Иван Вазов

„Под игото“, Роман, Трета част

Литературен клуб | към съдържанието | други произведения на Иван Вазов

 

IV. ЗНАМЕТО

 

 

         Огнянов, като пробуден от тежък сън, позна заблуждението си. Той мислеше, че е вървял на север, а то било на противоположната посока! Но късно...
        Дошъл сега над Бяла черкова, заварен от деня на тоя гол балкан, далеч от някой букак или друго място за укриване, той видя, че ще бъде безумно да се връща назад, да се изложи самоволно на явна гибел. Едничкото, що му остаяше да стори, беше да се спусне в дълбокия дол на Манастирската река, който представяше добра заслона, а оттам да премине в Бяла черкова. Той трябваше да се покори на волята на съдбата и реши да иде там, отдето бег? цяла нощ.
        Огнянов, както и Кандов, пръв път любеше. Той беше новак в тая борба на любовта, която не прилича на друга.
        Един наранен човек, въобще, ненавижда врага си, който го е ударил.
        Едно мартиризирано сърце - често люби по-силно своя.
        Още повече: то извинява - Алфред де Мюсе би казал - прощава.
        Уязвеното самолюбие, което във въпроса на любовта носи име ревност, убива ръката, която му е нанесла удара, или търси лек в нея за раната. Първото по-лесно я заживява, или по-добре - заглушава бодежа й с друг по-силен; второто я облива с балзам и рови с нажежено желязо. Но към него прибягват повечето.
        Любовта, най-егоистичното чувство, е наклонна на спогодби.
        За щастие на Огнянова, неговата сърдечна рана беше му нанесло въображението му - не измяната на Рада. Първото разумно разяснение щеше да прекрати страданията му. Трябваше да дойде на помощ случаят.
        Тоя случай се представяше.
        Но Огнянов видя в него едно коварство на съдбата.
        Затова, когато дойде над падината, дето са изворите на Манастирската река, и видя рядка елова горица, израсла на каменистата урва, той веднага измени решението си.
        - Не - каза той, - в тия борики мога да се притуля днес, па довечера ще тръгна назад... В някое балканско село ще се предреша и после - за Влашко... Никога, никога при Рада!
        И той се свря между дънерите на бориките, задръстени от мършав шумоляк и диви треви, които го правеха невидим, ако легнеше. Дълги часове лежа той там търпеливо в ожидание на нощта.
        Къде надвечер на отсрещното бърдо ненадейно Огнянов забележи нещо черно, че се движи и маха из въздуха. То приличаше на някоя исполинска птица, която маха криле, неподвижни във въздуха. Той се вторачи учуден.
        - Байрак! - каза той смаян.
        Действително, той разпозна на слънчевото освещение един червен пряпорец, побит в скалата навръх бърдото. Вятърът тихо развяваше това знаме, което трябваше да се види и от Бяла черкова.
        При самото знаме нямаше никого. Кой го беше забучил там? И за какво? Сигнал ли беше за бунт? Огнянов го взе за последното. Друг разумен смисъл присъствието на това знаме не можеше да има.
        Огнянова го не сдържа. Той напусна всяка предпазливост, изскокна из скривалището си и бързо се покачи на върха, от който бе слязъл, та погледна оттам към Бяла черкова. Стори му се сега, че достигат до него отдалечени глухи гърмежи от пушки... Отдека идеха те?... Той впиваше очи в града... Внезапно, благодарение на извънредно чистия и прозрачния въздух, той можа да забележи и някакви бели димчета, каквито произвежда огнестрелно оръжие, в горний край на Бяла черкова!
        - Бунт! Бунт е това в Бяла черкова - извика той радостно; - верните ми приятели Соколов, Попов, Редакторът, бай Мичо не са кръстосвали ръце... Види се, въстание е избухнало сега на други места... И това знаме е условният знак!... Загасналият пожар се е съживил... Въстание, боже! Надеждата не е изгубена!...
        И той като крилат се спусна надолу по лъзгавата трева, низ шеметно стръмната урва.

 

 

 

следваща глава

 

Публикация в кн. „Събрани съчинения“, Иван Вазов, под редакцията на Илия Тодоров, Изд. "Български писател", София, 1977 г.
г1998-2015 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]