Александър Вутимски

поезия

Литературен клуб - 20 години! | българска класика | страницата на автора

 

ЕЛЕГИЯ

 

 

Защо ме прие със безмълвна усмивка при тебе?
Защо ме докосна със твоите златни ръце?
Кому тоя нервен и странен каприз бе потребен?
Не виждам лъжата в очите, в гласа ти, в лицето ти.

 

Безшумно те милвах по златните, весели къдрици.
и ти се усмихваше, пееше тихо... Защо?
А твоят загадъчен поглед съветваше мъдро:
бъди предпазлив, обичай ме, тихичко стой...

 

Стоех и говорех старинни забравени стихове,
що никой до днес не е чувал и няма да чуе,
Нима тая приказка, що си разказвахме тихо,
бе само измислица, шепот безцелен и чужд?...

 

Но принцът е мъртъв, умряла е феята скръбно...
Зеленият двор днес е само забравен декор
в една старомодна пиеса, където, без публика,
под бяла луна се целуваха двама актьори.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | продължи

 

 

г1998-2018 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]