Иван Вазов

„Под игото“, Роман

Литературен клуб | към съдържанието | други произведения на Иван Вазов

 

XXXI. ТЛЪКА В АЛТЪНОВО

 

 

         Вместо към Бяла черква Огнянов обърна сега назад към село Алтъново, сгушено на западния кът на долината. Остаяха му два часа дотам, но коня му беше съсипан и пътят мъчен, та едвам по мръкнало той стигна в селото, изпращан от виенето на вълците, които го гониха до края.
         Той влезе през българската махала (селото беше смесено, с турци и българи) и скоро се спря пред вратнята на бай Цанка.
        Бай Цанко, клисурец родом, но отдавна заселен и оселянен в това село, беше простодушен, с весел нрав и родолюбив човечец. У него често гостуваха апостолите. Той прие радостно Огнянова.
        - Добре стана, че дойде у мене... Тая вечер имаме тлъка, та баре да погледаш момите ни. Няма да ти се стяга душата - рече Цанко усмихнато, като го въвеждаше в стаята.
        Огнянов прибърза, та му обади, че е преследван и защо.
        - Чухме, чухме и ние - каза бай Цанко; - та като сме затънтени тука, сякаш че не сме в света?
        - Няма ли да ти напакостя нещо?
        - Не се грижи, ти казвам; тая вечер гледай да си избереш някоя девойка... да носи байрака - шегуваше се Цанко; - на, от това прозорче ще ги изгледаш всичките, като някой цар...
        Огнянов се намери в една малка тъмна стаичка. През дървеното й прозорче се гледаше в голямата, дето беше тлъката (там бяха се събрали по-личните моми и невести, за да попредат и пошият за чеиза на Цанковата дъщеря Донка). Огънят весело пламтеше и осветляваше всичките стени, украсени само с щамбата на св. Иван Рилски и с шарени глечосани блюда по полиците. Мобилите съставляваха, както във всяка по-заможна селска къща: водникът, мосандрата, лавицата и големият долап с всички покъщнини на Цанка. По постлания с козяци под седяха гостите и гостенките работници. Освен огнищния светлик тям светеха и две газени ламбици - разкош тая вечер.
        Огнянов отдавна не беше присъствувал на такова любопитно събрание - обичай, завещан от старината. Сгушен в тъмното килерче, той с внимание гледаше простодушните сцени от първобитния още селски живот. Вратата се отвори и при него влезе булка Цанковица, клисурчанка също, хлевоуста и бъбрива кума. Тя клекна до Огнянова и хвана да му показва, с нужните обяснения, по личните девойки.
        - Виж там оная, червенобузестата, дебелата. Тя е Чонината Стайка... Виж как жално-жално я поглежда Иван Боримечката. Той лае като овчарско куче, когато иска да я разсмее... Тя е много работна, спретната и чистофайка. Само че бързо се гои, сиромашката; ама като се ожени, ще изпусталее. Вашенките пък се кръвят, като се омъжат... Оная, дето е отляво до нея, тя е Цвета Проданова; тя се люби с оногова, дето мустаките му стоят като опърлени... Каква е гивиндийка тя, хвърля очи на четири страни! Ама инак добро момиче. До Цвета стои Драгановата Цвета, а до нея - Райка попадиина... Аз тях ги не давам за двайсет филибелишки ханъмки; видиш ли ги какви са белошийки, като патки? Цанко наш каза веднъж, че да му даде едната да я ухапе за гушата, ще й хариже памидовото лозе на Малтепе, затуй го пернах с ръжена тогава... афоресникът. А оная видиш ли отдясно, дето е до дебелата Стайка? Тя е Кара Велювата дъщеря, най-чорбаджийската. Искаха я пет души отбор ергени, но баща й не я дава... Държи я за домазлък, лалугерът недни... Знаеш, той прилича на лалугер... Иван Недялковия ще да я грабне, отрязвам си езика. Ето ти там и Рада Милкина; тя е песнопойка като славейчето на нашата слива, но е нехра - тук да си остане. По ми хваща очите Димка Тодорова, дето стои до лавицата: гледай каква напета гиздосия, да бях ергенин, аз щях да я взема - хай да я дадем тебе. Очите й са много хубави, да я порази... До наша Дона стои Пеевата мома. И тя е хем хубава, хем работна, дето се вика, не пада долу от Донка наша. И тя е гласовита като Милкината Рада, а се смее като ластовичка, слушай я само...
        Тъй изправена над Бойча, в тъмнината, Цанковица изумяваше сцената от „Божествената комедия“, дето Беатриче, в ада, сочи на Данте един по един обитателите му и разказва историята им.
        Огнянов кое слуша, кое не, това безкрайно дърдорене на булката; той беше цял погълнат от картината, а не от тълкуването й. По-смелите девойки се шегуваха с ергените, подзимаха ги лукаво и се заливаха с весел смях. Тям отговаряха гръмогласни кикотения от мъжка страна, дето се пущаха стрели против хлевоустия пол. Закачките, глумите и шегите се сипеха като дъжд; откритите смехове посрещаха двусмислените остроти, които изкарваха руменина по най-опечените момински бузи. Цанко сам взимаше участие във веселбата; булка Цанковица шеташе около гощавката; Донка ту ставаше, ту сядаше.
        - Я стига сте се превивали от смях, ами попейте пак! - извика весело стопанката, която беше оставила Бойча, за да иде да отлупи тенджерата на огъня, дето се готвеше гощавката. - Радо, Станке, нагласете някоя, та засрамете ергените, нашите ергени не струват за бъзев гребен - не пеят...
        Рада и Станка не чакаха да им повторят и подхванаха една песен, а по тях - всичките песнопойки, които се разделиха на два хора: единият изпиваше един стих, а другият хор го повтаряше. Първият хор, в който бяха първокласните певици, пееше сопрано, вторият държеше по ниска нота.
        Ето песента:

    Добро ле, два се млади, Добро ле, залибили,
    Добро ле, залибили, Добро ле, от мънинки,
    Добро ле, срещнали се, Добро ле, снощи вечер,
    Добро ле, в улицата, Добро ле, в тъмнината,
    Добро ле, па седели, Добро ле, хоратели.
    Добро ле, месечника, Добро ле, рог подала
    Добро ле, звезди небе, Добро ле, обсипаха,
    Добро ле, а две млади, Добро ле, още седат,
    Добро ле, още седат, Добро ле, разговарят.
    Добро ле, водата й, Добро ле, скреж хванала,
    Добро ле, кобиличка, Добро ле, явор стана,
    Добро ле, а две млади, Добро ле, още седат.

        Когато момите изкараха песента, раздадоха се похвали от ергените, които я намериха хубава и за това, че всеки взимаше въз себе си тоя любовен припев. Иван Боримечката хвърляше очи - да я изяде - на Станка Чонина, която усърдно задиряше.
        - Тая песен се пее на повторки, а се играе на повращулки! - издърдора той гръмогласно.
        Всички моми се изсмяха, като гледаха дяволски на Боримечката.
        Това беше цяла планина: ръст голиатов, сили херкулесови, лице кокалесто и грапаво, и глупавичко. При това, той беше и голям песнопоец, сиреч имаше и глас съответствен на снагата си. Боримечката се поразсърди. Той се оттегли мълчешката и след малко време излая над главите им като дърто овчарско куче - момите изпискаха уплашени, а после се разсмяха. Тогава гидийките взеха да го дразнят. Една го припя:

    Иване, гълъб шарени,
    Иване, тънка тополо.

        Смехове.
        Друга пое:

    Иване, мечка пустяла,
    Иване, дълги саръко!

        Пак кискания и смехове. Иван пламна. Той погледа с тъпо удивление бузестата Стайка Чонина, която припя тъй нелюбезно въздихающия си кавалер, и отвори уста като някоя боа, па зарева:

    Пейкина леля думаше:
    - Пейке ле, моме, Пейке ле,
    яката думат хората,
    хората, ближни комшии,
    че ми си гойва, крьвена,
    че ми си трудна, дебела
    от чичово си ратайче.
    - Лелю ле, мила леличке,
    нека се думат хората,
    хората, ближни комшии -
    аз съм си гойна, кръвена,
    и съм си тръдна дебела
    от бащина си белия,
    белия и загария,
    че доде хляба омеся,
    по кошле грозде озобя,
    по ведро вино изпия...

        От тая кървава подигравка Стайка се засрами; бузите й зачервеняха още по-пламенни, като че ги вапца кърмъз. Злобни кискания на дружките й я стрелиха в сърцето. Някои присмехулници с престорна простодушност попитаха:
        - Мари, че как може хем грозде да се зоби, хем вино да се пие? Тая песен лъже.
        - То си е явно: или песен лъже, или мома лъже... - отговориха.
        Тая лукава критика още разяри Стайка, тя хвърли мъстителен поглед на победоносния Боримечка и запя с разтреперан глас:

    - Пейке ле, ружо в градина,
    Твоето ситно плетене
    и моето често ходене,
    давно не бъде залудо;
    давно се, Пейке, вземеме.
    - Йонко ле, черни ратаю,
    да беше Пейка любила
    таквиз свинари кат тебе,
    свинари и говедари,
    болярски черни ратаи,
    с момци бих плет градила,
    тебе бих, Йонко, турила
    на мали врата долен праг,
    та кога мина замина,
    телците да си изкарвам -
    чехлите да си накалям,
    о тебе да ги изтривам!...

        На обида кървава - отмъщение страшно.
        Стайка изгледа гордо сега наоколо си. Ножът й удари в живо месо. Иван Боримечката като треснат стоеше неподвижен с широко изпулени очи. Из един път страшен, неудържим хохот гръмна. Цялата тлъка беше вперила любопитни погледи в бедния Ивана. От срам и от болеж неизтърпим на самолюбието сълзи се показаха на очите му. Това още по подлудяваше смеха наоколо. Булка Цанковица се скара:
        - Че какви са тия подкачки? Така ли прилича да се хапят моми с ергени, наместо да се галят и драгуват като гургувичета?...
        - Тъй, тъй, гургувичета - избъбра една присмехулница, - и двамата в чаша да ги изпиеш.
        Пак се разкикотиха веселите девойки.
        - Които се карат, те се обичат - каза Цанко с помирителен тон.
        Иван Боримечката излезе сърдито, като да протестира на тия думи.
        - А които се обичат, те си приличат - продума Неда Ляговичина.
        - Недо, ти знайш ли? И на присмех господ помага - отзова се Горанът, братовчед на Боримечката.
        - Момчета, я вие викнете някоя стара хайдушка песня, да дойде сърце на място - покани ги Цанко.
        Момците запяха дружно:

    Сиромах Стоян, сиромах!
    На два го пътя вардеха,
    на третия го хванаха,
    черни му върви развиха,
    мъжки му ръце вързаха;
    па Стояна заведоха
    на Ерин попа в дворови.
    Попа имаше две моми
    и третя - Ружа снахица!
    Ружа си мляко биеше
    на мала врата градинска,
    а моми двори метяха,
    па си Стояну думаха:
    - Байчо ле, байчо Стоене,
    зарана ще те обесят
    на царювите дворове,
    царица позор да гледа
    и царювите дечица. -

     

    Стоян си Ружи говори:
    Ружо ле, попова снахо,
    не ни е жално за живот,
    не ми е кило за бял свят:
    юнак не жали, не плаче.
    Ами те моля, Ружке ле,
    ризата да ми операт,
    косата да ми разрешат,
    че ми е драго, Ружке ле,
    кога челяка обесят,
    ризата да му се белей,
    чумбазът да се развява...

        Огнянов изслуша с таен трепет финала на тая песен.
        - Ето, тоя Стоян - помисли си той - е типът на легендарния български хайдутин: с мрачно-спокойния поглед на смъртта. Ни една дума на съжаление, на разкайване, на надежда... Иска само да умре хубавец!... Де да минеше тоя геройски фатализъм в днешния българин... Ох, тогава съм спокоен за изхода на борбата... Такава борба мечтая аз и такива сили търся... Да знаеш да умираш - ето разковничето на победата...
        В това време писнаха кавалите. Свирнята, от най напред нежна, меланхолична, заиздига се високо-високо; очите на свирачите блещяха, лицата пламтяха от въодушевление, ясните звукове звънтяха и пълнеха нощта с дивата мелодия на планините. Те пренасяха душата на балканските върхове и усои; те ти напомняха тишината на горските долини, шушненето на сенките, дето пладнуват овцете; горския миризлив босилек, планинските екове и примирането на любовната въздишка в долините... Кавалът е арфата на българските планини и полета!
        Всички сега слушаха омаяни и гълтаха родните п понятни звукове на тая музикална поезия. Булка Цанковица, права пред огнището, с ръце на хълбоци, заплесната, слушаше. Но в истински възторг се намираше сам Огнянов, който насмалко щеше да изпляска с ръце.
        Шумните разговори и смехове се подновиха. Но Огнянов отдаде внимание на разговора, в който чу името Петър Овчаров, Райчин, Спирдончето, Иван Остенът и някои други се разговаряха за бъдещето въстание.
        - Аз съм вече съвсем готов за сватбата, очаквам само и револвера си от Филибе. Пратих и сто и седемдесет гроша за него; три овена отидоха - казваше Петър Овчарят, председател на местния комитет.
        - Ама наздраво ние не знаем кога ще се вдигне байракът. Едни думат, по Благовец ще си закървавим ножовете, други - по Гергьовден, а вуйчо Божил го туря навръх маис... - казваше Спирдончето, снажен и хубавеляк момък.
        - Ти гледай, щом кукне кукувица и се зашуми гората... но аз и сега съм готов: който час рекат.
        - Ех, нашата Стара планина много юнаци е посрещала, та и нази ще посрещне - каза Иван Остенът.
        - Петре, ти казваше за даскала: та двама души претупал, а? Юначага!
        - Кога ще ни дойде на гости да му целуна ръчицата, дето е галила тъй хубаво? - питаше Райчин.
        - Той ни превари, даскалът, ама и ние ще се погрижим да го достигнем. И наша милост отбира малко от занаята - отговори Иван Остенът.
        Иван Остенът беше юнак и вещ стрелец. Убийството на Дели Ахмеда лани се приписваше нему. Затова и местните турци го извардяха, но безуспешно досега. На вечерята пиха за здравето на Огнянова.
        - Да даде господ жив и здрав да го видим скоро... Взимайте пример, момчета, от него - казваше Цанко, като гаврътваше паницата с виното.
        - Аз се хващам, с който иска - обади се нетърпеливата булка Цанковица, - че утре рано рано ще ни довтаса като сокол тука.
        - Хъ, що думаш, булка Цанковице? Ами аз, като бе тръгвам за К...! - каза угрижено Райчин. - Ако дойде, вие го задръжте за кървавицата... Да се повеселим по Коледа.
        - Каква е тая врява навън? - извика Цанко, като не допи виното си и стана.
        Наистина, мъжки и женски викове се чуха на двора. Цанко и булката изскокнаха. Гостите наставаха също. Тозчас се завърна булката, много развълнувана, и каза:
        - Свърши се и една работа, да е хаирлия.
        - Какво? Какво?
        - Боримечката грабнал Стайка.
        Всички извикаха учудени от тая изненада.
        - Грабнал я, хубостникът, и я понесъл на рамо, като гергьовско ягне, у тях си.
        Вдигна се весела глъчка.
        - Ами как тъй? А! Той затова излезе по рано, а по него, Горанът, братовчед му.
        - Възчакал я зад ритлите, при вратника - продължаваше булка Цанковица - и грабнал Стайка! Язък за момчето, че изгори момичето. Пусти Боримечка, кому минуваше през ума?
        - Право да си кажем: те са си лика-прилика... - каза един.
        - Тя е гойно сръбско свинче, той е маджарска катана - смееше се друг.
        - Хай да са живи и здрави, утре ще пием червена ракия - каза Цанко.
        - Па и на мене ръкав да дадат, аз си искам правото - кряскаше булка Цанковица; - то се вика, аз сватувах.
        След малко гостите си излязоха развеселели.


 

 

 

 

следваща глава

 

Публикация в кн. „Събрани съчинения“, Иван Вазов, под редакцията на Илия Тодоров, Изд. "Български писател", София, 1977 г.
г1998-2015 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]