Иван Вазов

„Под игото“, Роман, Втора част

Литературен клуб | към съдържанието | други произведения на Иван Вазов

 

XVII. ПЛЕСНИЦА

 

 

        На сутрешния ден от оня, в който ние проследихме Марка Иванова от Калчовата тополивница до техния арсенал, Ганковото кафене димеше и гърмеше от весели кикотения.
         Тях ги бе причинил Иванчо Йотата, понеже Франгов, като четеше в „Право“ член за австрийската политика на изток, беше се спънал във фразата „Drang nach Osten“, а Иванчо Йотата обясни, че то значело "драг наш остен".
        Всеобщият кикот оглушаваше кафенето.
        Един Кандов, който все мълчаливо стоеше в ъгъла, не се изсмя. Сякаш той не видеше и не чуваше що става около му. Вероятно, умът му беше унесен в други предели. По мършавото му, бледно, замислено лице беше разляна още по-силна меланхолия и тъга, нещо болезнено, неизразимо болезнено, и то съставяше пълен контраст с безгрижните и разтегнати от смеха физиономии наоколо.
        Смеховете се уталожиха, защото в това време черкова бе пуснала и всички присъствующи зазяпаха през прозорците, та изглеждаха пременените минувачи и минувачки на улицата.
        Между последните се мярна и Рада.
        Тя беше облечена в черно и скромно. Бузите й разцъфтели като два божуря от вътрешно благополучие. Тя привлече всички погледи; много от тия погледи не бяха благосклонни; имаше и презрителни, защото тия дни за Рада обикаляше един твърде неприятен слух.
        Хаджи Ровоама беше пръснала, че Рада приема любовници, предрешени, по тъмна нощ. И тя се божеше и кълнеше, че с очите си видяла.
        Истината беше, че някой бил случайно съгледал Огнянова, кога излазял от Радини, без да го познае. Дошъл до ухото на калугерицата тоя слух, тя се постара да го разгласи из метоха.
        От метоха слухът мина в града. Одумниците го поеха жадно и Радиното име обикаляше вече из разговорите на бъбриците и на Бойчовите врагове, които в нея си отмъщаваха на паметта му.
        Сама Рада нищо не знаеше.
        Тя беше погълната от щастието си и нито в погледите на съседките, нито в лукавите поусмихвания на други тя не можеше да угади жестоката клевета, на която беше жертва.
        Кандов се страшно възмущаваше.
        Току-що Рада минаваше край кафенето, Стефчов се наведе и пришъпна с ехидна усмивка нещо на Мердевенджиева. Псалтът се извърна, изгледа отминалата мома и смигна лукаво. Шепотът се предаде по-нататък и извика злобни ухилвания. Тържествующият Стефчов не се задоволи с това: той изрече иронически известния стих от бунтовната песен:

    „Къде си, вярна ти любов народна?“

        и се изкашля безочливо.
        Мнозина разбраха къде биеше брадвата му и се спогледнаха знаменателно.
        Стефчов изкусно подхвърли тема за разговор. Подбийшегите и язвителните остроти заваляха на сметка на нещастната девойка.
        Кандов, който досега търпеливо слушаше, не можа да се удържи повече.
        - За кого подхвърляте тия подигравки, за Рада Госпожина ли? - попита той Стефчова.
        В кафенето се възцари тишина.
        - Що питаш? Па и да е за Рада Госпожина, какво? - отговори Стефчов упорито.
        - Ако за нея разбираш, то аз ти казвам, че си клеветник и низък челяк! - извика студентът, като стана запъхтян.
        - Аз ли съм низък или ти - това да съди публиката. Колкото за клеветник на Рада Госпожина - ти прощавай. Питай и кучетата... и те знаят... Аз те съветвам да не вземаш труд на себе си да браниш една позорна мома... Не ставай смешен кавалер.
        Кандов кипна. Той пристъпи насред кафенето и каза бледен и разтреперан:
        - Ти нападаш грубо една беззащитна девица... Вземи си думите назад!
        - Докажи ми, че преди една неделя твоята девица не е приемала скришом гост... Една мома, която...
        Стефчов не можа да довърши.
        - Тоя скришен гост беше Бойчо Огнянов, годеникът й, мерзавецо! - кресна Кандов, като му залепяше една плесница.
        Звънливият плясък по бузата екна из кафенето.
        Зашеметеният Стефчов полетя най-напред от удара, па се спусна въз студента, който издигаше бастуна си.
        Но присъствующите ги разтърваха.
        Кафенето се изпълни с глъчка. Извън любопитни се трупаха на стъклата.
        Стефчов изскокна из кафенето със зачервеняла буза, побеснял от ярост, и се запъти право към конака, решен тоя път да отмъсти и на Кандова, и на Рада. Той щеше да накара бея да тури под изпит и двамата по повод на Огнянова; и да се изскубнеше студентът с отказвания, девойката щеше да бъде окончателно опозорена; тя и беше причината на днешния скандал.
        Но на улицата го срещна слугата му и му обади, че пловдивският доктор пристигнал, който беше викан за Лалка, зле болна. Тогава Стефчов тръгна към тях си.


 

 

 

 

следваща глава

 

Публикация в кн. „Събрани съчинения“, Иван Вазов, под редакцията на Илия Тодоров, Изд. "Български писател", София, 1977 г.
г1998-2015 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]