Иван Вазов

„Под игото“, Роман, Втора част

Литературен клуб | към съдържанието | други произведения на Иван Вазов

 

XXI. ОПЕЛОТО

 

 

        Навалицата, която из улиците нарастваше като поток, напълни буквално храма.
        Носилото, сложено на четвъртитата мраморна плоча с издълбан двуглав орел на нея, срещу владишкия трон, беше центърът, около който шатреше и се тълпеше народът, със запалени вощеници.
        Заупокойните молитви захванаха тържествено; сини облаци от кадилницата се издигаха към свода. Големите светилници пред олтара горяха, запалиха се и полилеите, черквата пламна от светила... Тоя блясък служеше да поутеши малко опечаленото семейство на Лалка.
        По същата причина биде поканен и учител Климент да каже слово. Като богослов той владееше витийския дар и си служеше с цитати от светото писание. Но той, по неразположение, отказа. Поканиха Франгова. Подир малко колебание той прие и се покачи на второто стъпало на владишкия трон. Поповете прекъснаха пеенето и черквата се смълча.
        Учителят, твърде развълнуван, с поглед към покойницата, захвана с як, но разтреперан глас:
        „Братя и сестри!“
        Но тозчас той биде принуден да се прекъсне. При вратата ставаше нещо извънредно. Тълпата се там затика и защуря смутено; чу се разбъркано шушукане, после - уплашени гласове. Това смущение се предаде насам и скоро достигна до предните редове, около носилото с покойницата. Настана страшно смущение и хаос.
        - Идат! - викаха едни.
        - Олеле мале, идат! - пищяха татък женски гласове.
        - Кой иде бре? - обадиха се мъже из вътре черквата.
        - Турците! Турците!
        Настана паника: писък и вайкане и разбъркани гласове изпълниха божия дом. Народът се разтича като изплашено стадо, без да знае къде да се скрие. Образува се голям куп около чорбаджи Юрдана и Стефчова. Като влиятелни пред турците всеки мислеше да намери защита при тях и да бъде пощаден заедно с тях. Но голямата част от народа в луд страх кръстосваше черквата, бягаше, връщаше се, крещеше. Младите жени пищяха и падаха примрели, без да им подаде някой помощ; няколко бабички грухнаха на стъпалата на олтара и бидоха стъпкани. Безумен уплах бе изписан по лицата; на мнозина бяха по-бели и по-мъртвешки от Лалкиното. Само един Кандов остаяше съвсем безучастен към всичко, що ставаше наоколо му. Той със скопчени ръце стоеше неподвижен при носилото и гледаше тъжно покойницата.
        В това време се чу гласът на Соколова от галерията:
        - Не се плашете, няма нищо!
        Той, още в началото на паниката, беше се покачил на галерията, за да погледа из горния прозорец какво има извън черквата, на площада. Но той не видя нищо там обезпокоително. Никакви турци нямаше; напротив, той видя Редактора и другарите му, които влазяха под нартиката. Той беше пресипнал да вика оттам и да успокоява народа, но в шумотевицата гласът му не можа да се чуе.
        Обадиха се и други:
        - Мирни бъдете бе, хора, няма нищо.
        - Кой ни уплаши? - викна друг.
        - Кой излъга хората?
        В същия миг влязоха Редакторът и другарите му запъхтени и захванаха да се кръстят. Те нито подозираха, че са причината на паниката. Защото Рачко, като бягаше пред тях, беше се втурнал уплашен в черквата и попитан от някои бабички защо бяга, той бе казал:
        - Идат!
        - Кои идат?
        - Капасъзът и другите, много, много...
        Разбраха, че той казва: капасъзи... много, много. Това беше доста за от месец насам плашеното население от турска сеч! И паниката...


 

 

 

 

следваща глава

 

Публикация в кн. „Събрани съчинения“, Иван Вазов, под редакцията на Илия Тодоров, Изд. "Български писател", София, 1977 г.
г1998-2015 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]