Иван Вазов

„Под игото“, Роман, Втора част

Литературен клуб | към съдържанието | други произведения на Иван Вазов

 

IV. ТЪСТ И ЗЕТ

 

 

        Стефчов, който беше съдружник на дяда си, връзваше с помощта на двама работника денкове с гайтан, които щяха да изпращат за джумайския панаир, който бива навръх Гергевден. Той беше хвърлил сетрето и феса, за да може по-лесно да работи; лицето му, зачервеняло сега от упражнението, запазваше пак своето противно изражение на душевна сухота, безцветност и коравина.
        До прозореца стоеше Лалка, жена му, облечена скромно в синкава рокля, и пришиваше платнени марки въз свързаните вече денкове. Не можеше да забележи човек по нейното спокойно и бяло лице, разцъфтяло и добило повече женственост, че тя е нещастна в това съпружество, станало не по нейна воля. Простодушна, неопитна, без никаква романтическа подкваса на духа, която нямаше отде да възприеме в тая деспотическа среда, дето се беше възпитавала, тя отиде с мъка и със скрити сълзи под венчилото. Но времето й дойде на помощ, както бива повече в подобни случаи: тя привикна и се помири с новото си положение. Тя Стефчова не обичаше, нито беше възможно да го обикне, но тя му се покоряваше и му се боеше. И той не искаше повече от нея. В замяна на сърцето й, за което той твърде не бе се домогвал, той печелеше богато наследство, той ставаше прям наследник на Юрдана Диамандиев. Той беше доволен.
        Той изпусна въжето, което дърпаше; за да пристяга денка, а Лалка - иглата, когато видяха Юрдана, че влезе страшно бледен и разтреперан, с бурни бръчки по челото.
        - Е, Кириак? - извика той още от вратата. - Както се види, аз и ти само остаяме тука верни хора на царя! В къщи и котетата варънджа станали са бунтовници, купуват револвери и леят куршуми.... Огън и пожар се готви, а ние сме седнали да готвим стока за панаира. Аз като съм болен, баре ти нали видиш и слушаш какво е, ами да тръшкаме толкова пари в стока, когато са настали такива хайдушки времена...
        Двамата работници излязоха на пръсти. Стефчов го гледаше смаян.
        - Какво гледаш бе, простако? - изкрещя Юрдан. - Аз ти казвам, че и моята челяд е молепсал комитаджилъкът, челядта на Юрдан чорбаджи, най-верния царски човек, у когото слазят каймаками и паши... Та какво остава за другите, за простия народ! Няколко чапкъни правят комитет тука, под носа ни, и ние зяпаме като будали!
        И чорбаджи Юрдан разказа с повече и повече растящ гняв откритията, които направи днес.
        - Аз току-що се тъкмях днес да ида при бея - каза Стефчов. - те се сбират в градината у Бейзадето, нека ги хванат и турят на изпит. С двесте тояги ще изкажат и майчиното си мляко... Аз още по-рано трябваше да туря край на тая мръснишка пропаганда против държавата... Който не е благодарен тука от правителството, нека иде в Московията на даскал Климента, а не да туря огън в къщята ни.
        Стефчов отвори вратата и пошушна нещо някому.
        - Ти знаеш ли кои са тези магарета? - попита дядо му.
        - Главният е Соколов! - каза Стефчов, като хвърли крадешком поглед на Лалка, и лицето му се изкриви от злоба. В тая злоба против доктора се мешаше и затаена, парлива като жив въглен ревност. Това окаменяло сърце беше достъпно за любовта само в това й некрасиво проявление.
        - Все тоя ли поразеник?
        Стефчов отиде и взе да бърка в джоба на сетрето си.
        Юрдан го гледаше ожидателно.
        - Ето едно писмо, което вчера намерих на улицата, току до вашата къща.
        - Какво е това писмо?
        - Подписано от Соколова... праща го в Панагюрище, види се, на други подобни вагабонти.
        - И какви маскарлъци пише? Плен, огън, пожар, нали?
        - Съвсем други работи, уж невинни, пише вътре, но аз се заклевам, че под тях друго се разбира - каза Стефчов, като разгръщаше пак писмото. - Но Заманов ще го проникне и разтълкува; той е такъв копой, дето от сто уврата място подушва бунтовника.
        В това време Лалка беше пребледняла. Тя се полека измъкна из стаята и слезна долу при майка си.
        - Какво ти е, Лало? - я попита майка й.
        - Нищо не ми е, мале - каза тя със слаб глас и седна, като подпря глава с ръцете си.
        Майка й, заета с пържене на манджата, не обърна вече внимание на дъщеря си. Тя сама беше твърде раздразнена и като бъркаше силно с лъжицата в тигана, тя кълнеше синовете си:
        - Да ги прокъса! Да ги изтръшка всичките, дето ще уморят баща си без време!... Едвам се е подигнал, ето сега ще му припадне. Да им опустее въстанието! Отдека тъй пощръкляха и побесняха всичките? Па и Гина, лудетината, та дор и куфоглавият Генко, и те с пексимет ще ги хранят, чапкъните! Да ги задавеше макар!
        Влезна кака Гинка. Тогава Юрданица стовари гнева си на нея.
        - Защо толкова гняв, мамо? Ти трябва още да се радваш... Чорбаджийките трябва да дават пример още...
        - Гино, млък! - изкрещя майка й. - Аз тебе те не слушам, ти си луда!
        - Не съм луда, ами съм народна българка! - отговори разпалено кака Гинка.
        - Народна българка? Затова ли биеш мъжа си ката ден!
        - Бия го, че ми е мой стопанин, то друга политика: вътрешна политика.
        - Ух, лудетино, ти по ли искаш да си българка от баща си? Да знае той, че ти четеш вестници от Соколова, ще ти опуха праха, не гледай, че си четирийсет-годишна женуряга...
        - Мале, лъжеш като катунарка!... Аз по Коледа подкарах трийсет и втората си година. Аз по зная колко години съм!
        Но тоя диалог биде прекъснат от слугинята.
        - Како Доне, ела, че на дядо Юрдана прилоша - каза тя уплашена.
        - На, ето сега! Ух, боже господи - извика Юрданица и бързешката излезе да иде при мъжа си, като заряза тигана на огъня.
        Още като се качуваше по стълбите, тя зачу раздирателните викове на Юрдана, когото беше хванал коликът. Тя го завари в горнята стая, че се превиваше и тръшкаше на земята от неизразими страдания, които усещаше в червата. Лицето му се беше обезобразило и посиняло; жестоки и отчаяни писъци излазяха из гърдите на стареца, без да му облекчат страданието; те пълнеха с ужас сърцата на всички домашни и се чуваха на улицата.
        Пратиха бързо за Янелият едного от работниците, но той се завърна и каза, че не го намерил, понеже отишъл на К. Тогава прибягнаха към домашни лекарства. Ни компреси, ни разтривания, ни локмаруху, нищо не помагаше на болния. Той се виеше и се свиваше на кълбо, или пък се мяташе от едно място на друго.
        Юрданица се възчуди какво да прави.
        - Да повикаме доктор Соколова мигар? - обърна се тя въпросително към страдающия.
        Стефчов й избъбра нещо с неодобрителен вид.
        - По-лани го повиках един път сама и помогна - каза Юрданица; па се обърна към мъжа си: - Юрдане, да повикаме доктора.
        Юрдан направи отрицателен знак с пръста си и пак продължи да пищи.
        - Чуваш ли, аз ще пратя за доктор Соколова? - попита по-внушително Юрданица
        - Не го ща... - изхленчи старецът.
        - Ти го не щеш, но аз те не слушам - каза решително Юрданица; па се обърна към работника: - Чоно, иди повикай доктор Соколова, скоро!
        Чоно тръгна към вратата, но току-що стъпи на прага, той биде попарен от страшния вик на Юрдана, който приличаше на плач.
        - Не го викайте мари!... Не ща тоз чапкънин, хайдутин...
        Юрданица погледна отчаяно.
        - Ами да умреш ли искаш? - извика тя.
        - Да умра!... Махайте се, проклетници!... - изрева старецът.
        След два часа кризата полека-лека се уталожи.
        Когато видя, че на дяда му поолекна, Стефчов се облече бързо да отиде на конака. Валеше дъжд. На стълбите той срещна едно дребно човече.
        - Е? - попита той. - Видя ли хубаво?
        - Там са, у Бейзадето.
        - В градината пак?
        - Не, дъждовно е, в зимника са... Извардих ги... И аз съм дявол...
        Тоя човек беше бившият карнарски ханджия Рачко...
        Той сега слугуваше у Юрдана с надница и заедно с това шпионствуваше на зетя му.
        - Донес ми омбрелата.
        След една минута Стефчов излазяше из вратнята бързешката.
        Лалка от вратата чу разговора. Тя изгледа с някакъв странен, зачуден и уплашен поглед мъжа си. Па бързо се покачи по стълбите и се изгуби в една стая.


 

 

 

 

следваща глава

 

Публикация в кн. „Събрани съчинения“, Иван Вазов, под редакцията на Илия Тодоров, Изд. "Български писател", София, 1977 г.
г1998-2015 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]