Иван Вазов

„Под игото“, Роман, Втора част

Литературен клуб | към съдържанието | други произведения на Иван Вазов

 

XXX. СТРЕМСКА ДОЛИНА ПЛАМНАЛА!

 

 

        - Чудно, чудно... Необяснимо... Ужасно! И до тоя час още нищо... Какво правят те? Какво върши Бяла черква? Мълчат като умрели... Мълчат... Ужасно мълчание! Страшно... Не смея да помисля, че там са сгърнали ръце и благоразумствуват... Дали не казва право, самата истина, тоя идиот? Но там е Соколов, там е Попов, там е Редакторът... Там са моите соколи... Изпитани момци, горещи глави. Какво чакат? Или мен чакат? Но ако се не явя или пукна аз, няма ли да правят нищо? Или са глухи и слепи, та не виждат! Клисура въстанала, Копривщица въстанала, Панагюрище въстанало, Средня гора пламти! Само Стремската долина спи! Или се е пък случило нещастие? Или някакво извънредно препятствие? Но това е невъзможно! Ако Бяла черква не може да въстане, тя може да прати поне една чета от десетина души, макар... Тя може да ободри другите... Но тя стои, стои! Всичките известия потвърждават това... А такива страшни въодушевления!... Такива сериозни приготовления бяха... Дали същото вършат и другите места? Поразия, проклятие божие виси над България тогава!...
        С тия мрачни мисли Огнянов, предрешен като турчин, вмъкваше се днес предпазливо из дола на Стара река в Стремска долина.
        Както знаем, на 20 априлий той минуваше през Клисура, за да иде в Бяла черква, с намерение да я повдигне, щом удари часът па общото ставане. Часът удари обаче оня същи ден за Клисура. Заварен от бунта в минутата на страшно душевно страдание, той слепешката се хвърли в него, та да заглуши болките си във вихъра на борбата и да намери смъртта между борците за свободата на отечеството. Неприятелят обаче се не задаваше. Съобщенията на Клисура с долината бяха прекъснати. Огнянов прекара пет денонощия в укрепленията, в кипеща деятелност по организиране отбраната, измъчван от нетърпение да приеме известие, че пламнала и Бяла черква... Огнянов, със сърце, обляно с кръв, проклинаше случая, който го докара в Клисура... Той виждаше как страшно влияеше на духа на въстаниците й това зловещо мълчание, как то опропастяваше движението. Той напразно се силеше да ободри другарите си и им се божеше, че на всяка минута очакваше да въстане Бяла черква, а след нея и другите. Най-после и той хвана да губи надежда и с ужас предвидя катастрофата на Клисура, както и на революцията. Тогава се реши на едно смело до безумство предприятие: да се промъкне до Бяла черква през развълнуваните турски населения и да я повдигне.
        Той се излагаше на страшен риск и премеждия. Но повдигането Бяла черква щеше да хвърли искрата на въстанието и в другите готови за въстание места, надлъж по полите на Стара планина. И тогава силите на турците бяха разделени. Клисура спасена, пожарът разширен и кой знае? Революцията тържествуваше!... Много велики преврати в историята се дължат на най-нищожните обстоятелства... Прочее, резултатът заслужаваше риска. И подвигът бе намерил человека си.
        Беше вече обяд, когато той се озова в самата долина. Тя беше сега в пълен разцвет, плувнала в сенки и зеленини. Кристални поточета бягаха из моравите и измежду кичестите дъбови горици. Въздухът наситен с розови благоухания като будоара на една царска фаворитка. Тук долината, особено под лазурното небе и радостно сияние на слънцето, беше засмяна и възхитителна като земен рай. Но тя не привлече вниманието на пътника, той не видя нищо от това...
        Той би предпочел да я види в пламъци.
        Пътят му минаваше през турското село Рахманлари, най-близкото до Клисура. Той безстрашливо го приближи. Кога минуваше между гюловите градини на края, спряха го няколко въоръжени турци, те бяха стража.
        - Откъде идеш, брате?
        - От Алтъново.
        - За накъде?
        - За Ахиево... Татък мирно ли е?
        Ахиево беше турско село, най-ближно до Бяла черква.
        - Слава богу, татък е мирно.
        Огнянову се сви от болка сърцето.
        - Ти по-добре остани в селото. Утре ще бием Клисура.
        - Да видя... сбогом!
        И Огнянов влезе в селото.
        Той найде улиците сега извънредно оживлени. Из тях сновяха купове турци, набучени и нащръхнали с оръжия. Кафенетата бяха натъпкани също; бакашяците пълни, ханът пълен. Очевидно тук имаше няколкостотин души, пришли от околните села, за да нападнат Клисура. Рахманлари беше сборният им пункт. Обхванат от страшни предчувствия за съдбата на Клисура. Огнянову все се искаше да добие по-положителни сведения за Бяла черква; все му се вярваше, че може, на последния час, да е станала... С тая цел помисли да влезе в хана, що го държеше един белочерковчанин. Но се убоя от някаква подлост и не влезе. Той тръгна напред, като диреше с поглед при коя група турци да се приближи. Случайно замина покрай мечета. Видя, че и вътре беше пълно. На вратата му се тълпяха наваляк богомолци и нови прихождаха още на рояци. Имаше там нещо извънредно. Огнянов разбра, че ходжата трябва да държи проповед, за да подкладе още фанатизма на тия свирепи тълпи. Неоделимо любопитство го облада, та се мушна между богомолците. Той не се излъга: в същата минута проповедникът се покачваше на дървеното одърче, което има значение на амвон в турските храмове. При осветлението Огнянов добре забележи, че той не беше обикновеният селски ходжа, а софта, вероятно дошъл от К., и нарочно.
        Тишина веднага се въцари. Софтата захвана тържествено:
        - Правоверни! Едно време в славното царуване на нашите велики султани светът трепереше от името на османлият. Възток и запад му се покланяха, моретата му пращаха дарове, кральове и кралици се простираха и лижеха свещения прах пред трона на калифа. Велик беше тогава аллах и неговият свят пророк Мохамед. Както се види, много грешихме пред бога, пиянствувахме и блудодействувахме, братувахме с нечестивите и приехме техните закони. И ето, бог ни остави да бъдем поругание на поруганите и отъпкани от потъпканите... Ей, аллах, аллах! Прати ни огнения меч на ангела Асраила да облеем възток и запад с кръвта на твоите врагове! Да зачервим моретата и да прославим небесата... Ето моето слово, правоверни! Наточете ножовете, пригответе всеоръжията си с молитва и бъдете готови, защото вече удари часът да умием срама си с кръвта на гявурите пред единия и великия бог на исляма...
        В тоя дух и с тоя витийски начин ораторът захвана речта си... Той я продължи дълго време, при напрегнатото внимание и пламтене на погледите на стотини богомолци.
        - Ето какво се върши тука - каза си той, като не дочака и излезе на улицата; - значи, слуховете за тия проповедници били истинни. Ние проповядвахме въстание против турското правителство; техните апостоли проповядват изтреблението на българския народ! Значи, борба ужасна ще имаме, борба на народ с народ, да се не лъжем вече... Българската земя е тясна за двете племена... Нека бъде така... Няма връщане! Жребият на България е хвърлен! Но как се захваща нашата свята, въжделена революция! Боже! Покрий България!...
        И той пак захвана да се разхожда на площада. Молитвата се свърши и богомолците заизлазяха на площада; образуваха се малки групи, които оживлено гълчаха под впечатлението на проповедта. Огнянов приближи до една от тях и се вслуша в разговорите. Той разбра какво беше положението сега. Клисурското въстание най-напред било изпоплашило турското население от околните села, защото то помислило, че руска войска дошла в Клисура... Под удара на тоя страх то се наканило да вдига семействата си и да се спасява с бяг. Скоро обаче от турци, успели да се измъкнат невредими от Клисура, както и от неумелостта на самите въстаници, то разбрало, че има работа с прости раи, абаджии повечето, и няколко даскали, и това му повърнало всичката дързост и самоувереност. То решило, без да чака военна помощ, само да се разправи с клисурци. Огнянов разбра още, че рахманларци са направили изкусни рекогносцировки и сега разположението и силата на всяка стража приблизително са познати на неприятеля. Утре очакваха Тосун бея от К. с нови пълчища башибозуци и щяха незабавно да ударят на въстаналия град.
        Тия разкрития привеждаха в трепет Огнянова. Той сега още по-силно съзна необходимостта да се ускори въстанието и в другите български градове.
        Трябваше да се превари Тосун бей.
        Той се запъти на изток.
        Той мина безбедно турското село Текия. При западния му вход стоеше стража, знак, че откъм изток няма опасност... Той и тук забележи силно движение. И тук се очакваше появлението на Тосун бея, за да се присъединят към неговата орда.
        - В Бяла черква, в Бяла черква! По-скоро!... Трябва Тосун бей по-напред да се удари в железните гърди на моята Бяла черква... А това ще стане, ох, то ще стане, щом аз пристигна... С единия Редактор само ще обявя въстание и след половина час петстотин души ще имам под знамето. Тя ще пламне или от въстание, или от пожар... Напред, напред! Боже, дай ми криле...
        И Огнянов хвърчеше към Бяла черква. Той чувствуваше, че още два-три часа ход - и ще зърне отдалеко белите комини на града и пирамидовидния фронтон на черквата. И сърцето му тупаше от безумна радост...
        Недалеч от селото, което остана зад него, пътят му се спусна в един сенчест дол, който пресичаше равнината. Кога се намери в дола, той зачу мътни звукове от тъпани и зурни. Вероятно, сватба ставаше в някое турско село и твърде безвременна, по всяка очевидност. Но скоро всичко утихна и той забрави това. Като възлизаше по срещния бряг на дола, тъпаните и зурните пак екнаха, твърде наблизу пред него. Той учуден изскокна на върха и тогава му се представи пред очите зрелище, което го вкамени.
        Равнината пред него беше почерняла от турци, които идеха с тая варварска музика. Няколко червени пряпорци се развяваха. Тая сган се движеше насам без ред, разбъркано и шумно. На слънцето светеха пушки, косери, брадви, маждраци, които стърчеха над рамената и гъжвите на башибозуците. Повечето бяха по ръкави и елеци, по причина на силната пладнешка жега... Вълната бе изпразнила турските села, през които бе минала. Никаква дисциплина не стягаше тия мятежни редове, но една цел, свирепа, дивашка, ги свързваше, тласкаше напред, одушевляваше: кръвта и плячката. За кръвта носеха пушки и сечива - да я леят, за втората влачеха върволица кола подире си - да я носят... Това пияно от фанатизъм пълчище, при звука на тъпани и зурни, идеше, приближаваше, бавно, като паплач скакалци, но неудържимо.
        Един само конник, с бяла чалма, висок, мършав, чер, яздеше отпред: предводителят.
        Той махна на циганите да спрат.
        - Хей, мюсюлман, ела насам! - извика той на Огнянова.
        Огнянов с ниска темена приближи.
        - Откъде идеш?
        - От Текията.
        - Какво има татък?
        - Нищо... Всичко добро, слава богу.
        - Какво казват, много ли са тия в Клисура?
        - Че доста са, както уверяват, аллах да пази царството...
        - Какви са?
        - Московци, казват...
        - Мълчи, пезевенк! Там са крастави раи само...
        - Прощавай, бей ефенди.
        - Ти къде отиваш?
        - На К.
        - Хай връщай се с нас!
        Огнянов неволно пребледня.
        - Бей ефенди, дай воля да...
        - Назад! - изкрещя Тосун бей, бодна коня и тръгна.
        Ордата мръдна пак. Зурните и тъпаните гръмнаха. Потокът повлече Огнянова назад...
        Беше безумно да се мисли за възпротивление или за пробиване навалицата, която наводняваше околността. Нещастният, с отчаяние на душата, се остави на течението. Той беше унищожен, убит. Последнята му надежда загинваше. Той вървеше машинално напред като в сън, тласкан и застъпван от буйните тълпи, от час на час по-големи и по-зверски весели... И човешката вълна го отнасяше все назад, все назад, към голите рътове, зад които се крие Клисура.

 

 

 

следваща глава

 

Публикация в кн. „Събрани съчинения“, Иван Вазов, под редакцията на Илия Тодоров, Изд. "Български писател", София, 1977 г.
г1998-2015 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]