Иван Вазов

„Под игото“, Роман, Трета част

Литературен клуб | към съдържанието | други произведения на Иван Вазов

 

XIV. ВАЖНИ РАЗГОВОРИ

 

 

        Пръв път Огнянов чуваше сега името на Стефчова. Челото му се намръщи.
         - Как, още ли диша тая презряна твар?
        - Презряна твар? - обърна се докторът; - Стефчов сега е най-умният, най-предният, най-гордият. Не можах да му изпия кръвта... Знайш? Аз бях приготвил Клеопатра за него... Той тържествува, заедно с Юрдана чорбаджи. Той минува за спасителя на града... А нас като кучета ще ни избият, ако ни видят.
        - Все равно, подла твар... Бедната Лалка, тя трябва да е много нещастна..
        - Как? Ти не знаеш ли? Лалка умря.
        - Умря? Що думаш?
        - Умря на осемнаести априлия - пришъпна докторът.
        - Колко нещастия в късо време... Той я е убил, тоя подлец! - изкрещя Огнянов.
        - Да, той я уби.
        И докторът му разказа със сълзи на очите причините на смъртта й.
        Огнянов го хвана за ръката покъртен.
        - Брате, ние еднакво сме нещастни.
        Соколов го погледна въпросително.
        - Лалка, любимото от тебе същество - пое Бойчо скръбно, - е в гроба; друго едно същество, което аз обичам, също е в... гроба... изгубена е за мене.
        - Не, твоя Рада е жива, в Бяла чер кова е! - извика живо докторът.
        - Жива?... Жива, да, но е умряла за мене - Соколов го погледна учудено.
        - Да, завсегда умряла - повтори Бойчо мрачно; - нещастният Кандов... бог да го прости... Защо го преживях аз?...
        Докторът изгледа втрещено Огнянова.
        - Бойчо, ти да не си имал спречкване с Кандова в Клисура?
        - До смърт!
        - И за Рада?
        Огнянов се навъси.
        - Да не говорим сега за това.
        - Та ти луд ли си, Бойчо? Да подозираш Рада? Това е възмутително!
        - Възмутително? Аз я мислех самата невинност, брате, а какво излезе? - изпъшка Огнянов. - Аз я вярвах, аз я любех, и как! И отечеството ми беше по-светло тогава, и доверие имах повече в себе си. и куражът ми несъкрушим... И какво поражение! Представи си... Доста е да ти кажа, че подир това, в Клисура се бих не с надежда да победя неприятеля, но да умра от ударите му... Не ми говори. - И Огнянов тъжно наведе глава надолу.
        - Лъжеш се, Рада те е обичала вярно и те обича пак, само че е много нещастна и оклеветена - от тебе първи! - каза докторът с негодувание.
        Огнянов му хвърли укоризнен поглед.
        - Докторе, за паметта на тоя бедни Кандов, престани да ми говориш вече за тая скръбна работа.
        - Именно, и паметта на Кандова искам да умия от твоето подозрение... Недей мисли, че той е действувал подло... Истина, той беше се заплеснал в Рада... Както го знаеш, той е мечтател и дяволски се увлича... Тая необяснима страст го накара да напусне и обществото, и комитета... но тя нищо не измени в чувствата на Рада; той никак не е я оскърбил с едно нечестно предложение... От срамежливост тя ти не обадила, но тя се оплакала на Лалка от Кандовите платонически задиряния... Добре, че се сетих, на чети писмото му, писано на 19 априлий, същия ден, когато я последвал за Клисура. Предаде ми го Недкович...
        И Соколов извади из портфелчето си Кандовото писмо и го подаде Огнянову.
        Бойчо го прегледа бързешката и по очите му блеснаха сълзи. Щастливо изражение огря за миг лицето му.
        - Благодаря, Соколов, твоите осветления свалиха от гърдите ми страшния тежък товар. Ти поднови и просвети душата ми.
        - Клетата Рада, как ще е щастлива, ако узнаеше това! Аз не успях да я видя, но разбрах само, че тя е страшно отчаяна... види се, за тебе, като те е мислила за убит, както и всички... Напиши й, прати й няколко думици, преди да тръгнем, да я зарадваш горката.
        - Как, да й пиша?
        - Пиши й, човещината го изисква...
        - Именно, човещината изисква да й не пиша, ами сам да стана да ида при нея, да й падна на колене и да й искам прошка... Аз бях жесток към Рада до подлост - извика Огнянов.
        - Да, аз сам бих те съветвал да сториш това, но сега е невъзможно...
        - Може да е невъзможно, но аз ще ида - каза Огнянов решително.
        - Как, ще влазяш в Бяла черкова? - извика докторът смаян. - Това е цяло безумие сега. Сега в Бяла черкова е огън... Там Юрдан и Стефчов са спасители... Ти излагаш на вярна смърт живота си!
        - Докторе, ти знаеш, че аз малко мисля за живота си, когато е работата да остана честен човек. Цялата Тосунова орда не може ме възпря... Аз трябва да прося извинение от тая страдалица, Рада, за моето свирепо поведение, което я бе хвърлило в отчаяното решение да търси смърт в клисурските пожари...
        Огнянов му разправи с две думи случката.
        - Тогава, брате, не те задържам - каза трогнато докторът.
        Огнянов помисли малко, па каза тихо:
        - После и друго има: Рада е моя - аз се венчах на последното си тръгване оттука с нея, венчах се... пред бога, и вместо пръстен клетви разменихме. Аз не мога да я оставя - разбираш? - и един път ако стигна благополучно до Влашко, ще я повикам да дели с мене бедност, голотия, страдания, от които състои животът на емигрантина... О, тя ще дойде с радост да сподели съдбата ми, както тука я споделяше... Тя е героиня в любовта си, докторе, и целия свят не давам за нейното сърце...
        По докторовото лице се четеше възхищение.
        - Ще тръгна, като се свечери, и още тая нощ ще се върна тука. И уверявам те: здрав и читав. Аз няма, не искам да умра, докторе, още, защото Рада е жива за мене и България не е освободена!...

 

 

 

следваща глава

 

Публикация в кн. „Събрани съчинения“, Иван Вазов, под редакцията на Илия Тодоров, Изд. "Български писател", София, 1977 г.
г1998-2015 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]