Иван Вазов

„Под игото“, Роман, Трета част

Литературен клуб | към съдържанието | други произведения на Иван Вазов

 

ТРЕТА ЧАСТ

 

 

I. ПРОБУЖДАНЕ

 

 

        В няколко дни бунтът биде отъпкан навсякъде.
        Борбата се провали ужасно, тя се обърна на панически страх.
        Революция и - капитулация.
        Историята ни дава примери за въстания, еднакво нещастни и свети, но не така трагически безславни.
        Априлското въстание беше недоносче, зачнато под упоението на най-пламенна любов и задушено от майка си в ужаса на раждането. То умря преди да поживее.
        Това въстание нема даже история. Тъй биде кратковеко.
        Златни надежди, вяра дълбока, сила гигантска и ентусиазъм - капитал от няколко страдалчески века, - всичко нахалост отиде в един миг!
        Страшно пробуждане.
        А колко мъченици! Колко жертви! Колко смърт и падения! Да, и малко героизъм! Но какъв героизъм!
        Перущица - Сарагоса.
        Но Перущица я не знае всемирната история...
        Батак!
        Само това име изхвръкна из борбата, из пожарите, из димовете, пролетя над вселената и се увековечи в паметта на народите!
        Батак! Това име и като собствено, и като нарицателно характеризира нашата революция.
        Съдбата понякога прави тия каламбури.
        В данния случай тя ни стана провидение: тя ни даде Батак, но тя бе създала Александра II.
        ...
        Ако това движение с нещастните си сетнини не бе довело Освободителната война, то неумолима присъда висеше над него: здравият разум щеше да го нарече безумство, народите - срам, историята - престъпление. Уви, защото тая стара куртизанка, историята, и тя се кланя на успеха.
        Поезията само би го простила и увенчала с лаври геройски - за хатъра на въодушевлението, което изкара кротките анадолски абаджии на средногорските височини - сюблимни височини - с черешовите топове...
        Едно поетическо безумие.
        Защото младите народи, както и младите хора, са поети.

 

*

 

        Три деня вече и три нощи как Огнянов се скита из Стара планина. Той пътува все на изток, за да се спусне в Бяла черкова, дето не знаеше какво става. От Клисура дотам са шест часа път за един мирен гражданин; за един бунтовник, който се спасява от куршума - шейсет не стигат.
        Огнянов деня се промъкваше в горите и букаците, спеше в корубите на дърветата като звяр, за да го не видят потерите, а нощя пътуваше из тъмнините и пущинаците, в мрак и дъжд, треперещ от студ, който вееше от снегопокритите висове на Балкана, без посока, често назад вместо напред. Той се хранеше с трева, сиреч гладуваше повече от вълк. Да попроси гостоприемство в редките балкански колиби той не смееше: вратата на повечето от тях пазеше караул - издайството, или цербер, който джавкаше опасно - страхът.
        Често, като замръкваше на някой връх, той виждаше на юг небето червеникаво. От най-напред взе тоя небесен феномен за игра на зарите от зайдялото слънце. Но нощя тая багрова мътна светлина ставаше по-ярка и обнимаше повече хоризонта. Тя приличаше на едно северно сияние, светнало от юг.
        Това беше зарата на пожарите, които изпепеляваха множество цветущи села.
        Зрелище страшно и величествено.
        Нощеска просекът на Балкана му отвори по-широк вид на юг. Тогава Огнянов с ужас видя самите пламъци по Средня гора. Тя мязаше на вулкан, който бълва огън из двайсетина кратера. Тия пожари хвърляха лъчезарна мъгла на целия небосклон.
        Огнянов си скубеше космите.
        - Загина, загина България! - казваше той в отчаяние, като гледаше пламъците. - Ето всичкият плод на нашите свети усилия. Ето в що се удавиха нашите горди надежди: кръв и пламъци! Боже, боже! А там - прибавяше той, като посочваше накъде Клисура - загина и сърцето ми... Два мои идеала се провалиха в едно време, два кумира, в които вярвах. Единият се катурна в паническия страх, другият - в позора на измяната и в гроба. Сега съм един призрак бездушен, който се е заблудил и не може да найде гроба си!...
        Ако не приличаше на призрак, то приличаше на скелет.
        На всички юрушки мандри и български колиби беше поръчано да не дават гостолюбие на никой подозрителен скитник. Българите правеха повече: те гонеха подобни и отиваха да ги обаждат на потерите; често даже жестокостта им дохождаше дотам, щото сами довършваха с един куршум някой ранен или полужив от глад въстаник. Преди две недели същите тия колибари срещаха апостолите като най-мили гости. Стара планина не беше вече легендарната добра майка за юнаците, а коварна мащеха. Пусия... Ужасът и подлостта от градовете и селата бяха преминали в най-пустите усои, бяха населили хайдушките й букаци и свободни пущинаци.

 

 

 

следваща глава

 

Публикация в кн. „Събрани съчинения“, Иван Вазов, под редакцията на Илия Тодоров, Изд. "Български писател", София, 1977 г.
г1998-2015 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]