Иван Вазов

„Под игото“, Роман, Втора част

Литературен клуб | към съдържанието | други произведения на Иван Вазов

 

XII. ЗЕЛЕНАТА КЕСИЯ

 

 

        Величественият стан на стареца достигаше до потона. Дългата му бяла брада почетно падаше на гърдите му. Широкото му, сухо и благо лице, слабо осветлявано от вощеницата, се видеше спокойно, както и погледът му.
        Той се приближи тихо. Викентий коленичи.
        - Чадо, да вярвам ли очите си? - каза с болезнено разтреперан глас старецът.
        - Простете ми! - И Викентий вдигна словените си ръце умолително.
        Отец Йеротей стоя една минута да го гледа така. Викентиевото лице от бледност беше неузнаваемо. Смущението беше вдървило всичките му членове. В такава неподвижна поза той приличаше на католишка статуя.
        В килерчето царуваше гробна тишина, като че нямаше тук двама живи хора.
        - Дяконе Викентие! Откога окаяният сатана е влязъл в душата ти? Откога тая алчност за злато и грабителство? Боже, свети Исусе Христе, прости мене грешнаго!
        Старецът се прекръсти.
        - Стани, дяконе Викентие! - извика той строго.
        Викентий, като автомат на пружини, се изправи. Главата му висеше наведена, като пречупен клон.
        - Кажи ми, защо влезе тука, яко тат нощний?
        - Простете, простете! Съгреших, отче Йеротее - проговори Викентий с пресекнат и глух глас, който приличаше на плач.
        - Чадо, бог да прости... Ти си уловил нечестив път; чадо, ти отиваш в гибел вечная и в погубление телесно и душевно. Кой те научи на тоя смертний грях?
        - Отче! Прости ме, аз не за мене си извадих тия пари - бъблеше смазан Викентий.
        - За кого се помами на тая съблазън, Викентие?
        - За народното дело, отче.
        Старецът го погледна зачудено.
        - Какво народно дело?
        - Делото, което вършим сега, за българското въстание. Трябваха пари... и аз дръзнах да посегна на твоите пари.
        Кроткото лице на стареца се изясни. Очите му, замъглени от възрастта, посветнаха и даже овлажняха от сълзи.
        - Право ли казваш, дяконе?
        - Самата истина, отче, заклевам се в светата кръв божия и в България... За обща потреба вземах тия пари.
        Някакво ново чувство озари старческото лице.
        - Та защо не ми поиска, чадо? Та дали аз не обичам Болгария? Ето, днес-утре вишният може да ми прибере грешната душа... Кому ще оставя всичко, що имам? Мои наследници сте вие всички, младенците болгарски... Ние, старците, не отбирахме и не можехме... Бог великий давно вам помогне да избавите християните от проклетия род агарянский... Що ме гледаш... не вярваш ли? Ела, ела!
        И като хвана прехласнатия Викентия за ръката, поведе го към долапа, извади един голям зелен тефтер, разтвори го със старчески трепетни ръце и каза:
        - Чети тука, чадо: сега няма да крия. Прости ме, боже!
        Викентий прочете следующнте забележки, написани с ръката на калугера:
        „1865 Фувруария 5. Пратихъ на негово благородiе, господина, господина*** въ Адеса градъ, 200 отомански лири за петь момчета българчета, да следуватъ учението си.
        1867 Септемфрия 8. Пратихъ на негово благородiе, господина, господина*** въ Габрово, 100 отомански лири за петь момчета български, да следуватъ учението си.
        1870 Августосъ 1. Пратихъ на негово благородiе, господина, господина*** въ Плойдивъ 120 отомански лири за петь момчета българчета, за да следуватъ учението си.“
        Отец Йеротей си наплюнчи пръстите и обърна друго листо:
        - Чети тука! Викентий прочете:
        „Да се знае: Въ малката зелена кесия 600 лири отомански. Тия монети да будатъ за иеродiакона Викентiа от градъ Клисура, рукоположенъ във светая обитель Светий Спасъ - за да иде да следува богословското си учение във Кiевъ за полза на Болгария.“
        Последнята бележка имаше значение и на завещание, в случай на внезапна смърт на стареца.
        Всичко това Викентий мислеше, че го сънува. Той не смееше да дигне очи и да срещне старческите, които сега го горяха като два живи въглена. Той само целуна с благоговейна признателност десницата му и благодарствени сълзи порониха очите му, които срамът навеждаше надолу.
        Отец Йеротей разбра и съжали бедния Викентий. Той му рече ободрително:
        - Чадо, утеши се, бог прощава кающаго ся. Желанието твое било добро и похвално... Всеведущий бог види. Ела, кажи сега, колко пари трябват за оружието?
        - Двесте лири... Отче Йеротее, вие сте светец! Вашето име трябва да остане безсмъртно! - извика възторженият и разтрогнат Викентий.
        - Не сквернословяй, сине мой! - отговори строго старецът. - Вземи колкото пари са нужни и потребисайте ги, както ви научил господ, за спасението на Болгария... Аз ви благославям. Ако ви потрябват още, искайте. А колкото за твоите пари...
        - Отче Йеротее! Аз ви благодаря горещо за великодушието и благодеянията. Но нямам вече право да се ползувам от тях; аз не искам да оставя България, а ще се боря и ще умра за свободата й. Аз видях сега пример на родолюбие от вас.
        - Дяконе Викентий! - продължи старецът. - Добре, синко, послугувай на Болгария, като му е времето. А твоите уречени пари пак ще влезнат в зелената кесия, не се грижи. Само ще ги предам на по-здраво място: всичките крадци не са ангели незлобиви като тебе. Па кога умра, помени ме...
        Викентий излезе като пиян из килията на отца Йеротея, премина тичешком двора и се втурна в стаята си, омаломощен от сътресение.
        Огнянов го погледна поразен.
        - Какво има? Много се забави... Що си пребледнял? - питаше той бързо. - Що мълчиш, Викентий? Извади ли парите?
        Викентий изтърси джоба си и каза:
        - Ето ги!
        Жълтиците се разсипаха на пода.
        - Колко взе?
        - Всичките даде!
        - Кой ги даде? Отец Йеротей ли? Значи, ти ги изпроси? Ти отиде да го намериш?
        - Не, той ме свари, като ги крадях.
        - Бре!
        - Ах, Огнянов! Какво направихме, брате мой? Колко малко сме знаели отца Йеротея! Ти нищо... но аз, който живея три години тука, под благодеянията му. Аз не мога да си простя това. Тая нощ падна пред мене мълния, която откри очите ми и ме уби... Да, аз бих дал двайсет години от живота си, за да не бях имал такъв час в него. Аз, млад, патриот уж, българин разпален, бях смазан от тихото душевно величие и от скромния патриотизъм на тая сянка, която потъва в гроба, неизвестна никому. Представи си, брате мой, завари ме при ковчега, с пълна пола жълтици.
        И дяконът му разправи подробно случката.
        - Как? Той е излязъл тоя път по-рано?
        - Пак по същия час, но аз изгубих време с колебанията си на двора, без да забележа... Представи си моето положение!
        Огнянов стоеше с кръстосани ръце, изумен...
        - Та тоя човек бил светец! - каза той.
        - Нали ти казах, брате мой, да искаме?
        - Аз нямах добро мнение за калугерския патриотизъм.
        - Та това пусто мнение няма ли да го оставиш! Тебе, като на Каравелова, се е втълпило в главата, че калугерът е едно предпотопно животно, което вечно се гои и спи, обвито в дебела пелена лой и маст, и прекарва живота си в разговор с манастирските котараци!... Ти се усмихваш и забравяш цял ред народни деятели от това звание: захвани от Паисия, който преди един век пръв написа история на България, та до дякона Левски, който умря за нея! Калугерите не са се чуждили от българското движение и един от тях завчера закле комитета ни тука. Ето и тоя пример, тая вечер, не убеждава ли те?...
        Навън пропяха първи петли.
        - Лека нощ - каза Огнянов, като легна на миндерчето, за да спи.
        - Лека нощ, ако може да бъде лека за хайдути... - отговори дяконът, като загаси свещта.
        Но дълго време още пред очите им неотразимо се мержелееше величествената фигура на отца Йеротея.
        ...
        Отец Йеротей беше от рода на ония високосимпатични личности, излезли из манастирската килия, на които България дължи толкова много за възраждането си. Той даже беше близък приятел на Неофита Бозвели. Ако обстоятелствата му не помогнаха да послужи с нравствени сили за умственото разбуждане на България, то му позволиха да го подтикне чрез изпращането десетина юноши да се образоват в разни училища. Макар и прост калугер, отдалечен от интересите на света, сърцето му тъжеше за България. А понеже нямаше ни домашни, ни роднини - тя му държеше място за всичко и сбираше в себе си всичките му привязаности и любов. Той се считаше благополучен, че може да принесе поне капка полза народу си; благодеянията, които пръскаше, бяха за него едно тайнство и само бог им беше свидетел. Тая дълбоко религиозна и проста душа се пазеше да се не възгорди от добрините, що правеше; тя се боеше от лъстивия шум на света, за който жадно ламти суетният фарисей; той правеше добро, по съвета на спасителя: каквото прави едната ръка, да го не знае другата. Той беше вложил у разни честни лица суми за поддържане учещи се юноши е условие, че по никой начин няма да разгласяват настоящия виновник на тия благодеяния. Той беше доволен от начина, по който довършваше дългия си живот, и чакаше да умре с миром.
        Скоро подир тоя честен подвиг, който му беше и последният, отец Йеротей се помина тихо.
        Когато отвориха ковчега му, найдоха само една торба с карбовни - за сиромасите и за погребението му.
        Викентий не се намери на последното. Той на другия ден от сцената, която разказахме, беше оставил манастиря и отишъл в Клисура, от срам.


 

 

 

 

следваща глава

 

Публикация в кн. „Събрани съчинения“, Иван Вазов, под редакцията на Илия Тодоров, Изд. "Български писател", София, 1977 г.
г1998-2015 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]