Пейо Яворов

поезия

Литературен клуб | българска литература | страницата на автора

 

ПЕСЕН НА ПЕСЕНТА МИ

 

Пейо Яворов

 

 

 

Най-сетне ти се връщаш, блуднице несретна,
с наведена глава -
при мене, тук, в самотност неприветна.
адире не поглеждай с тъмните слова
на уплах и тревога -
аз всичко знам...
Но знай и ти умряха там
и дявола и бога.

 

Ела при мен. Ела у мен. Кажи ми
къде не беше ти, къде не бях
подире ти и аз?
Зигзаги вред неуловими...
Къде от ревност не горях
и в летен зной и в зимен мраз?

 

На труженик ли дрипав, гладно бледен,
в прихлупената изба ти не бе -
и него ли, кажи, не лъга, беден,
за празник, въздух и небе?
В полето ли при селянина груби
не беше ти,
край него дни ли не изгуби,
сама осмяла своите мечти?

 

Из дебрите на тъмните балкани -
посестрима хайдушка - и над гроб
ти сълзи ли не рони, великани
оплакваща наравно с жалък роб?
И пред развратница ли с просешка боязън
за поглед и усмивка не рида,
и пред невинността ли думи на съблазън
безсрамно ти не шепна,
                                    без срам остала навсегда!

И ето че се връщаш уморена,
наплашена, отвърната, сломена.
...Уста пиянски не едни
в устата ти рубинови се впиха.
Ръце нечисти през ония дни
разплитаха, заплитаха, мърсиха
коприната на твоята коса.
В кървавите на кръвник обятия
нима веднъж се ти превива?
Разврата ли не чух невинността ти да осмива,
и невинността да те обсипва
                                       с хули и проклятия?

 

И ето че се връщаш уморена,
наплашена, отвърната, сломена.
Надире не поглеждай - няма жив
на мъртъвците сред тълпата:
едни остаха там
безплътни призраци, едвам
съзирани през тишината
на спомена мъглив.

 

Разбойник същ, подире ти вървях
и мислех аз:
                   какво тя мрази и обича?
Безсилен в ревност, силен в злобата си бях
и питах аз:
                   какво я лъсти и увлича?
Гласа ти вредом стъпките ми заглуши.
Претърсвах аз,
                       претърсвах ги тогаз -
на миг пленените души.

 

Напразно търсих истина у тях,
създадени в лъжа и грях.
Напразно дирих и лъжата -
бог на вселената, душа в душата.
Страдание! Едно страдание безлично
жалко, безразлично,
там негде по средата
на истината и лъжата...

 

И ей ме днес: погледай, връх е - самота.
И ти се върна, моя красота!
Че няма зло, страдание, живот
вън от сърцето ми - кивот,
където пепелта лежи
на всички истини-лъжи.
Че няма дух и няма вещ
вън от гърдите мои - пещ
на живия вселенен плам,
на цялата вселена храм.

 

И ти се върна! - празник ден...
Ще дъхна аз и с кървав пламък
ще пламне тук дърво и камък.
Бъди при мен - бъди у мен...
Сред кървав пламък и през дим,
сред задух нетърпим,
небето в твоя поглед
          дивно ще се отражава.
Душа за него ще копней!
Ти него гледай и ми пей
за хладния покой, за вечната забрава.

 

Сред пламъци и адски дим
ний двама с тебе ще горим.
Красиви в мрачна грозота,
и грозни в сяйна красота -
сред задух нетърпим,
в копнение за мир небесен,
ний двама тук ще изгорим,
ний двама с тебе, моя песен!

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | продължи

 

 

г1998-2018 г. „Литературен клуб”. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]