Иван Вазов

„Под игото“, Роман, Втора част

Литературен клуб | към съдържанието | други произведения на Иван Вазов

 

 

XV. НОВАТА МОЛИТВА НА МАРКА

 

 

        Марко излезе твърде умислен от впечатлението на онова, що беше чул и видял в Калчовата тополивница.
        - Кой знае... - пошушна си той, като тръгваше през зеленчуковите градини, които захващаха оттам.
        Той вървя тъй до реката, на изток от Бяла черкова, която се спуща с многобройни скокове от Балкана... Там хвърли поглед на градината си и в нея на пъна, останал от черешата, и се усмихна под мустак; после се отби и тръгна изново през градини и ливади, за да влезе през главната улица в града, из която отиваше пътя за К. Като премина и колибите на чергарите, заложени на прашната полянка на края на града, пред него се озова голямо хоро. Някой сиромах крайчанин имаше сватба и в нея участвуваха всичките махленци, види се, защото хорото беше безконечно дълго.
        - Ето какво е светът - помисли си той; - там готвят топове, тук се женят и нито му мислят за утре...
        Но той веднага се убеди, че и тук не липсваше революционният елемент: хорото се предвождаше от Безпортева, който, макар малко хром, беше знаменит играч. Той махаше бяла кърпа в ръка и играеше твърде лудешки и ексцентрично и даваше на безкрайната жива верига, която го следеше, най-капризните криволения и фигури: ту хорото заприлича на безукоризнено правилен полукръг, ту се завие около себе си като заспал смок и пак се развие и преобърне в права линия, или пък изображава разни фантазии. Широкото дъно на потурите му се развяваше победоносно при всяко ново засиляне напред.
        Полека-лека Марко наближи до самото хоро, което беше в разгара си, и тогава той видя, че Безпортев беше твърде пиян и той се така силно хвърляше и рипаше, и с него цялата гъвкава колона, като че той я води на пристъп въз някоя крепост. Ентусиазмът на Безпортева беше се съобщил и на най-последнята брънка на опашката на колоната, която съставляваха петгодишни дечица. По негова заповед музикантите бяха млъкнали и самите хороиграчи и хороиграчки заедно с играта и пееха. Според гласа на песента, хорото отиваше на повръщулки. Пътем Марко зачутия стихове от песента:

 

    Надяваш ли се, Калино,
    бачо ти Колю да доде?
    Бачо ти Колю да доде,
    армаган да ти донесе?
    За бяла шия - герданче,
    за тънко кръстче - коланче,
    за руса коса - шамия,
    за малки крачка - кондурки?

 

        И хорото се люшкаше неудържимо...
        Марко се спря под стряхата на ковачницата, за да почине и да погледа веселото зрелище.
        Веднага Безпортев го съгледа. Той се откъсна от хорото и се затече насам, като продължаваше да маха кърпата и да подскача по такта на песента. По бялото му длъгнесто, кокалесто лице, с малки червени мустаци и сини играещи очи, беше отпечатана някаква свирепа радост и животински възторг, който произвежда пиянството, пиянство, предизвикано от някоя безумна съкрушающа тревога на душата.
        - Да живееш, бай Марко, и България да живее, па и славните български синове да живеят... Бай Марко, заръчай едно вино... Благодаря. Вива! Да живее, който налива!... Прощавай, бай Марко, пиян съм като возелница... но пак си знам ума... аз пия виното, а не то мене... Да, като чувствителен българин... Защото народът страда и аз викам: доста робство и пиянство! По-добре да измрем, нежели такъв позорен живот... Па щели да кажат: начукал се като руски сапожник... Който каже, предател е... Мене сърцето ме боли за България, тая бедна турска робиня... Искаме правдини, човешки правдини!... Не щем ний богатство, не щем ний жени... Ама ще кажеш: хората се женят, и то кога? А аз ще ти отговоря: това е народ... а утре, като му кажеш: марш, напред, запали къщи и хай в Балкана!... Който се бои от птичките, просо не сее... Ти разбираш от една дума само... Да живеят подобни патриоти! Аз тям им целувам и ръцете, и краката!... Но Юрдана чорбаджи... с кремик ще му дерем кожата... А пък Стефчов? Но да спи куче под камък... късо... Думата ми е, че аз съм пиян като едно, като едно... Народната любов ме прави да съм пиян... Часът е близко. Днес ако съм жив, утре ставам дух, нищо, сянка... Магарешки свят, с една реч... И който умре за народа, той ще бъде жив на веки веков... Вива! България да е жива!... А аз какво съм? - Едно магаре, което се бои от бистра вода...
        Ненадейно Редакторът се прекъсна, защото видя, че минуваше един турчин, яхнал на кон, нещо станало рядко напоследък. Той запя, като показваше към турчина:

 

    Боят настава: тупат сърца ни,
    ето ги близо наште душмани.
    Кураж, дружина вярна, сговорна,
    ний не сме веке рая покорна!

 

        - Напред, напред! - извика Безпортев, като че предвождаше някоя невидима дружина, и се спусна към турчина.
        Турчинът се обърна, видя Безпортева, че тича към него, и се спря. В двайсетина разкрача Редакторът го стигна и му извика:
        - Читак, къде отиваш? Как дерзаеш да тъпчеш тая света земя?... Тая земя е българска, а твоята е в азиатските пустини, там се поразявай! Долу, скот, да целуваш тая свещена земя... Ако не, ще вземат дяволите твоя султан, и сланите му, и харемлиците му...
        Турчинът не разбра какво му говори Безпортев, но видя, че е твърде пиян; той се посмути, бутна коня си и тръгна пак. Безпортев се спусна и хвана коня му за юздата.
        - Какво ми искаш, чорбаджи? - попита турчинът слисан.
        - Долу! Или ще ти изпия кръвта! - изрева свирепо Безпортев, като си изтръгна лъскавата кама.
        Турчинът имаше някакво оръжие на пояса, но той го забрави, потрепера и се спусна с покорен вид от коня.
        - Какво искаш, чорбаджи? - попита той уплашен от свирепия вид на Редактора.
        - Къде отиваш, читак?
        - За К.
        - А кога ще идеш за Мека?
        Турчинът се изгуби съвсем; гласът му заглъхна в гърдите и той едвам прошушна.
        - Чорбаджи, остави ме.
        - Хай да пътуваме за Мека заедно - извика Безпортев; - чакай да те яхна. Ти си яхал хилядо години българите!... - И Безпортев пъргаво се метна на гърба му и си уви ръцете около врата му. - Крачи напред за Мека! - викаше той.
        И пред очите на целия сбор, и при викове и смехове, турчинът, чушнат с Безпортева, тръгна нататък.
        Конят меланхолически тръгна след господаря си.
        - Кой знае, кой знае!... - мълвеше си Марко, като отиваше към тях си, още недошъл в себе си от учудване и прехласване от онова, което преди малко видя. Той беше живял петдесет години на тоз свят; запомнил бе времето, когато на българина бе запретено зеления цвят и беше заповядано да слазя от коня при срещане турчин; той сам беше видял, преживял, изпитал, преглътнал толкова унижения като рая, щото сега не вярваше очите си. Той видя, че насред сбора, пред хилядо зрители, един турчин слезна от коня си, по заповед на един хром и пиян българин, че тоя турчин забрави селяха си и османлъка си и му се подложи като животно, да му се качи Капасъзчето и да го носи пред всичкия свят! И това стана тъй просто, тъй ненадейно, да, тъй страшно ненадейно! И то не беше току-тъй, случайно, или от пиянство - вчера и завчера то не можеше да стане, днес става и всичкият народ се смее и ръкоплещи, като че става нещо най-естествено... Какво е това време? Отде тая дързост у раята и тоя страх у господаря?... Или вече, наистина, часът е ударил на тая империя и Бейзадето има право, и младежите имат право?
        - Кой знае, кой знае!...
        В замислюването той се спрепна в децата, които се връщаха от училището. Те бяха учениците на Мердевенджиева и съставяха една дълга колона, по две на ред. Те вървяха в такт, като войници, под командата на десетници, които вървяха отстрана, и на генерала, който вървеше отпреж... Марковият Асен дигаше пръчка с една червена кърпица: това беше знамето!
        Марко остана поразен.
        - Та то всичко полудяло: от старци до бозайници - помисли си той, - тя се е залюляла...
        Той хвана за ухото Асенча и му каза усмихнато:
        - Какво носиш бре, малко муле?
        Тук с благодарение си помисли, че неговите по-стари синове са остали немолепсани, че той не бе забелязал у тях размирния дух, който бе прихванал всичките и самаго него даже.
        - Нека баре те да останат настрана, да стоят вън от тая каша, дето и аз затънах. Аз съм вече взел-дал. Те да останат живи...
        После горчива мисъл му дойде и той прибави намусено:
        - Та у тия маскари не тече ли кръв в жилите... Базиргяни ли съм ги народил... Не, по-добре, нека стоят настрана... Един от къщата стига...
        Слънцето беше къде обед.
        Той стигна у тях си безпокоен и сърдит, влезна в собата, прегледа пищовите, които висяха на стената в кобурите си, отвори после един килер, който беше скрит зад вратата, с намерение да тури кремици на два вехти пищова, остали от прадяда му и захвърлени от много години в праха. Килерът беше тъмен и служеше за скривалище. Той побара напосока вътре, но се договеди и взе свещ, за да види по-хубаво. Кога поднесе светилото в килера, колко се почуди! Вместо двата стари пищова, видя наплъстен цял арсенал пушки, пищови и револвери. Това беше цяла оръжейница! Тая оръжейница бе в същото време и нещо като гардероб: в единия ъгъл висяха изкачени чанти, цървули, навуща, чудновати френски дрехи, обточени и нашарени с гайтани, и други неща, странни и подозрителни.
        Той се развика към баба Иваница, която се подаде:
        - Мале, мале, кой е отварял скривалището! Кой е вписал тия маскарлъци тука?
        Баба Иваница го изгледа слисана.
        - Че кой го е отварял, аз ли?... Всичките: Васил, Димитър, Киро, бърникат тук час по час и обират паяжините... Кой ги знае какво дирят в тъмнината!
        Марко се разлюти:
        - Хай да ги вземе дяволът с хайдутаци - каза той, като се чешеше в тила.
        После подържа още малко свещта пред долапа, погледа и си пошушна с едно неуловимо изражение на лицето:
        - Лудите, лудите - те да са живи!...
        И затвори пак врачката.
        Па отиде пред куностаса и зачини ниски поклони пред божия образ. Той мълвеше някаква молитва, която не съществуваше в светчето му... Той се молеше за България!...

 

 

 

 

 

съдържание | съдържание | следваща глава

 

Публикация в кн. „Събрани съчинения“, Иван Вазов, под редакцията на Илия Тодоров, Изд. „Български писател“, София, 1977 г.
© 1998-2025 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]