Иван Вазов

„Под игото“, Роман, Втора част

Литературен клуб | към съдържанието | други произведения на Иван Вазов

 

 

V. ПРЕДАТЕЛСТВО

 

 

        Когато Стефчов влезе при бея, той завари там само едно лице: Заманова.
        Те играеха на табла.
        Заманов беше официален шпионин на турската власт и приимаше заплатата си от пловдивския конак. Той беше човек на четирийсет и пет години, но стоеше по-стар. Голямото му сухо, черно лице, дето светеха мътно две черни подвижни очи, беше покрито с преждевременни бръчки и имаше изражение противно и зловещо. Мустаците му, късо подстригани, бяха силно прошарени, както и косата му, която изхвъркаше мазна и несчесана отзади, изпод кирливия му фес, а преднята част на лоба му беше плешива. Той беше облечен в шаячено мораво сетре, отдавна износено вече, на което черната сукнена яка отвратително лъскаше от мас. Висок и строен, той обикновено ходеше с наведена глава, като че клюмнала под тежестта на общото презрение. Върху цялата фигура на тоя човек стоеше печатът на бедността и цинизма. Обикновено той живееше в Пловдив и често правеше забикалки и по околните паланки. Той беше родом от Бяла черква и познаваше всичките, но и него познаваха всички. Дохаждането му по това време тука смути всекиго, който имаше причина да се смущава. Очевидно, той идеше тука с някаква мрачна мисия. Присъствието му вдъхваше страх и отвращение и той чувствуваше това и никак не се отидеше. Той срещаше безочливо и самоуверено презрителните погледи, като че искаше да каже: „Какво се чудите? Занаят като всеки занаят: и аз трябва да живея!“ Той беше се срещнал вече с няколко първенци и беше искал пари назаем. Разбира се, никой не отказа на такъв честен длъжник и любезен съгражданин. Вероятно, той знаеше вече какво се готвеше в Бяла черква и с една сатанинска усмивка питаше, когото младеж срещнеше: „Как отива въоружението?“ И за да увеличи още повече смущението на попитания, той прибавяше ниско: „Нищо няма да направите.“ И го оставяше попарен на улицата. Горе-долу завчера беше казал такова нещо на председателя на комитета. Тая му зловеща откровеност и досадливост правеше да пустее улицата, дето той минуваше.
        Ето защо лицето на Стефчова светна от удоволствие, когато завари тоя могъществен съюзник у бея. Той ги поздрави усмихнато и свойски и седна да гледа играта, като стисна ръката на Заманова.
        Старият бей, облечен в черното си закопчано сетре, продължаваше твърде внимателно играта, като поздрави мълком Стефчова. Когато се свърши партията, Стефчов пристъпи изведнъж към целта си. Той разказа по-тънко на бея всичките подробности, които мълвата беше донесла до слуха му, за революционното кипение, което беше обхванало и Бяла черква.
        Беят и той беше позачул за такова мърдане на раите, но той го считаше твърде несериозно и детинска работа и благодушествуваше, както всичките турски власти тогава.
        Той сега остана поразен от величината на злото, като Стефчов сне маската от очите му. Той се обърна въпросително и строго към Заманова:
        - Христаки ефенди, ние играем на табла с тебе, а около нас се пуши!
        - Аз съм дошъл тука само няколко деня става, но знам всичко това, и по-добре от Кириака - каза Заманов.
        - Знаеш и не ми обаждаш?... Хубаво слугуваш на царя! - извика беят твърде недоволен. - Челебият се показа по-верен стълп на престола.
        - Длъжност ми е, бей ефендим.
        Едър пот изби по челото на Заманова. Той каза нервно:
        - Тук ако е едно, по други места е сто... Тука ако се пуши сламка, къде Панагюрско се пуши цял сламеник, и високото царско правителство не е ни глухо, ни сляпо... То види тоя пушек и мирува. То има своите причини за това... Ще бъде грешка ние първи да дигаме тука врявата и да се компрометираме за един вятър само. Това, дето виждаме в Бяла черква, то е сянката само на пушека, който другаде се издига до облаците... Моето мнение е да се не бърза и да се чака внимателно.
        Тия думи угодиха на бея, защото отговаряха на неговата наклонност за спокойствие и страх от отговорност.
        Стефчов забележи това и се ядоса. Той разбра, че Заманов с такова хитро обяснение искаше да укрие своята немарливост и слабо усърдие към интересите на държавата.
        - Христаки ефенди няма тук ни фамилия, ни интереси, ни една скъсана черга негова, та философствува - каза той с жлъчка. - Ако утре пламне нещо, какво губи той?
        - Протестирам, господине! - извика Заманов ядосан и побледнял.
        - Имаш право, Кириак, аз тез кератии ще ги извържа! - изкряска беят.
        Стефчов изгледа победоносно.
        - И аз сега, като размислих, дойдох на това мнение... Нека се изловят тия магарета! - каза Заманов след малко с внезапно озлобление на лицето.
        - Дето се вика, съгласни сме? - каза беят и въздъхна.
        - Да се изловят още тая вечер! - каза Заманов.
        - Дека са събрани? - попита беят.
        - У Мича Бейзадето.
        - У Бейзадето?... Разбирам сега. Който е по московец от московците, не може да бъде царски приятел... Кой им е главатарят?
        - Доктор Соколов - отговори Стефчов.
        - Соколов пак? Той ли е сега наместо консула?
        - Той, бей ефендим, само че консуловото беше играчка пред работите на Соколова.
        - Други кои са?
        - Изпъдените учители и неколцина още чапкъни.
        Беят погледна на часовника си.
        - Сега там ли са? - попита той.
        - В зимника, сега. Обикновено те се събират в градината, когато е хубаво времето... Там плюскат ракия и комитетствуват.
        - Ами как мислиш?
        - Те излазят всякога в тъмно от Мичови. Като излязат, да ги загащят заптиетата и подкарат купом на конака.
        - Това не е добро - каза Заманов; - вие ще хванете само тях, без никакви доказателства, и те ще могат да отказват всичко. Затова трябва да се нападнат у Мичови, у стаята, гдето заседават, на мястото на престъплението, тъй да се каже. Да се хванат с книжата, протоколите и с различни документи... Тогава чиста работа: черно на бяло... Няма не знам, не чух, не видях. Аз сам ще им направя първия изпит.
        Тоя съвет се хареса на бея. И Стефчов сам биде възхитен от тая мисъл. Шпионинът сега стоеше пред него на всичката си висота. Досетливостта на Заманова се равняваше с усърдието му.
        - Само това да стане, като се смръкне - допълни Заманов; - тъмнината е нужна за подобни нападения.
        - Решено - каза беят тържествено и изпляска с ръце.
        Появи се едно заптие.
        - Тук ли е онбашият?
        - Шериф ага ще се върне скоро.
        - Щом се върне, при мене! - заповяда беят. Заптието излезе.
        - Ах, забравих едно нещо - каза Стефчов, като се обърна към Заманова, които се беше замислил мрачно с дълбоки и безпокойни бръчки на челото, като че те бяха отклик на мрачните мисли и планове, които трябваше да вълнуват сега дълбочините на душата му.
        И Стефчов извади из пазвата си едно писмо и го разгъна.
        - Какво е това? - попита Заманов, изтръгнат внезапно от размишленията си.
        - Едно Соколово писмо за Панагюрище.
        - Бре!
        - Изпуснал го е, види се, писмоносецът им... Днес го найдох току пред дядовата къща.
        - Какво му е съдържанието? - попита бързешката Заманов, като взе да надниква над писмото.
        - Това писмо е написано условно и е адресирано до някой си Лука Нейчев. Той е прост човечец, кундураджия в Панагюрище, и всяка неделя минува оттука за пазара в К. Но аз съм уверен, че то е за съвсем друго лице назначено, навярно за панагюрския комитет.
        - Каква е тая хартия? - попита беят любопитно, понеже говореха по български. Стефчов му обясни.
        - Чети, чети, да видим - каза беят, като наостри уши.
        Стефчов прочете следующите редове:

 

 

            „Бай Лука!
            Надявам се, че сте живо и здраво вкъщи и жена ви не боледува вече; но вие продължавайте да й давате още от хаповете, които имате от мене. Как отива алъш-вериша по вас? Не съм те видял от две недели да минеш оттука, мисля, че не е по причина на здравието. Когато тръгнеш за насам, купи ми от Янаковата спицерия за десет гроша   б е л л а д о н а,   че ми се е привършила.
            Много здраве на домашните.

            С о к о л о в“

 

 

        - Наистина, това писмо е условно - забележи Заманов.
        - Преведи го сега на турски - заповяда беят.
        - Ако питаш, то казва нищо и много, както искаш да го разбереш - каза Стефчов към бея, па захвана да превежда.
        - Чакай - спря го беят още в началото, - тука под „хапове“ трябва да разбираме куршуми!
        - Може да е куршуми - забележи Заманов.
        Беят пухна един облак дим из устата си с горделиво и самодоволно изражение по лицето, като напрегна пак слух.
        Стефчов продължи нататък.
        - Чакай - спря той пак Стефчова, - той пита за алъш-вериш? Разбрах, сиреч пита: как отиват приготовленията? Не сме толкова говеда.
        И беят смигна знаменателно на Заманова, като че искаше да му каже с това мигане: „Не гледай ти Хюсни бей, че е стар, хитра лисица е той и не може никой го прода.“
        Стефчов продължи нататък. Когато дойде до думите: „мисля, че не е по причина на здравието“, той спря пак Стефчова и се обърна към Заманова допитвателно:
        - Христаки ефенди, тука, дето споменува болест и здравие, това малко тъмно иде. Ти как тълкуваш тия думи?
        - Аз мисля, че под болест трябва да се разбира здраве, а под здраве - болест - отговори шпионинът важно.
        Беят се замисли. Той прие вид на човек, който е разбрал напълно всичкото значение на тоя дълбокоумен ответ.
        - Улови се работата - продума той тържествующ.
        Когато Кириак подкачи четенето пак и дойде до думата „белладона“, беят го прекъсна и изкряска весело:
        - Ох, тука му е турил нокта̀, казал си го е право: Дебела Бона - и тя е вътре!... Аз колчем я срещна тая биволица, че минува, все ми казва нещо на ума, че у тая жена има много дяволи и че мисли душманлък на царщината!
        Думите на бея се касаеха до шейсет и пет годишната дебела баба Бона, която не пропущаше ни сутрин, ни вечер да не иде на черкова и минуваше все край конака.
        Стефчов и Заманов се усмихнаха. Те обясниха на бея, че тука думата е за един цвят, който служи за лек.
        - Чети, чети още - каза беят позасрамен.
        Стефчов продължи:
        - „Много здраве на домашните. Соколов“. Свършва се.
        Беят извика:
        - Много здраве на   д о м а ш н и т е!   Разбра се!... С една дума, това писмо от първото слово до последното мирише на комитаджилък.
        - Но от него нищо свързано не може да се извади - забележи Стефчов недоволен.
        - Тъмно, тъмничко е - допълни Заманов.
        - Че е тъмно, тъмно е - потвърди беят, - но онова, което не разбираме, ще накараме сам докторът да ни го изтълкува.
        - Не, любопитно е още сега да знаем смисъла му - каза Заманов, силно вторачен в писмото. - Дай го на мене, аз ще намеря секрета, у мене има един ключ за бунтовнически писма...
        И той тури писмото в пазвата си.
        - Аферим, Христаки ефенди!
        Стефчов направи темена, за да си върви.
        - Е, решено, нали? - каза той.
        - Всичко свършено тая вечер... - потвърди беят. - Иди си спи рахат, поздрави Юрдана чорбаджи.
        Стефчов излезе с щастливо и сияеще лице от бея. Когато достигна до конашката порта, застигна го и Заманов.
        - Ти няма да се губиш тая вечер, нали? Ти ще ръководиш улавянето на господата - каза му Стефчов.
        - То е едно на ръка, аз поех грижата - отговори шпионинът; - Кириак, дай ми една лира назаем до утре, че ми трябва - прибави той бързо.
        Стефчов се навъси мигновено и бръкна в джеба на жилета си.
        - Вземи тия две рубли, повече нямам.
        Заманов прие парите, па прибави ниско:
        - Давай, давай още, че ако пошушна една дума на Странджова какви ги ровиш днес, ще изядеш някоя шикалка.
        И той се засмя, за да покаже, че това заплашване беше една шега.
        Стефчов го погледна безпокойно.
        - Заманов, ако утре приема известие, че Соколов и другарите му са в которника, имаш от мене десет лири в кърпа вързани! - каза той тържествено.
        - Добре. Дай сега още три-четири гроша дребни пари за ядене, за да не развалям рублите тая вечер... Благодаря, сбогом!
        И Христаки хвана една друга улица, за да иде на хана, дето беше слезнал. Кога възвиваше при Хаджи Цачови, той срещна поп Ставря и го спря.
        - Благословете, дядо попе! - и той му целуна ръка. - Какво правите? Добре ли сте? Доходът добър ли е сега? Повече ли се раждат или повече мрат сега?
        - Най-много се венчават! - отговори попът засмян с пресилена усмивка, като се дръпна да върви, уплашен от проницателния поглед на шпионина.
        Заманов го задържа за ръката, като го стреляше с очи.
        - И време му е за сватба сега, защото утре, в други ден може да дойде второ пришествие... - И той смигна на попа знаменателно; па изведнъж обърна разговора: - Дядо попе, имаш ли петдесет гроша да ми дадеш в заем до утре, че ми трябват?
        Лицето на попа се изкриви.
        - У поп пари няма, благословии ако щеш!...
        И с тоя шеговит ответ попът се дръпна пак, за да върви.
        Заманов го изгледа строго и му каза ниско:
        - Дай тука петдесет гроша, че твой Ганчо е секретар в комитета... Една думица ако пошъпна, спукана ви е работата.
        Попът пребледня. Той извади един минц и му го остави в ръката, като се сбогуваше.
        - Сбогом, дядо попе, не ни забравяй в молитвите си.
        - Анатема! - избърбори си попът, като се отдалечаваше.
        Дъждът все росеше още.
        - Момче, донес ми в ръжена малко жарава, та тури тука в мангалчето - викаше Заманов на слугата, когато влазяше в стаята си.
        Слугата го погледна зачудено, като че искаше да му каже:
        - Ти какъв си човек, та по това време искаш да се грееш?
        - Донес малко жаравица, ти казвам - повтори повелително шпионинът, като снимаше измокреното си сетре.
        Слугата донесе в ръжена няколко въглена и ги изсипа в едно мангалче, което извади изпод кревата.
        - Иди си сега по работата! - И той заметна вратата след момчето.
        Тогава извади из пазвата си писмото, което бе взел от Стефчова, разгъна го, надвеси го откъде бялата половина над огъня и чака търпеливо. Когато се нагря харгията, той я издигна, погледна я и по физиономията му се изписа живо любопитство, смесено с удоволствие: хартията, одеве чиста и бяла, сега беше напълнена с гъсти тъмножълти редове. Както е знайно, комитетите пишеха писмата си със симпатическо мастило и буквите ставаха видими само подир нагряването им. Обикновено на другата им страна написваха разни невинни и незначущи фрази, каквото да измамят властта, в случай че й падне писмото в ръце. За нещастие, както винаги, тайна не може да се запази, щом я знаят повече от двама, и прозорливият Заманов я беше научил също.
        Писмото, подписано от председателя Соколова, издаваше действията и кроежите на комитета в Бяла черква.
        След внимателното прочитане на това опасно писмо по грозното лице на Заманова заигра някаква неопределена усмивка. Той извади молив и забележи нещо на празното място, което остаяше под името на председателя.
        И бързешката излезе и тръгна по посока на конака.

 

 

 

 

 

съдържание | съдържание | следваща глава

 

Публикация в кн. „Събрани съчинения“, Иван Вазов, под редакцията на Илия Тодоров, Изд. „Български писател“, София, 1977 г.
© 1998-2025 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]