Александър Вутимски

поезия

Литературен клуб - 20 години! | българска класика | страницата на автора

 

РАВНИНА

 

 

Под тъмното небе на есента
в безкрайната и пуста равнина,
със черни клони, без листа,
самотни грохват старите дървета.
Тук има мрак. Тук има тишина.

 

Над хоризонтите прелитат само врани.
Надолу
по есенните пътища, из голата
и суха равнина, безмълвно,
с въздишки тръгват старите мъгли.

 

О, тази тежка старост на дърветата,
на равнината, на мъглите в есента!
Из сухите листа не шумоли
тревожна стъпка на човек,
нито на звяр.
Аз тука виждам само самотата си
и този мрак, и тази пустота,
срещу които вятърът напразно се бунтува.

 

Във мен се ражда топлият копнеж
за хората в града и за шума им.
Аз ще се върна там преди снега,
преди безкрайността да стане бяла.

 

Аз ще се върна там и никога
не ще си спомня за самотните дървета,
за есента, за враните,
за старостта на тази равнина...

 

Листата само надалеч шумят.
И над притхналия път
минава бавно есента.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | продължи

 

 

г1998-2018 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]