Иван Вазов

„Под игото“, Роман, Втора част

Литературен клуб | към съдържанието | други произведения на Иван Вазов

 

 

XXV. ВЪСТАНИЕ

 

 

        Пет деня вече как Клисура се намира в революция.
        Всяко занятие е спряло; всякой друг интерес е забравен; възбуждение необикновено, изписано по всичките лица. Градът беше възхитен, безпокоен, наежен; една опияняюща атмосфера течеше из улиците... В тия пет дни клисурци бяха преживели няколко живота - пет векове от страхове, надежди, възторг и отчаяние... Всичко това, което виждаха и което правеха, и което им се чинеше по-преди, че е много, много отдалечено, струваше им се сега, че е някой тежък сън, докарваше ги до умопомрачение...
        На 20 априлий клисурският представител в главното събрание при Мечка пристигна от Копривщица, въстанала същия ден, запрегръща домашните си и им обяви, че часът на въстанието удари... Скоро в училището се събраха главните съзаклетници и Караджов, подир като изпя песента „Боят настава, тупат сърца ни“, държа пламенно слово и Клисура с възторжени викове и при звона на камбаната се прогласи въстанала. Разпратиха се тозчас писма до комитетите в другите балкански градове, да подкрепят движението на Клисура и Копривщица, като сторят същото; назначиха се десетници и началници на стражите, затекоха се у дома си, та се въоръжиха: стреляха, гониха с куршуми, но безуспешно, заптиетата, които се спасиха с бяг в планината. Всички мъже бяха изкарани извън града по височините. По всичките тия стратегически пунктове се поставиха стражи по 15-20 души да бранят града и изриха окопи, да им служат за защита. По тия стражи беше пръснато почти цялото мъжко население на града - от осемнайсет до петдесетгодишна възраст хора. Никого вече не пуснаха назад в града; храна и други потреби заръчаха всекиму да носят домашните му. Въстаниците бяха въоръжени кой с какво можал.
        На сутрешния ден, когато в черква коленопреклонно се молеха - свещениците и жените, защото мъжете бяха при укрепленията - за избавянето на България от робство, градските първенци, прегърнали с радост движението, избираха военен съвет, както и главнокомандующи на въстаниците. По обяд понесоха с голяма тържественост левското знаме на височината на Зли дол и го предадоха на защитниците. Остатъкът от деня се употреби в назначаване началници при важните укрепени върхове, в дотъкмяване джепането и другите потреби за въстаниците и в разни още разпореждания по отбраната на града. Но вестите, които пристигаха отвън, не бяха утешителни: освен Средна гора, никакви нови места не бяха се дигнали. Нощта завари въстаниците в силно униние.
        На 22 априлий въстаниците убиха двама турци пътници. Въстанието вече се окървави и жребият бе окончателно хвърлен. Но напразно се взираха от височините да видят пожара на някои турски села в Стремска долина, условен знак, че Каблешков е дигнал българските села там... Тогава подириха в планината заслон и скривалище за семействата и пратиха в Копривщица за помощ.
        Въстаниците осъмнаха мрачни и паднали духом. Гергевден никого не веселеше и камбаната, която свикваше богомолците в храма, меланхолно издаваше звън, приличен на погребален. Но изведнъж звънтенето стана по-живо и триумфално и лицата светнаха от радост: Волов водеше от Копривщица подкрепление, състояще от петдесет души въстаници, повечето селяни из средногорските села. Той дойде право в черковата, дето се отслужи тържествено молебствие... Камбаните загърмяха още по-празнично. След това Волов с дружината си, със свещеници и литии потегли към позициите. Там осъди на смърт няколко цигани и турци, уловени като шпиони. Той сам съсече със сабята си едного от тях. След тия екзекуции Волов се завърна сам в Копривщица. Осталото време се употреби за довършване на окопите.
        На следующия ден унинието пак се възцари. Напразно далегледните стражи се озъртаха по цели часове да зърнат многожелания пожар в долината. Каблешковата експедиция беше се върнала безуспешно назад в Копривщица. Малцината пътници, които пробиха тука през първите дни на въстанието, обаждаха, че всичко е мирно в долината и че никакъв знак няма за близко въстание... От вчера и пътници престанаха да идат... Вместо тях мярнаха се далеко на друма няколко конника турци, изгърмяха и пак се върнаха назад... Обезсърчаването нарастваше. Не помагаха ни насърчаванията на по-сърцатите, които намаляваха всеки час, ни отлъгвания, ни строгите внушения.
        Това плачевно настроение в редовете на клисурските защитници се усили още повече на 25 априлий. Те видяха, че са оставени сами на себе си, сиреч на неминуема гибел... Тя беше очевидна. Шепата защитници, които можа да даде градът, всичко-всичко около двесте и петдесет души, пръснати по вси страни, не стигаха, за да отблъснат страшната сган башибозуци, които щяха да налетят както от изток, тъй и от запад... А ново подкрепление от Копривщица те не чакаха: тя сама имаше нужда от помощ. Отпадането и обезсърчаването молепсаха всичките укрепления. Дисциплината слабееше, разкайването, ропотът, натякванията - авангварди на деморализацията - замениха ентусиазма на първите дни на въстанието. Неприятеля още не бяха видели, но го чувствуваха, близък неминуем, грозен. Бунтовниците приличаха вече на армия разбита - без бой, - на едно трепетно стадо сърни, сгащени в някой безизходен кът, които чуваха рева на зверовете. Малцина запазваха присъствие на духа, още по малцина хранеха поне искра надежда за добър изход. При нравствените страдания притуряха се и физически: мразовит вятър духаше нощя от балкана и вкочанясваше бранителите във влажните им окопи, дето бяха принудени да нощуват, без да палят огън. Тия бедни абаджии, прекарали живота си в мирен труд, с игла в ръка, и превърнати сега в бунтовници, навтъкани с оръжие, бяха за оплакване. Глухи пъшкания и въздишки се разнасяха нощя из окопите, в които никой не можеше да мигне от студ и безпокойство.
        - Честито ти царство, булка! - здрависваха се бабичките на улицата в първия ден на въстанието.
        - Отидохме си, братко, изгоряхме си - шъпнеха си сега най-разпалените по-преди съзаклетници.
        Отчаянието растеше. То беше ясно отпечатано по хлътналите лица. Обаче реч за оттегляне, за бяг от никои уста още не беше капнала. Но тя стоеше във всичките души.
        Такова беше тоя ден състоянието на духовете по всичките върхове. Такова беше то, или почти такова, и на Зли дол - най-важния пункт на защитата.

 

 

 

 

 

съдържание | съдържание | следваща глава

 

Публикация в кн. „Събрани съчинения“, Иван Вазов, под редакцията на Илия Тодоров, Изд. „Български писател“, София, 1977 г.
© 1998-2024 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]