Иван Вазов

„Под игото“, Роман, Трета част

Литературен клуб | към съдържанието | други произведения на Иван Вазов

 

IX. СЪЮЗНИКЪТ

 

 

        Повечето от дружината даже не забележи внезапното тръгване на Стефчова: всички сега бяха заняти да преговарят разтъжената баба Юрданица.
        - Чорбаджийке, хай приберете се в градината, че нашите османлии почнаха да се мяркат из бостанята - каза заптието, като се приближи насам и си взема пушката, за да иде при Стефчова, който го възчакваше.
        Баба Юрданица стана да влезе в градината. Кака Гинка я хвана под мишница и я поведе. И другите ги последваха. Най-подир вървяха Рада и Стайка. Стайка силно стискаше за ръката другарката си и й казваше:
        - Радо, даскало е жив, чу ли?
        Но Рада не отговаряше, потопена в нова мъка. Защото едно предчувствие й каза, че тая нова жертва на клисурската катастрофа, която се е спуснала днес от Балкана и която Стефчов отиваше тъй храбро да предаде, не беше й чужда, че тя може да бъде същия т о й, и сърцето й се свиваше от неизразима тревога и страх.
        - Ха, оти тича това босо девойче? - каз? Стайка, като се спря и посочи едно момиче, което идеше тичешката през ливадата.
        Тя беше Марийка. Угриженото дете се връщаше назад, след като няколко часа напразно беше се блъскало де разбере къде е доктор Соколов. Сега тя с радост видя Рада, едничкия близък човек на Бойча, който може да й помогне. При всичко, че помнеше Бойчовите поръчки, Марийка чувствуваше, че Рада не е опасна, че бачо й Бойчо забрави да я насочи и към кака й Радка и че ней можеше да й разправи повече.
        Рада я посрещна.
        - Ела, ела, Марийке, какво правиш? Момичето се спря при нея, озърна се боязливо и попита:
        - Како Радке, знайш ли къде е докторът?
        - Соколов ли, Марийке? Не зная... Болен ли е някой?
        Марийка се заекна смутено.
        - Не, како Радке, прати ме... бачо... Бой...
        Марийка прекъсна думите си уплашено... Но Рада разбра... Тя прималя и се озърна плахо. В същия миг Стефчов се зададе, като впиваше ястребови очи в Марийка. Той беше я забележил и се повръщаше за нея.
        - Момиче, какво държиш в ръката? - попита той.
        Марийка побледня. Тя се дръпна гузно и скри ръката си отдире.
        - Дай тая книжка, момиче, да я видим! - каза той и пристъпи към нея.
        Момичето изпищя като диво и фукна през ливадата къде гьола.
        Тъмно подозрение се изхлупи в Стефчовата глава. Той разбра, че някаква важна тайна съдържаше записката, с която бягаше уплашеното момиче. Той го позна, че е дядовото Стояново... Защо диреше то Рада и от кого носеше то писмо за нея в такъв един час? Дали не е от Огнянова? Дали той не е слезналият от Балкана бунтовник? При тая мисъл лицето му светна от зловеща радост и той спогна Марийка.
        Рада въздишаше и следеше уплашена Марийка, която, като видя биволарчето при гьола, върна се назад да бяга към друга посока. Така тя сама идеше в ръцете на Стефчова, който я пресрещаше тичешката.
        Марийка видя новата опасност, тя изпищя пак, като че просеше помощ против жестокия си гонител... - Стайка, в голямо недоумение, гледаше това, което ставаше пред очите й. Тя не можеше да проникне както трябваше толкоз на Стефчова книжката; но от лицето на Рада тя разбра, че тая книжка не бива да пада в ръцете на тоя човек. Един път съвестта й осветлена, тя духна като лека кошута през ливадата, застигна Стефчова, дръпна го за сетрето, за да го задържи и да даде време на момичето да избегне.
        Стефчов се извърна и изгледа селянката. Той не можеше да повярва очите си на такава дързост.
        - Чичо, оти гониш девойчето? - попита сърдито Стайка, като го не пущаше.
        - Пусни ме мари, свиньо! - изкрещя презрително Стефчов и се откъсна от нея. - Ах! Селачанко, тебе те праща оная. Знам, знам... Коста, Коста бре, хвани я - викна яката той към Юрдановото биволарче, което се беше разбудило от писъка на Марийка.
        То й пресече пътя. Бедното момиче се спря замаяно пред новия гонител, па удари назад като загащена сърна и се завря между биволите, като да дири от тях помощ против човеците.
        Стайка, у която дивата природа се разбуди, поиска да се хвърли над Стефчова и биволарчето - те пред нея стояха като кокошки пред орлица, - но остана на мястото си вкаменена: Рада отчаяно й махаше да се върне назад.
        Замаяната селянка не смя вече да пристъпи на помощ на Марийка. Тя с разкъсано сърце гледаше как полуживото от страх дете се тръшна на тревата при биволите и там примря. От страшната нощ във воденицата Марийка придоби болест - истерически да припада, колчем се уплаши. Правият бивол наклони огромната си глава над неподвижното момиче, подуши го кротко и състрадателно по лицето и пак си вдигна влажния нос, като преживяше спокойно и гледаше безстрастно с големите си сини очи.
        Стефчов бързо разкопча недозакопчаната пазва на Марийка и бръкна да дири записката, защото той видя, че там я увря момичето, като бягаше. Но не намери нищо. Дириха под нея и около нея, но писъмцето пзчезна, гаче потъна в ямата.
        Стефчов се озърна яростно.
        - Мигар пък тоя да го е лапнал? - каза той и погледна строго бивола.
        Голю като че разбра, че го подозират в кражба, отвори си широко запенените уста, из които висяха само гвачени лигави тревици.
        Стефчов остана замаян. Той не можеше да си обясни къде се дяна късчето кннжка.
        - Без друго тая мръсница - каза той - ще да е изпуснала пусулката из ливадата - и заедно с Коста отидоха пататък, наведени из ливадата.
        Марийка скоро дойде на себе си. Първото й движение беше да бръкне в пазвата си. Па изплака уплашена, като не намери там нищо.
        Тя стана и с хленчене си отиде нататък.
        Стефчов и биволарчето дълго търсиха. Най-после Стефчов тръгна бързешката към града. Вероятно той намерн записката. Като мина край Рада, той продума със зверскн поглед:
        - На върлина ше му видим днес главата набучена!
        Рада, разбита от безпокойствие, остана като приковапа на мястото си. Стайка стоеше изправена пред биволите. Тя делеше страхуванията на Рада, но не можеше да се иачуди защо я не остави да отвори път на Марийка. Тя гледаше още разлютена към посоката, дето се изгуби Стефчов, като милваше несъзнателно Голя по къдрото къносано чело.
        Голю подуши ръката на непознатата милувачка, мръдна и премести предния си крак.
        - Радо! Ето ти книжлето! - извика селянката, като дигаше от земята приплесканото билетче.
        Действително Голю беше настъпил изпуснатото билетче, когато душеше примрялата Марийка.
        Рада грабна билета, раздипли го с трепетна ръка и хвърли поглед вътре.
        - От Бойча! - нзвнка тя.
        Тя се хвана за гърднте, примряла от вълнение.
        Билетчето съдържаше само два реда:
        „Слезнах от Балкана. Донеси или прати дрехи и сведения. По-скоро.“
        Билетчето не носеше подпис.
        Рада го прочете още дваж, триж и тогава съгледа с трепет, че тия думи бяха написани на бялата половинка на самото онова писмо, което тя бе изпратила по Боримечката до Бойча в ония ужасни часове. С това късче беше отдрано и името й: Р а д а, написано с молив. Сълзи обляха бузите й.
        - Какво пее книжката, Радо? - попита Стайка.
        - Жив, жив, сестро - изговори задъхана Рада.
        Стайка се изсмя от щастие.
        - Даскало жив, Радо! Я нали ти казах, че църната оная не знаеше, а па бъбреше за даскало?...
        - Жив Бойчо, сестро, жив, кажи на кака Гинка, че ми прилоше, та си отидох... За книжката не казвай нищо.
        И тя се запъти към бостаните.

 

 

 

следваща глава

 

Публикация в кн. „Събрани съчинения“, Иван Вазов, под редакцията на Илия Тодоров, Изд. "Български писател", София, 1977 г.
г1998-2015 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]