Иван Вазов

„Под игото“, Роман, Втора част

Литературен клуб | към съдържанието | други произведения на Иван Вазов

 

XX. КАНДОВОТО НЕДОУМЕНИЕ НАРАСТВА

 

 

        Из отсрещната улица се понесе насам монотонен писклив хор от детински гласове. Тия гласове държаха бас на друг един по-висок и по-дъртешки глас, който извиваше някаква проточена черковна песен. Странният концерт наближаваше и се чуваше все по-силен. Тозчас се подаде ред деца с фенери, хоръгви и дълги беловоскови свещи, превързани с черни кордели; по тях - други деца вкуп и с тях псалтът Мердевенджиев, последван от попове в одежди. Из въздуха се разнесе и мирис от тамян: задаваше се погребалното шествие на Лалка. Страдалицата беше издъхнала нощес още.
        Почти целият град придружаваше смъртните й останки. Смъртта на тая жена, млада и зелена покосена, изпълни със скръб всички сърца. Всеки бързаше да каже сбогом на покойницата и да почете последното й пътуване - до гроба. Ни антипатията против баща й, ни ненавистта против мъжа й не възпря света. Лалка беше твърде обична, кротка и добросърдечна и образът й изгони из душите другите земни свирепи вълнения. Навалицата на погребението й (което разбитият й баща не жали пари да направи по-богато и по-тържествено) беше прочее извънредно голяма и му придаваше още по-тържествен и по-трогателен вид. Но онова, което спомогна най-много да привлече света, беше мълвата за причината на побеляването й и смъртта й, която сестра й не беше могла да утаи (Лалка, преди да умре, беше поверила всичко на кака Гинка). Бедната покойница извикваше сълзи по всичките женски очи, плачеха дори и мъже, съвсем чужди на семейството й... Всички младежи бяха се стекли тука и начело личаха членовете на комитета, дълбоко покъртени и натъжени. Те вървяха с носилото.
        Когато шествието дойде до мегдана, дето се беше изпречил и Кандов като един кол, сложиха носилото, за да четат пак молитва над него, и тогава той видя мъртвеца. Той позна изведнъж Лалка.
        Тя лежеше спокойна, тиха, дългите клепачи хубаво затворени, тя приличаше на заспала. Лицето й, добило мраморна белина, едвам се различаваше от пуховата възглавница, дето бе потънала главата й; малката й снага се губеше под купове венци и китки пролетни, прощален принос от булки и невести... При двете й рамене стоеха по китка редки бели трендафили; подобни бяха втъкнати и в косата й. Тия последните бяха садени от нейната собствена ръка; ръцете й, бели и изящни като на скулптирана от мрамор грация, лежаха кръстосани на венчалната й копринена рокля, а на пропадналите й гърди беше положена икона "Успение пресветия Богородици". Една упоителна атмосфера от благоухания на цветя, смесени с тия на смирненския тамян, напълни мястото и замайваше чувствата.
        Току-що сложиха носилото, майката се хвърли на щерка си със сърцераздирателен писък, прегърна я с две ръце, зарови лицето си в цветята и в премените като полудяла, па захвана да нарича ония глухи, недоизречени, безумно-страстни слова на майчина любов и отчаяние, които винаги пронизват с ледени игли сърцето и правят да настръхват косите. Всяка дума е един откъртен къс от сърцето, всеки вик е едно море от горест и неизразима болка. Плачът и поиманията нарастваха наоколо; домашни и чужди, с плувнали в сълзи лица, туриха кърпи на уста да не реват с глас. Но кака Гинка, пленителна в траурните си дрехи, ридаеше неудържимо; баща й, поддържан от двама души, люшкаше побеляла глава, разбит. Стефчов, гологлав, с кърпа на очи, стоеше прав до носилото. Но сълзи нямаше; лицето му само от безцветно червендалесто, каквото беше, сега бе побледняло. Той се озираше захласнато някак, като човек, който не гледа нищо... Недалеч стърчеше над тълпата русата глава на Соколова. Очите му бяха вторачени в смъртния образ на Лалка; той обнимаше с поглед, той поглъщаше цял тоя призрак на жертвата, която тъй страшно беше любил и която го беше любила... Уви, те би могли да бъдат тъй щастливи! Но съдбата, съдбата!... Внезапно той съзря близо до себе си Стефчова. Очите им се срещнаха. Соколов го устрели с ужасен поглед и му каза високо:
        - Господине, твоята подлост погуби тая жена! Ти ще даваш ответ на мене, после на бога!
        Молитвата се свърши. Гласът на майката пак процепи въздуха. Носилото се дигна и шествието се мръдна пак. Кандов се присъедини към тълпата, почти машинално. Лицето му остана тихо, както си беше. Трогателната картина, на която присъствува, не го покърти ни най-малко. Напротив, даже някакво свирепо задоволство озари физиономията му: той разбра, че Рада, като Лалина приятелка, се намира тука. Значи, ще я види тука... Само тая мисъл можа да пробуди в него мрачната и безкрайна погребална процесия. Той се заозира насам-нататък из тълпата на жените, но Рада не видеше; той диреше с поглед всяко черно облекло, всяка хубава глава... Но Рада не познаваше в тях... Той поостана надире, за да остави да минат и другите изпращачки покрай него; но напразно неговият ястребов поглед стреляше, ровеше, тършуваше из подвижната навалица, която минуваше като река пред него... Внезапно той зърна баба Лиловица и потърси до нея Рада. Рада я нямаше!... Сърцето му се отскубна. Как? Рада да я няма тука, на погребението на Лалка, приятелката й? Невъзможно, невъзможно, невъзможно! И той пак се защуря из тълпата да я дири и не я намираше. Как? Рада да не е тука? А де ще е Рада! Тя излезе с баба Лиловица, а де я е оставила баба Лиловица... самичка, и в такова време? Какво по-важно може да има Рада днес от това да изпрати любимата си приятелка?... Или, тя е тук, но той не види, премрежват му се очите. Но бабичката той видя!... Мигар да иде и да я попита? Лудост, лудост, неприлично!... Бедният студент не чувствуваше, че неговото назъртане и щуряне из тъжната процесия само беше вече неприлично и привлече вниманието...
        Когато закривяваха из една тясна улица, от противоположната писна кларнет и гръмна тъпан; весело хоро се бе там залюляло. Тая веселба при тая скръб изведнъж се показа страшно грозна и светотатска. По много лица в шествието се изобрази досада и гняв. В тоя същи миг музиката млъкна и хорото се пръсна и изчезна като от замахването на магическа тояжка... Възцари се пак тишината, из улицата се чуха само погребалните гласове на децата и Мердевенджиева... Кандов, останал на края, неволно се извърна назад, защото чу шумни стъпки. Той видя Редактора и няколко души още, които бяха напуснали хорото, за да придружат шествието. Редакторът беше пиян, с килнат фес и с твърде развълнувано лице. Той и другарите му бързаха да застигнат опашката на колоната. Кандов чу дрезгавия глас на Безпортева, който говореше вървешком:
        - Елате, недейте става магарета... ами да целуваме ръка ней... И да й кажем: „Иди сбогом, сестро! Царство ти небесно!..." Защото, който умре за народа, той е безсмъртен! Разбирате ли, патки?... Ако сте пияни, знайте себе си... И когато ви казвам - навождайте кратуни, поклонете се... Тая е света душа. Кажете ми, колко са такива на света? А предателите нямат брой, като морски пясък... Но вие море не сте виждали, затова не ставайте магарета, ами взимайте от човешка дума...
        Току-що свършваше тая тирада. Редакторът видя Рачка, който тичешката замина край тях и носеше нещо в черкова.
        Той му извика повелително:
        - Я чакай бре! Чакай да те питам нещо... На, този е шпионинът на Стефчова! Смърт на такива поганци! - прибави той на другарите си.
        Рачко видя разлютеното лице на Редактора и търти да бяга из една улица.
        - Дръжте го! Да го питаме с кое право развонява улицата с името си! - извика Безпортев и всичките погнаха нещастния Рачка. Рачко, като лек и дребничък, хвърчеше като перушиняк и взема доста преднина над пияните си гонители. Скоро и той, и те се изгубиха зад завоя на улицата...
        Кандов видя всичко това безучастно, разсеян. Той наведе глава и заследва пак процесията несъзнателно. Скоро по нея и той се умъкна в черквата.


 

 

 

 

следваща глава

 

Публикация в кн. „Събрани съчинения“, Иван Вазов, под редакцията на Илия Тодоров, Изд. "Български писател", София, 1977 г.
г1998-2015 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]