - Братя, каква полза да се каем? Доброто дирихме - не сполучихме... кураж и търпение... жертвите няма да останат безплодни... Яли ли сте?
        - Откак сме излезли, троха хляб не сме видели - отговориха плачевно клисурците.
        Нямаше и нужда да казват това. Огнянов забележи техните измършавели и хлътнали лица. Той разчупи остатъка от питата и я раздаде на гостите си.
        Те заръваха лакомо. Боримечката се отказа.
        - Ти дръж за себе си хляба, че си издръглавял като божи човек... а аз имам обед. - И Боримечката извади из торбата си един одран заек, облян с черна кръв. Той отряза мръвка, натопи я в сол и я закъса с остри зъби-.
        - Как, ами това е сурово?
        - Сурово-мурово, глад не пита... Бунтовници, дето бягат, огън не кладат... - отговори Иван, като жвакаше жилавото месо. - Тия християни се гнусят от блажно и ядоха бурени като костенурки - прибави Иван, като облизваше по устните си зайчата кръв.
        - А как уби тоя заек? Гърмя ли? - любопитствуваше Бойчо.
        - Убих заека, защото не срещнах глиган: и него щях да хвана и удавя с ръка.
        Наистина, Боримечката беше загащил и хванал сам заека в един храсталак, без да гръмне с пушка.
        - Ами защо си влязъл в тая меча дупка? - попита исполинът, като разглеждаше вътрешността й.
        - Гони ме потеря черкезка и чудно как не ме напипа: тя имаше хрътки.
        - Затова ли пита какво лае?... Разбрах... Хрътките, аз да ти кажа, са видели друг дивеч, някой заек, и тръгнали по него. Така ще е работата... бай ти Иван знае...
        - А бе то ще бъдат ония поганци, дето ги зърнахме на, хей, на оттатъшния дял - каза един.
        - Да ги убие господ... От потери главата си не можеш да покажеш... Балканът е червясал от турци и черкези... Да си жив и здрав, Огнянов, за хляба, а то щях да падна...
        Едвам сега Огнянов се поуспокои. Той видя, че се е спасил само по едно чудо, каквото неведнъж съдбата е правила за него.
        - Къде отивате сега?
        - Ще минем за Влашко. А ти?
        - От три деня съм тръгнал за Бяла черкова и виждате доде съм стигнал...
        Един клисурец се обади:
        - Хитри синковци излязоха белочерковчани: мируват си хорицата...
        Тия думи се казаха с яд. Не толкоз от гняв, че Бяла черкова не станала, колкото от досада, че и тя не е изпатила, както другите. Човешката природа е такава, уви... Бедите по-лесно се пренасят, когато знаем, че и другите теглят от тях, па били и приятели, и свои. В това жестоко чувство, силно развито в нашата душа, стои и стимулът на оня героизъм у войника, който го прави да лети в боя и да се не стряска от смъртта, която коси наляво и надясно. Остави тоя герои един, изложен на опасността, и той ще бяга в панически страх. И една наша поговорка казва: "Щото е до цял свят, то е сватба."
        - Какво знаете за Бяла черкова? - попита Огнянов.
        - Нали ти казваме... хитри излязоха... Само ние се намерихме да освобождаваме българското царство!
        - А при всичко това, чудно нещо, готовността в Бяла черкова беше тъй голяма!... - думаше си Огнянов замислено.
        - Я се остави, холан, то по-добре, че оцеляха... каква файда, че щяха да изгорят?
        - Бе що чудо села станаха на пепел - обади се друг, - ти вижда ли как свети нощес небето?
        - Виждах - отговори Огнянов мрачно.
        - Светът се изпотроши... Та това въстание ли беше! То беше резиллик... И ние, дърти магарета, се полъгахме още... Да дават ответ на бога ония, които помамиха народа. Кога не било уредено, защо си не налягахме парцалите?
        Огнянов слушаше мълчаливо тия натяквания и клетви. Това го огорчаваше, но той се не сърдеше. Те бяха ако не съвсем прави, то твърде естествени в устата на тия разорени люде... Той сам неведнъж в душата си бе укорявал народа, както те укоряваха водителите му. Печални и логически последствия на неуспеха.
        - А бе какво сте се разкиснали, та се плачете, като че бог знае какво е станало... От бога и от света Богородица така било писано... Та ако Клисура загина, няма да загине Българията я! - помъчи се да ги утеши Боримечката.
        - Бай Иване, какво е булката? Къде я отпрати? - попита Бойчо.
        - Стайка ли? Майка й... оцеля тя... заведох я на Алтъново, а оттам на... а бе забравих да ти кажа каква работа стана с даскалицата!
        Огнянов потръпна при тия думи. Той чувствуваше какво е станало с Рада, но се боеше да узнае и от другиго ужасната истина. Той бе видял през нощта срутването на Радиното жилище и пламтящите съсипии на къщата, под която бе затрупана девойката, ако по-рано още не е турила край на живота си... Късно беше, когато той поиска да я избави... И тая мисъл като страшен товар тежеше на душата му. После, и друго чувство, за което той не искаше да си дава отчет, размиряваше душата му и я тревожеше мъчително.
        - На косъм бе остало да загине хубавата девойка...
        - Как, жива ли е? - извика Бойчо.
        - Жива, жива, даскале... ама да не беше Боримечката...
        - Де е тя сега? - попита Бойчо смаян, като искаше в един миг всичко да прочете в голямото, грапаво и добродушно Иваново лице.
        - Не се грижи, на добри ръце я предадох - успокои го Боримечката.
        Сега една блажена лекота усети сърцето на Бойча. Лицето му светна и той каза разтрогнат на исполина:
        - Благодаря, бай Иване! Ти ме избави от едно страшно мъчение.
        - А бе - подзе Иван, - то добре стана, че наша Стайка ми обади навреме... защото Аничка, сайбийката де, като тръгнала да бяга, видяла наша Стайка, па й казала: "Мари, Стайке, обади на Ивана (на мене де), че Рада не сака да бяга, колко я молих, та не оставяйте даскалицата, ами насила я отведете с вази си..." Когато чух това, майка му стара, аз ли ще я оставя?... Като се затекох... тя заключила вратата, удрям, викам, не отваря, троша, влазям вътре... Гледам: тя стои там при масата, държи свещ в ръката, една вулия на масата.
        - Вулията с барута? - изкрещя Огнянов настръхнал, като разбра каква смърт си е готвила Рада.
        - Вулия с барут зер, да хвръкне до облаците на хиляди парчета!... Гледай ти, глупаво момиче. Ама и аз тогава не сещах, че това е барут - продължи Боримечката, - ами влазям и право към нея. То от господа ли беше, вятър ли влезе из вратата, свещта угасна... "Какво чиниш тука, даскалице? Всички бягат, ги тука какво чиниш?" Па я грабвам и хайде къде Балкана, наша Стайка подир нас. Станка я раздумва, тя плаче, охка... Ех, даскале, колко сълзи пролива за тебе!... Аз те зная за убит, но я лъжа (зер хитрост трябва), казвам й: "Даскалът е жив и здрав, даскалице, не се грижи, даскалице..." Ами нали се забавихме... При Върлищница турци, вече не се отива натам.. Бре, тясно!... Какво да се прави?... Тогава уловихме гората, та по среднощ в наше село... Предадох й даскалицата, и Стайка на наш Вълка, на шурея де, па улових пак Стара планина! Та ти си бил жив, а? Майка му стара!
        Огнянов стисна мълчаливо ръцете на Боримечката.
        - В Алтъново ги оставих, но те ще са сега на Бяла черкова, за там Вълко щеше да ги закара на заранта, в кадънски фереджета... В Алтъново все е страшно от читача... А в Бяла черкова, казват, е мирно... Ти, даскале, като идеш там, намери и наша Стайка, моята невеста де, да й кажеш много здраве от мене и че си ме видял тука живо и здраво... Па кажи й, че ям все пържени зайци и бял мъж, да ме не мисли.
        - Аз, бай Иване, надали сега ще ходя в Бяла черкова.
        Боримечката го изгледа зачудено.
        - Ами нали за там отиваш?
        - Не ща вече.
        - Ами къде ще идеш?
        - Ще видя...
        - Хай да те водим за Влашко...
        - Не, вие вървете сами и се разделете, не е добре много души наедно...
        Вечернята тъмнина застилаше дола и пълнеше дупката. Рекичката клокочеше жаловито. Смрачаваше се вече. Скитниците едвам можеха да се видят. Иван Боримечката и клисурците станаха да вървят.
        - Дай, даскале, да се целуваме до три пъти. Господ знае кой ще оживее от нас - каза Боримечката.
        Опростиха се и се разделиха.
        Огнянов остана самичък.
        Тогава легна на очите си и плака като жена.
        Накипелият вулкан от страдания в гърдите му се изля в горещ поток сълзи. Пръв път плачеше с глас тоя железен момък. Неговото нравствено мъжество се ломеше. Мъкотия, разочарования люти, угризения на съвестта, болеж за безчетните жертви нахалост;
        при това, любов безнадеждно убита, озлобление, безутешност, чувство на усамотение и на безцелност в живота, рой възпоминания, и светли, и мрачни - еднакво отровни - всичко беше в тия сълзи. Той насърчаше тия бедни хора, жертви на пожара, раздухай от него и от другарите му, а сам беше съкрушен и убит. Той снася мълчаливо пред тях това страшно наказание. Той се мъчеше да има самообладание пред клисурците, когато из неговото сърце течаха кърви и то се гърчеше в гърдите му като пребита змия... Па и тая Рада, която не може да забрави!... Която плакала там!... Той се възмущаваше против себе си, че при скръбта за отечеството му сърцето му се свива и боли от тая друга скръб. Но той не може да му повелява да не боли... Нека боли, но всичко е скъсано, никаква прошка, никакво примирение, никога в Бяла черкова! А то пустото дърпа като безумно натам, като че търси другата си половина... Не, не, той няма да се върне там, в Бяла черкова, люлката на любовта му: тя е сега черна като гроб... Той й каза в Клисура, че скъсва всичко с нея, с изменницата. Той я унищожи с погледа си, той я стъпка с презрението си. В клисурския пожар той рискува живота си да я избави, но това той го стори не от любов, то не можеше да бъде от любов, ами от друго побуждение... Може би от рицарство... и това той върши несъзнателно, без да си обяснява как... Да, сега няма да иде тамо да види, макар и отдалеко, един оплют кумир от него. Гордостта му се възмущава. Той ще върви за Влашко, как да е ще допъпли, толкова души отиват. В Бяла черкова ще се крие като звяр, па може и да го издадат врагове, па и няма работа там... Във Влашко, във Влашко - гостоприемната земя на свободата, там ще може пак да работи нещо за България, додето заздравят раните й... Там може да се диша свободно... На север, на север!
        И Огнянов се упъти на север.
        Небето беше облачно. Тъмна мрачина царуваше по глухите пущинаци на планината.
        Цяла нощ вървя той през върхове, през долове, за да се отдалечи по-скоро от първата си посока, нова решителност окрили силите му, подкрепени и от храната.
        Заранта той се озова на един планински връх. От тоя връх се видеше на юг една прекрасна зелена долина. Той позна Стремската долина. Бяла черкова беше в подножието на планината! Трябваше да се изпълнят съдбините му...

 

 

 

следваща глава

 

Публикация в кн. „Събрани съчинения“, Иван Вазов, под редакцията на Илия Тодоров, Изд. "Български писател", София, 1977 г.
г1998-2015 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]