Далеко подир полунощ Огнянов, след доста премеждия, се завърна на укреплението.
        Защитниците бяха будни още, натъркаляни в тъмнината на черги и на рогозки, донесени от къщята им. Те гълчаха тихо под ямурлуците си, с очи обърнати към безлунното звездно небе. Огнянов се промъкна безшумно между тях и се тръшна убит, сломен физически и нравствено. Той се мъчеше да съсредоточи разпилените си мисли или поне да си докара сън, който му беше необходим - за да може крепък да срещне утрешния ден... Но мислите му хвърчаха из пространството разсеяни, като подплашен рой пчели, а сънят все бягаше от клепките му. Но не се заспива лесно в надвечерието на едно сражение, по-добре - катастрофа.
        Настрана ставаше един разговор, доста тихо, между една малка група въстаници, налягали наблизу. Тоя разговор привлече вниманието му.
        - Ти как щеш я обръщай, нашата работица е спукана - казваше един.
        - Измамиха ни, измамиха ни, братко - въздишаше друг.
        - Изпи ни кукувица ума, та послушахме тия чапкъни... Запалихме сами къщите си - обади се трети.
        - Що ни нам трябваше въстание!
        - Сега да го опяваме, късно е вече.
        - Ами?
        - Лек, лек да се търси.
        - Лекът е само един: да си плюем на краката - каза един познат Огнянову глас.
        - Така, така, Бежанова майка не плаче.
        - Ами Стоянова - допълни друг.
        - Утре да очистим през Върлищница.
        - По-добре още сега...
        - Не може, караулът ще ни спре...
        - Утре, утре.
        - Да, в шашармата.
        - Та тогава всички ще бягат, другите ще ни изпреварят.
        - Огнянов е само куче... Той да ни не забележи.
        - Ха, Огнянов офейка още вчера...
        - Офейка?
        - Само ние, клети, излязохме умни...
        Огнянов се повдигна и извика:
        - Лъжете, нещастници, аз съм тука!
        При тоя страшен глас, който се разнесе из мрака, всички се спотаиха...
        Огнянов с възмущение и с ужас чу тоя разговор. Нямаше съмнение, че той изразяваше общото настроение на въстаниците в това и в другите укрепления. Гласът на един от говорившите му се стори познат по-отдавна време... Но кой беше - не можеше да си спомни.
        - Боже мой, боже мой! - мислеше си той, като теглеше хубаво предниците на ямурлука въз гърдите си, за да не пропуща острото нощно духане. - Какво стечение на обстоятелствата! Какви разочарования! Какви измени!... И подир това милей за тоя проклет живот, искай да живееш!... Утре имаме сражение и аз още отсега предвиждам края му... Паниката е в сърцата; страхът от смъртта е разслабил ръцете и затъмнил ума на ония, които са дошли тука, да я търсят... Тоя народ беше въодушевен, той се надяваше, той вярваше като дете и сега като дете трепери... Подлостта на едни увлече в подлост други... Бяла черкова и другите излъгаха надеждите ни, деморализираха Клисура... Това е подлост, това е коварна измяна на общото дело... Тоя интригантски град бил способен само измени да прави, изменници да ражда. Той знае да ражда Кандовци, Аврамовци, той знае да създава Ради! Ах, и тая Рада, която отрови последните часове на живота ми! И аз диря смъртта, аз го напущам сега с проклятия... А как бих умрял щастлив и горд, боже мой, любим, озарен от лъчите на любовта, уверен, че ще да има да капне поне една чиста сълза на моя гроб непознат... Да умреш, когато за тебе всичко е умряло в тоя свят, когато виждаш своите кумири в калта, своите идеали погребани! Любовта, революцията!... Как е мъчна и безнадеждна такава смърт! О, как е тя желателна, необходима за нещастните като мене!
        Планинският вятър духаше тъжовно над задрямалия кър. Шумата на околните гори изпращаше глух и зловещ шум, който тъмнината правеше още по-грозен. Всичките върхове, долове и планини наоколо, всичката природа пъшкаше настръхнала. Звездите на небето бързо и безпокойно трепкаха. Сегиз-тогиз нощна птица се обади в пущинаците и пак се възцари мъртво мълчание... Планинският вятър провлечено, печално шуми над главите на лежащите до окопите въстаници като далечно стенание. Това стенание се отзовава в душите им болезнено и ги кара да се тряпкат и озират в тъмнината. И пак падат в безпокоила дрямка, напълнена с бледни призраци на ужаса, пресичана от тръпките на студа и ледните целувки на вятъра.
        Най-после кресливият хор на клисурските петли зацепи нощния въздух и изпълни самотните планински с живия си привет, предвестник на зората, на златното слънце, на живота и на подновяването празника на пролетта.

 

 

 

 

 

съдържание | съдържание | следваща глава