Иван Вазов

„Под игото“, Роман, Трета част

Литературен клуб | към съдържанието | други произведения на Иван Вазов

 

VI. ПОСЛАНИЦА

 

 

        Огнянов преспа в една воденица, в Манастирската река.
        Много рано сутринта той се изкачи по яра, който е над аязмата, настръхнал с разноформени скали, прилични на истукани, и зад тях се скри, без да бъде виден от. някого.
        От тоя наблюдателен пункт той можеше да види всичко в дола.
        Долът беше още пуст. Шумът на реката екливо се издигаше между гранитните урви: водениците и чарковете гърмяха и увеличаваха екота в тая планинска усоя. Небето се синееше весело, обливано от утринните зари на слънцето; те увенчаваха вече и върха на балканското бърдо. Ранните лястовички се стреляха из въздуха, гонеха се с причудливи и безследни зигзаги и се къпеха в невидимите вълни. Лъхна и утринният ветрец и разлюля дивите фиданки, изникнали по скалите; златната вълна на слънцето се плъзгаше по зелената северна стръмнина, заля черния куп на елите, спусна се по гладката тревица и позлати горния край на яра, дето беше Огнянов. Но из пътеката на дола още никой не минуваше. Огнянову се стягаше душата да чака на това място, да се продължава за него неизвестността... Той впиваше очи в дола, дано зърне някого, да узнае що става и ако може, да му изпроси дрехи, за да може по-безбедно да се промъкне в Бяла черкова. Но никой не се задаваше долу и нетърпението на скитника растеше. Само шумът на реката отговаряше на безпокоилата му душа.
        Най-после погледът му светна. Врачката на едни чаркове се отвори и едно момиче излезе и отиде до водата и там захвана да си плиска лицето.
        - Марийка! - каза си Огнянов радостно, защото неговият остър поглед откри в момичето сирачето на покойния дяда Стояна. Той сега се сети, че то шъташе при чича си в чарковете, след смъртта на баща си. Провидението му идеше на помощ.
        В един миг той се спусна при реката и попритулен зад една канара, той я повика на име.
        Марийка избрисваше вече с престилката лицето си. Тя се озърна на гласа и като позна Бойча, който се показваше до половин, тичешком отиде при него.
        - Бачо Бойчо, ти ли си?
        - Ела, Марийке, тука - повика я Огнянов при заслоната си.
        Момичето с изпулени, но с радостно удивлени очи изглеждаше Огнянова. Той беше със страшно измахнато лице, в дрехи изцапани с кръв и кал, гологлав, изнемощял, както трябва да е един човек, който десетина денонощия се е борил с трудове, с безсъници, с човеците, със стихиите, с глада и лишенията и с опасности на всяка крачка. Всеки други в тоя час и в тоя пущинак би уплашил момичето, но Огнянов упражняваше върху него сладко и страшно обаяние.
        - Какво има, Марийке, в града? - бяха първите му думи.
        - Турци, бачо Бойчо.
        Огнянов се хвана за челото и се замисли.
        - Какво беше това пушкане вчера? Какво става там?
        - Вчера ли, бачо Бойчо? Не зная, бачо Бойчо.
        - Не чу ли пушките?
        - Аз вчера не бях в Бяла черкова, бачо Бойчо.
        Марийка не знаеше да отговори, но Бойчо вече усещаше истината: имало е опит за въстание, но е било тоз-час потъпкано от турците, които сега държат Бяла черкова.
        Значи, късно е пристигнал. Един-два часа по-рано там, Огнянов, може би, даваше друга посока на работата. Това закъсняване беше една от ония фаталности, които често повлияват въз съдбините на цял народ...
        След две минути размишление Огнянов попита:
        - Марийке, има ли други в чарковете?
        - Чичо Минчо, спи още.
        - Марийке, ти знаеш де стои доктор Соколов?
        - Зная, у бабини Якимичини.
        - Там. Знаеш ли де стои Бързобегунек, немецът, оня с брадите?
        - Дето прави черни човеци ли?
        - Той, той, Марийке - каза Огнянов, като се усмихна на невинната епиграма, пусната срещу бедния фотограф.
        - Можеш ли ой, гълъбче, да занесеш нещо до тях?
        - Бива, бачо Бойчо - отговори радостно момичето.
        Огнянов потърси в джеба на сетрето си и извади един молив и едно късче хартия, твърде смачкано. То беше Радиното писмо. При вида му няколко капки пот избиха по бледното му чело. Той с разтреперана ръка отдра бялата половина от хартийката, прилепи я на камъка и надраска там няколко думи, па я сдипли.
        - Марийке, на тая книжка, да я занесеш на доктор Соколова; ако няма него, занес я на немеца; скрий я хубаво в пазвата.
        - Бива.
        - Като те попитат де се крия, ти да кажеш, но само тям да кажеш, чуеш ли? Да кажеш, че съм в запустялата воденица, зад Хамбаревата воденица.
        Марийка обърна очи на северния край в дола, дето усамотено стърчеше полуразрушената воденица.
        В записката си Огнянов не тури името си, нито скривалището си, от страх да не би по някаква поразия писмото да не иде по назначението си, а да падне в опасни ръце. Той беше уверен в пълната преданост на Марийка, но не смея да я натовари само с устна поръчка, да не би по простодушието си да напакости.
        За да втълпи още по-дълбоко в ума на Марийка съветите си и важността на мисията й, той прибави тихо:
        - Защото, Марийке, ако изгубиш писмото или се измамиш да кажеш другиму, че си ме видяла и дека се крия, турците ще дойдат и ще ме заколят... Варди, гълъбче!
        При тия думи Марийкиното лице стана изведнъж сериозно и уплашено и ръката й неволно попипа мястото под мишницата, дето стоеше увряна под дрешката й Бойчовата записка.
        - Аз ще ида да обадя на чича, че ще ида за хляб - каза Марийка.
        - Добре, Марийке, само помни хубаво каквото ти казах.
        Марийка влезе в чарковете.
        Бойчо се притули пак: зад един камък и чака да види Марийка, като тръгне.
        Той чака цял час, в страшно безпокойство. Най-после видя босата Марийка, че излезе и заприпка по острите камъни, що застилаха пътеката, и се упъти към Бяла черкова.

 

 

 

следваща глава

 

Публикация в кн. „Събрани съчинения“, Иван Вазов, под редакцията на Илия Тодоров, Изд. "Български писател", София, 1977 г.
г1998-2015 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]