Борислав Г. Димитров

философска критика

Литературен клуб | философия | страницата на автора

 

Топологията на Джамбатиста Вико: логическите и метафизични доводи за изначалната обреченост на модерната цивилизация в български прочит на „Новата наука”

 

 

Борислав Г. Димитров1

 

 

 

      Първото определение в заглавието – топологията на Вико, изразява единствено подхода и собственото мнение на пишещия тези редове. Формулировката за логическите и метафизични доводи на Вико за изначалната обреченост на модерната цивилизация принадлежи на професор Александър Гънгов, чийто е й приноса за утвърждаването на Викианските изследвания в България, както и авторството на предговора и участието в превода на „Новата наука” на Джамбатиста Вико.

 

      Облечена в скроената с вдъхновение и майсторски ушита дреха на българския език, пред нас е книга, която поради своето влияние върху културата и развитието на човешката история и мисъл, би могла да бъде определена като библия на Просвещението. Книга, която не е загубила своята интригуваща актуалност и до днес. Това е „Scienza Nuova” или „Новата наука” на един от най-оригиналните философи на Просвещението – неаполитанецът Джамбатиста Вико (1668—1744).
      Преводът на български на „Новата наука”, в нейната цялост, се случва за първи път, но не само поради този факт, появата на книгата на Джамбатиста Вико е събитие, при това едно впечатляващо събитие.
      Предшественик на появата на тази книга е един том, издаден през 1995 година от Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, под редакцията на Александър Гънгов, в който том са събрани две произведения – „Животът на Джамбатиста Вико, описан от самия него” на Джамбатиста Вико и „Новото изуство на автобиографията” на един от най-изтъкнатите и ерудирани познавачи на Вико, Доналд Филип Верин.
      Появата на тази книга на български език е подготвяна през изминалите десетилетия у нас, с десетките философски студии и статии на професор Александър Гънгов. И сякаш този факт дава и отговора на въпроса - как бе възможно осъществяването на това събитие, цялостния превод на „Новата наука”.
      Освен в изключително сериозният принос на преводачите от италиански – Александър Гънгов, Нева Мичева, Яна Проданова, едно вдъхновение поставя началото на пътя, който „Вико извървява”, за да стигне до българският език. Импулсът на това вдъхновение и дългогодишното посвещение над Вико, принадлежи именно на един от преводачите на книгата и автор на предговора, проф. Александър Гънгов. Това е човекът, който прави възможно пътуването на Вико към България, обличането му в дрехата на българския език и въплъщаването в душата на живото философското мислене в България. Още през 1992 г. Александър Гънгов специализира в Института за изследвания върху Вико, в Университета Еймъри, Атланта, под ръководството на Доналд Филип Верин - един учен, който променя по радикален начин установените като традиционни подходи към Вико и Хегел, предоставяйки цялостно нов прочит и разбиране на произведенията на тези двама философи. През 1996 година, Александър Гънгов работи във факултета по сравнителна литература на Станфордския Университет, за да се завърне към Викианските изследвания в Еймъри през 1999, 2000, 2002 година. Актуалността и широкия спектър на приложимост на учението на Вико, професор Гънгов демонстрира в първата част от хабилитационния си труд – „Логика в медицината”, която част е посветена на „Викианска перспектива към етиологията и патогенезата”. С тази перспектива Гънгов ни въвежда в творчеството на Вико, актуализирайки фундаменталния принцип на неаполитанския философ, че „истинното е тъкмо направеното” (verum esse ipsum factum). Продуктивността на тезата на Вико - verum-factum е въплътена в проблемите на медицинската логика по един нетрадиционен, новаторски начин при опитите за по-пълно разбиране на термина „патогенеза”.
      Въпросът, за кого е предназначена „Новата наука” и кой днес има необходимостта от Вико, изглежда някак си неуместен, предвид изключително широкия спектър на влияние, което Вико оказва върху различни области на социалната и културна динамика. „Новата наука” е панорама на топоси и демонстрация на живия философски метод, който Доналд Филип Верин, в книгата си “Hegel’s recollection: A study of images in the Phenomenology of Spirit”2 определя като recollection – термин обединяващ, но не изчерпващ понятия като памет, припомняне, съзерцание, събирателност. Според Верин първият език на безкрайността е образа, изображението. Изобразяването е изразяване на безкрайността и образът е форма на събирателността, която подобно на едновременността се разгръща чрез метафори и образи, за да даде на съзнанието начална изходна позиция, място, точка, топос, ориентация в битието и съществуващото. Събирателността не е постижима чрез формите на пропозициите, а чрез морфологията на изображението и хомеоморфичните трансформации на метаморфозите. При Хегел, чрез изобразяването и образа Bild работи паметта Er-Innerung. Както отбелязва Верин, и при Вико и при Хегел, можем да намерим творческото сливане на образ и логика, съчетанието на дискурсивната мощ на израза с реторическата власт на изразяването. Хегеловата амалгама между image (Bild) и концепция (Begriff), присъства и при неговия предшественик Вико, който съчетава логическата структура на аргументите и доказателствата си, излагани с математическа прецизност в поетичното въображение.
      В образ-ите на Вико живее една качествена геометрия и поетика. И ако Верин, разкрива пред нас галерията на изображенията, картините във Хегеловата „Феноменология на духа”, в които диша (Begriff), подобна картинна галерия, ни предлага Вико още с корицата на „Новата наука”.
      За първото печатно издание на книгата си Вико поръчва гравюра, чиято символика напуска характера на едно обикновено изображение и въображението остава безсилно, за да се отдаде на думите, на логоса, на дискурса и да бъде пренесено към смисъла и концепцията скрити във всеки един от образите, съставляващи лабиринта и топологията на depintura-та на Вико.
      Визуалната топология на storia ideale eterna е представена от Вико в гравюрата, която стои и на корицата на българското издание на „Новата наука”.
      Думите, предназначени да дадат обяснение на галерията от образи и символи, Вико ни предоставя в началото на книгата си в раздела, озаглавен „идеята за произведението”, заедно със създадената от него „таблица на гражданските неща”, които също така са конструирани по един топологически начин и могат да бъдат проследени в текста на книгата.
      В топологията на гравюрата, в центъра е „дамата с крилата на слепоочията” – това е метафизиката. Светещият триъгълник със зрящото око в нето е Бог, като в своя аспект метафизиката го съзерцава в захлас. Светът е съставен и представен от йероглифите, намиращи се в долната част на картината. Това са елементите на гражданския свят. Глобусът – физическия или природния свят, пояснява Вико, се поддържа едва частично от олтара, „защото досега философите, които са съзерцавали божественото провидение само посредством естествения порядък, са показали само част от провидението”. В лентата на зодиака се открояват знаците на лъва и на девата, „за да се покаже, че тази нова наука съзерцава преди всичко Херкулес – образът ни води към неизобразения, но символизиран велик подвиг на Херкулес - как той убива лъва, блясъка на пламъка, подпалил горите на Немей, въздигането на Херкулес на небето, основаването на олимпийските игри. Девата символизира гръцкия златен век и жътвата, житния клас и отговаря на епохата на Сатурн, чието име произхожда от засетите ниви satis. Вико пояснява геометрията на лъча на божественото провидение, който озарява гърдите на метафизиката и не само показва просветленото и чисто сърце, но същият лъч се отразява от гърдата на метафизиката по посока на статуята на Омир – призоваваща да бъде открит живия, истинския Омир, „който в първото издание на Новата наука е бил усетен чрез сетивата”. Върху олтара - а в езичеството градовете са се наричали „are” /олтари/ - е поставен авгурския жезъл за предсказания. Топоса на това взаимодействие е допълнително усложнен, пресечен от символиката и присъствието на вода и огън върху олтара, или може би града, водата е в кана, и това добавя символика. Атрибутите за жертвопринасяне, огънят, символизиращ браковете, погребалната урна, представяща „второто от човешките неща – погребенията”. Картината става още по богата и сложна - от гората, където е разположена урната се подава ралото, което пък се опира на олтара, а до ралото е руля, символизиращ преселението на народите, до руля е скрижала …и съвременният съзерцател може да се изгуби в картината и да се почувства, сякаш загубен в Лондонското метро или в плетеницата на улиците в града или в лабиринтите на олтара. Плетеницата на образи и форми продължава и Вико ни води в разгадаването на символите, сякаш със своето verum factum, решава задачата на Леонард Ойлер за мостовете на Кйонингсберг.
      Действително Вико е мислителят, който излага и доказва „логически и метафизични доводи за изначалната обреченост на модерната цивилизация”3. Спектърът на темите и науките, които са предмет на произведенията на Вико, е изключително широк. Това са метафизика, философия, филология, мит, история, образование, култура, етика, юриспруденция. Съприкосновенията на Вико до тези теми очертават стремежа му да създаде една цялостна теория за обществото на основата на хуманитарното познание. Въпреки че остава непризнат в жизнения си път и до край остава настроен критично към собственото си съвремие, Вико не само постига стремежа си и създава собствено оригинално учение, но това учение оказва силно влияние върху едни от най-големите мислители, които идват след него през вековете – Хегел, Шпенглер, Маркс, Пиаже, Фройд, Лакан. Нещо повече, мисълта на Вико, реформулирайки, пре-създава и неговите предшественици. Борхес казва, че "всеки автор буквално създава своите предшественици". Вико е първият значителен анти-картезиански мислител, той е силно критичен към философи като Рене Декарт, Томас Хобс, Джон Лок, Бенедикт Спиноза, дори Готфрид Лайбниц.
      Същинското преоткриване на Вико, първо в Италия и в Европа, а после и в Америка, се дължи на Бенедето Кроче, който през 1911 г. публикува книгата си „Философията на Джанбатиста Вико”. Кроче е пламенен почитател на Хегел. В предговора си на една знаменита своя студия върху Хегеловата Феноменология на духа - “Hegel’s recollection: A study of images in the Phenomenology of Spirit”, Верин предлага един изцяло нов прочит на Хегел, възможен чрез живия език на философа, иронията, метафората, изображенията в галерията от образи във Феноменологията. Този подход към Хегел, Верин допълва с убеждението си, че така бихме могли да отговорим по отчетливо и пълноценно на един въпрос, поставен отново – „what is living and what is dead in Hegel.” С този въпрос насочен да разкрие живата връзка между философията и реториката на Хегел, всъщност Верин преражда въпроса на Бенедето Кроче, съдържащ се в заглавието на негово съчинение върху Хегел, появило се още през 1907, преведено на английски през 1915 г.4 Доналд Филип Верин е автор на предговора на една друга творба на Кроче, публикувана в “The Personalist 45” през 1964. С тази творба, Кроче изпълнява копнежа си да получи одобрението на Хегел върху философията на предшественика му - Джамбатиста Вико. Това произведение на Кроче е озаглавено „Една неизвестна страница от последния месец на живота на Хегел” /“An Unknown Page from the Last Months of Hegel’s Life”/. Кроче е кръстопътят, на който Вико се среща с един от най-значимите представители на философията – Хегел. Разбира се че Хегел и предшественика му Вико никога не се се срещали в реалността, но какво е реалността в универсалиите на въображението. Творбата на Кроче е един въображаем разговор между Хегел, който е посетен в своите последни дни от един млад учен, неаполитанец и това всъщност е както Вико, така и самия Кроче. В този разговор Хегел е посветен в учението на Вико, а Вико в учението на Хегел. По думите на Верин, Кроче превръща Вико в един италиански Хегел. Самият Хегел създава своята философия на историята без знанието, че Вико е създателят на собствена философия на историята. Кроче вярва, че Вико може да бъде носителят на Хегеловата диалектика в бъдещето. Парадоксалността на тази идея, сякаш прониква в самоироничното определение на Джеймс Джойс, превъплатено в „Одисей”, за Стивън Дедалус, че той е човек с блестящо бъдеще зад гърба си. Тази фантазия на Кроче и амалгамата между Вико и Хегел изиграва решаваща за раждането на Викианските изследвания във философската наука през двадесети век и откриването на школата за изследвания на Вико в Америка, чийто съвременен и може би най-ярък представител е Верин.
      Тематизирайки превъплъщението на езика, езикът, който Хайдегер определя като „the house of the being”, интерес представлява фактът, че едва след петдесет и петата си годишнина, Вико започва да пише на италиански език. Убеден в превъзходството на латинския пред италианския език, до този момент Вико е писал само на латински език. Вико е юрист, и в университета в Неапол е преподавал право. Бил е й професор по реторика, но този факт не е единствено определящият изключителното отношение на Вико към езика. За Вико реалността добива смисъл за човек чрез езика, който формира човека, обществото, културата. Както отбелязва Верин в „Новото изкуство на автобиографията” - „Именно с помощта на древното изкуство на езика, което откриваме в реториката и поетичната реч, личността обикновено получава достъп до собствената си природа като обществено същество – до начините, по които „Аз-ът” се изправя пред собствената си природа в създадения от самия него свят.”5
      В „Новата наука”, Вико представя една оригинална философия на езика, която издига езика и филологията до нивото на философия на знака, поставяйки през Просвещението началото на това, което днес се нарича семиотика. Според Гюнтер Трабант, както той твърди в своето изследване “Vico's New Science of Ancient Signs”, семиотиката на Вико, всъщност представлява сематология. Верин пише в предговора към студията на Гюнтер Трабант, че е коректно да осмисляме философията на Вико като философия за знака и като сематология, а не просто като философия за лингвистичните знаци. Тук бихме могли да открием кореспонденции с разбирането на Ернст Касирер, че езика е само един от многобройните видовете от знаци и символични форми.
      Трите етапа в произхода и развитието на езика, които Вико представя в “Новата наука” са трите етапа на развитие на обществото. Генезисът на езика следва развитието на епохите - първият етап на епохата на боговете, вторият етап на епохата на героите и третият последен етап на епохата на хората, който Вико нарича „варварство на рефлексията”.
      Както отбелязва Вико „в съответствие с тези три вида природа и управление са се говорили три вида езици, съставящи речника на тази нова наука... първият, по времето на семействата, когато езическите хора току-що били достигнали до състояние на човечност; този език бил ням и си служил със знаци, т.е. с предмети, имащи естествено отношение към идеите, които те искали да означат. Вторият език е говорил чрез героически емблеми или чрез подобия, сравнения, представи, метафори и естествени описания, които заемат голяма част в героическия език, който се е говорил по времето на царстването на героите. Третият език бил човешкият език.6 При него се говори с думи, създадени чрез съгласието на народите...” За Вико „от тези три езика се състои умственият речник, откъдето произтичат собствените значения на всички езици, артикулирани по различен начин, и който използваме тук винаги, когато ни потрябва... по пътя, който преминават нациите, се сменят един с друг тези три езика, присъщи на трите епохи, в които се осъществяват три вида управление, в съответствие с трите вида граждански природи.”7 Вико отбелязва, че „в същия ред се сменят и юриспруденциите на всяка от епохите, като сред тях първа е мистичната теология от времето, когато боговете управлявали езичниците”, втора е „героическата юриспруденция, чиято прецизност на думите, (от което толкова умело се е ползвал Одисей) съблюдавала отново, което римските юрисконсулти наричали “aequitas civilis”, а ние наричаме „държавно право”8 . Анализът на езика, който ни предлага Вико, ни отвежда до устройството на обществото, управлението и правото и звучи далеч от всякакъв анахронизъм днес – „героите, с техните скодоумни идеи, смятали, че въз основа на него на тях им е присъщо по природа правото върху „какво”, „колко” и „с какви качества” нещо е изразено в думите. Това все още може да се наблюдава сред селяните и сред други груби хора, които при споровете между думите и значенията упорито твърдят, че правото е на тяхна страна в думите. И така, по решение на божественото провидение (тъй като езическите хора все още не били способни да образуват универсалии, каквито трябвало да бъдат добрите закони) частното в техните думи ги принуждавало да спазват законите по универсален начин. И ако поради безпристрастност в някои случаи се оказвало, че законите не са просто строги, а направо жестоки, те естествено ги подкрепяли, защото смятали, че тяхното право било такова по природа. Нещо повече, висш частен интерес ги карал да спазват законите. Този интерес бил един и същ за героите и за техните отечества, а героите били техните единствени граждани. Те не се колебаели да жертват себе си и семействата си за спасението на отечеството си по волята на законите. Чрез спасяването на общото, т.е. на своите отечества, героите осигурявали за себе си определено частно монархическо господство върху своите семейства. Освен това, този голям частен интерес, заедно с изключителното високомерие, присъщо на варварските времена, формирал тяхната героична природа, от което произлезли всички героични действия в защита на отечеството. Към тези героически действия се прибавя нетолерантната надменност, дълбоко присъщото им скъперничество и безпощадна жестокост, с която древните римски патриции се отнасяли към нещастните плебеи”9.
      Последната, трета юриспруденция, Вико определя като „естествената справедливост”, която царствала единствено в свободните държавни общности, където народите в името на частното добро на всеки един от тях, еднакво за всички, без да го разбират, били подтиквани да установяват универсални закони... Това е “aequum bonum” – предмет на последната римска юриспруденция.
      Дискутирайки върху езика, в частта обясняваща „идеята на произведението” /Новата наука/, Вико определя немския език като „език на майката”, поради неговата чистота в смисъл на липса на влияние и смесица от други езици. Нима това внимание на Вико върху езика не ни ориентира към Хегел, който говори за „логическият инстинкт на езика”, Хегел за който езика постига своето съвършенство в идеята за логиката и концепциите. В спекулативната логика на Хегел, Гадамер вижда великата значимост на Хегел, защото спекулативното твърдение е не толкова твърдение, колкото език, език който изисква нещо повече от обективиране на диалектическото изразяване. Спекулативното твърдение фиксира в неподвижност диалектическото движение. Чрез спекулативното твърдение за мисълта става възможно да види себе си в отношението със себе си. Сякаш ролята, която Вико отделя на езика кореспондира със зова на Гадамер, финалните строфи на неговото есе върху Хегеловата логика – „But the language-ness of all thought continues to demand… Dialectic must retrieve itself in hermeneutics.”10
      Предшественик на Хегеловото определение за „логическия инстинкт на езика” е разбирането на Вико за необходимостта от един „умствен език”.
      Езикът, който Вико определя като „присъщ на настоящата наука”, езикът на новата наука е „един умствен език”. В книга първа на „Новата наука”, раздел XXII, 161, Вико заявява - „необходимо е в природата на човешките неща да съществува един умствен език, общ за всички нации, който еднообразно да разбира субстанцията на всички неща, постижими в човешкия общителен живот, и да ги изразява по толкова различни начини, колкото различни аспекти биха могли да имат тези неща.”11 Вико е радетел за създаването на един „умствен речник” – „ако учените, занимаващи се с езици, биха му обърнали внимание, с неговата светлина, те биха могли да създадат умствен речник, общ за всички различни артикулирани езици – мъртви и живи. За това сме дали пример в „Новата наука”, отпечатана за първи път, където сме доказали, че в много мъртви и живи езици имената на бащите на семействата са им били дадени поради различните свойства, които те са имали в състоянието на семействата, и на първите държавни общности по времето, когато нациите формирали езиците си. Тук ползваме този речник, доколкото позволява бедната ни ерудиция, при всичките неща, за които разсъждаваме.”12
      Желанието на Вико да бъде създаден „един умствен речник, общ за всички различни артикулирани езици – мъртви и живи”, за който пример е даден в първото оригинално издание на „Новата наука”, е изпълнено в литературата от един писател, който Т.С. Елиът определя като човека, убил 19 век. Две книги, „Одисей” и особено „Бдение на Финеган” слагат край на литературата съществувала преди появата им. В тези произведения на Джеймс Джойс, е въплатено влиянието на Вико. В „Бдение на Финеган”, Джойс използва около шестедсет езика, правейки референции към различни моменти от човешката история и култура, създавайки свой метаезик и построявайки творбата си върху цикличния характер на историята, човешкото съзнание и езика на Вико, като corso и recorso. Последните думи на „Бдението” са “the keys to given…”. Последното изречение е оставено незавършено, за да се завърне към началото на творбата, в първото изречение, което няма начало …comodious vicos of recirculation. Множество са препратките към Вико в „Бдението”, но една е особено характерно предава Викианското nasamento - The coming-into-being – “The Vico Road goes round and round to meet where terms begin” (FW, 453.21-2).
      В книгата си „Спекулативната философия”, Доналд Филип Верин посвещава изследването си върху четирима основни автора – Вико, Хегел, Касирер и Джойс. Причината да добави писателя Джойс към тримата философи, Верен обяснява с това, че духът на Джойс преследва неговото изследване. Верен потвърждава, че Джойс базира „Бдение на Финеган” върху Виковата „Нова наука”, така както поставя в основата на „Одисей”, Омировият Одисей. Ако Вико е героя на универсалите на въображението (imaginative universals), чиято основна и ключова роля на метафори е налице в „Новата наука”, Джойс е героя на епифаниите и тропите, които в „Бдението на Финеган” манипулират езика до състояние, в което езикът може да „види” и открие сам себе си.
      Според Верин, Вико аранжира източника на своята зряла мисъл като тетрада. Тетралогията е термин, имащ гръцки корени, и се използва в ораторията, за да означи група от слова или logoi, които се използват в съдебната реч. При определени дела гледани пред съда в Атина, всяка една от двете страни в процеса, обвиненият и обвинителят, е разполагала с право да произнесе две речи. Писането на тетралогии се е основавало на изкуството на софистите да се аргументира и спори, не от доказателствата и свидетелите, а от вероятността и възможността на делото. Вико следва структурата на античната тетрада, като представя своите четири избрани автори, като свои логографи, писатели на неговата собствена реч. В словото на „Новата наука”, Вико избира Платон и Тацит, като представящи речите на обвинените, тъй като двамата са говорители на гражданската мъдрост на античността. Френсис Бейкън и Хуго Гроций са избрани да представляват модерността. Ако Платон и Тацит са двамата паганисти, Бейкън и Гроций са двамата еретици. Всяка част от тази четворка е огледален образ на разликата, която Вико прави между философско и филологично.
      Изследвайки словото на „Новата наука”, Верин излага довода, че Вико комбинира в четирите ъгъла на тетрадата – вертикалното движение между философското и филологическото и хоризонталното движение между античността и модерността. Верин определя словото на Вико в „Новата наука” като слово на тетрадата.
      Конструкцията на културно феноменологическата или философско-филологическа тетрада на Вико, бива възприета от един друг почитател, както на Вико, така и на Джойс – Маршъл Маклуън. Маклуъновата тетрада следва позициите на – Enhancement /Figure/ - Reversal /Ground/ - Retrieval /Figure/ - Obsolescence /Ground/ … Тетрадата на Маклуън изпълнява функцията на мита, който компресира минало, настояще и бъдеще в едно движение, в момента и събитието на едновременноста, като илюминира границите между акустичното и визиулното пространство, като място и арена на повтарящо се движение или рикорсо, като цикъл на пре-раждане и пре-създаване, като метаморфоза. За Маклуън създаването на тетрада изисква умствен баланс между акустичното и визуалното, когнитивната мощ на едновременността, представена от активирането на двете полукълба на човешкия мозък. Процесът на създаването на тетрадата изисква поставянето на въпроси, базирани на историческото, социално, технологическо знание на субекта: What does any artifact enlarge or enhance? What does it erode or obsolesce? What does it retrieve that had been earlier obsolesced? What does it reverse or flip into when pushed to the limits of its potential?
      Но да се върнем на тетрадата на Вико или по-скоро на тетрадата на Верин, защото в „Спекулативната философия”, Верин излага и своята тетрада, като построена върху тази на Вико. В тетрадата на Верин са Хегел, Касирер, Вико и Джойс.
      Всеки от знаменитите представители в тази тетрада е подреден в двойка, като следва движението от общото към конкретното. В тетрадата на Верин, Хегеловият Begriff е пре-създаден по-конкретно и специфично от Касирер посредством понятието му за символ, символ, въплътен в концепцията или в Begriff като културна форма. Универсалиите на въображението са формулирани от Вико като идея, като начин да мислим обратно и рекурсивно да обърнем поглед назад към произхода на езика и корените му в тялото, към езика на тялото. При Джойс иронията и епифанията оголва тялото на езика, връщайки ни към езика на универсалиите на въображението до степента на създаване на въображаеми универсалии, които предоставят на читателя възможността на опита, да опита раздробяването, счупването на езика. Това, което ръководи всичките четирима автори е убежището на убеждението или бягството в тезата, че “the time is the whole” (Хегел) и че “the whole is really the flower of wisdom” (Вико), че “self-knowing is the highest aim of philosophical” (Касирер), че ключа на себе-познанието е това, което е баснописано от дъщерите на паметта - “fabled by the daughters of memory” (Джойс).
      Една от най-важните концепции на Вико е тази за универсалите на въображението (imaginative universals) и това е ядрото на философията на Неаполитанския мислител. В универсалиите на въображението действителността за първи път придобива смисъл за човека.”13 Универсалите на въображението у Вико са не просто логика на въображението. Според Верин, както той заявява в “Vico’s science of imagination”, теорията на Вико за „универсалите на въображението” представлява теория на образите /theory of images/, а не теория на концепциите в традиционалния смисъл. Универсалната природа на поетическите характери, открита от Вико, свързва неговият проект за нова наука с наука, която се разбира в съвсем конкретен смисъл на система, която се основава на логиката и аргумента. Цялото произведение на Вико е изградено чрез учението за доказателството, което е част от традиционната логика. В изложенията си, Вико многократно и при всяка теза, заявява, че ще докаже или че е доказал нещо и това е логически, а не езиков похват, доколкото схемата му следва структурата на теза – доводи – начин на доказване или демонстрация. Вико изгражда своята теория за обществото в строго научната форма на един трактат по геометрия, излагайки постулат, след постулат и обвързвайки всеки постулат с королария, от която извежда теорема. Новият умствен език, за чиято необходимост пледира Вико, е не просто предмет на „Новата наука”, но самото едноименно съчинение на Вико е изградено посредством този общ умствен речник, чиито думи са езикът, построяващ съчинението.
      В предговора на изданието на „Новата наука”, професор Гънгов правилно твърди, че въпреки геометричният характер на творбата, „читателя съвсем лесно може да се убеди, книгата на Вико едва ли може да бъде оприличена на труд по геометрия”14. Този аргумент е заявен от професор Гънгов, още и при обяснението на разбирането на Вико, че „математическото познание не може да се сравни с божественото, защото математическите същности са фикции на истините, отнасящи се до тях, описват фиктивен свят. Човечеството създава и социалния свят, служейки си с мегафизическите идеи, изразени чрез конатуса – влечението към доброто и справедливото. Но историята се създава не като математическа реалност, а подобно на Аристотеловото изкуство на топиките, което достига не до истинното, а до правдоподобното.”15
      Приемайки това разбиране на професор Гънгов, бих си позволил изкушението да направя едно допълнение, ориентиращо към философската топология на Вико.
      Произведението на Вико, формално кореспондира с геометричната структура на намерението обективирано в „Етиката” на Спиноза, известна като Ethica, ordine geometrico demonstrata - “Етика, демонстрирана в Геометричен ред”. Но конструкцията на Вико не е основана на евклидовата геометрия, а представлява и може да бъде разглеждана като една качествена геометрия – топология.
      Структурата на аргументите на Вико действително следва логиката на математическото аргументиране, но носи и силно изразен качествен характер, именно с присъствието на идеите образи, метафорите и поетиката, в която са бракосъчетани езика и логиката.
      Близо четири века след появата на „Новата наука” Вико предизвиква въображението и мисълта на съвременността и открива нови хоризонти за разбиране на неговите идеи. Такъв нов път към философията на Вико и проекцията му към нашето време и място е осмислянето на неговото corso recorso в светлината на една философска топология. Имаме ли основания за това?
      Насърчаващи към положителния отговор на този въпрос са няколко „находки”, които сочат посоката. Сред тях е изследването на Винченцо Витиило – „Вико и топологията”16, изследванията на Доналд Кунз, под редакцията и ръководството на Доналд Филип Верин, в студията „Архитектурата на въображението във философията на Джамбатиста Вико”, в която дискутира използваните от Вико референции към огледални образи, иронията и метафората и разбирането на Вико, че културните институции имат характера на анаморфии, въплъщавайки двойното битие на „близко” и „далече”. Според Кунз, визуалността на анаморфията, присъща на изобразяването, което използва Вико представлява своеобразна оптика, в която реалния образ крие в паралакса си друг незабележим на пръв поглед образ. Кунз твърди, че възприятието, което предизвиква Вико, е не линейно и Картезианско, то не се случва в повърхнината и измеренията на Евклидовата геометрия, а е по-скоро обърнато, далеч от Картезианската проекция и възприятие на образите. Това възприятие при Вико е възприятие на „универсалите на въображението”, които според Кунз при Вико са топологически. За топология при Вико говори още Рафаело Франчини, който споделя, че силата на мисълта на Вико е в неговия „филологически-топологически-критичен метод”. Но може би най-категоричното изследване на философската топология на Вико, представлява студията на Хорст Штайнке – „Трите реалма на Вико. От “Liber metaphysicus” до теория на категориите”17, която изследва трилогията планирана от Вико, като част от „Върху античната мъдрост на италианците”, съставена от книга първа върху метафизиката, книга втора върху физиката и книга трета върху етиката. В студията си Штайнке директно свързва текстовете на Вико върху метафизиката, математиката и физиката с понятия и категории от съвременната топология и теория на категориите, като говори за релевантността на Вико в съвременната математическа физика.
      Универсалиите на въображението във философията на Вико изразяват една поетична или по-скоро сематологигична топология, която действително кореспондира с топиките на Аристотел. Но топологията на Вико надхвърля смисъла и ролята на употребата на топосите в реториката и проектира метафизиката в реалността, във времето и пространството като хронотоп, достигайки до измеренията на един предшественик на съвременната философска топология и топологична философия. Тази топология на Вико е сродна както с топологичния модел на Хегел в четириизмерният модел на безкрайността и битието, времето и пространството, построен чрез категориите на качество и количество, като качествено качество, количествено количество, качествено количество и количествено качество, така и с топологията на Хайдегер.
      За вдъхновяващата философия и поетиката на Джамбатиста Вико е относимо Хейдегеровото поетично признание от философската му поема „The Thinker As Poet”:

 

    But poetry that thinks is in truth
    the topology of Being.
    This topology tells Being the
    whereabouts of its actual presence.

 

      Нека не забравяме, че българското издание на „Новата наука” определя не само по един категоричен начин мястото на Джамбатиста Вико в българската философия и култура, но също така ще бележи творческото ни време и пространство, помагайки ни да се ориентираме във варварството си и да определим нашето българско whereabouts в изначалната обреченост на модерната цивилизация.

 

 

 

 

 

---

 

 

Бележки:

 

1 Борислав Димитров е завършил право в юридическият факултет на СУ „Климент Охридски”, работи като адвокат. Докторант е в катедра „Философия” на СУ „Климент Охридски”, Философски факултет, програма „Философия с преподаванe на английски” . Докторската му дисертация е продължение на работата му в Института по философия на БАН през 1989 г. където е аспирант на самостоятелна подготовка под ръководството на д-р Сава Петров и д-р Асен Димитров. Още с първите си публикации „Качество на количеството” . /сп. „Философска мисъл”, кн.3, 1989/ и „Качество и време” /сборник “Фундаменталното знание между Онтологическите дилеми и Гносеологическите проблеми”, БАН, 1990/, Борислав определя интереса си към философската топология или топологическа философия, тема на настоящата му докторантура по философия, която е основана на тезата за топологическият Хегел и неговият четири-измерен модел на безкрайността, време и пространство, в категориалния manifold на качественото качество, количественото количество, количествено качество и качественото количество. Борислав Димитров изследва присъствието на топологическата философия в традицията на Континенталната философия и перспективите на топологията като един нов начин на мислене, присъствието и действието на топосите в културната и социална динамика. Борислав е сред инициаторите на Фондация „Ариадне – Топология и Културна Динамика” /http://ariadnetopology.org/. Визуалното изкуство е вокация за Борислав Димитров, който е и художник, пресъздаващ и изследващ в творбите си визуалното изкуство като топологическо възприятие. Един от основните му проекти е изображение и текст върху Джеймс Джойс „Иконография на Бдение на Финеган” - “Topology, Homeomorphism and Literature: Topological James Joyce – Finnegans Wake", „Ariadne – Topology and Cultural Dynamics – Institute for Cultural Phenomenology of Qualitative quantity”, http://ariadnetopology.org/THL.html [горе]
2 Donald Phillip Verene, Hegel’s Recollection: a Study of Images in the Phenomenology of Spirit (Albany: SUNY Press, 1985) [горе]
3 Alexander Gungov, “Logical and Mataphysical Arguments for the Original Failure of the Modern Civilization according to G.B. Vico,” Transcendental Languages of Metaphysics (Blagoevgrad: Neofit Rilski Southwestern University, 2009) [горе]
4 Benedeto Croce, “What is living and what is dead in Hegel” (1907, English translation 1915) [горе]
5 Верин, Д. Ф. „Новото изкуство на автобиографията”, София, Унив. изд. „Св. Климент Охридски”, 1995, с. 299 [горе]
6 Джамбатиста Вико, „Новата наука”, 2013, с. 44 [горе]
7 Джамбатиста Вико, „Новата наука”, 2013, с.46-47 [горе]
8 Джамбатиста Вико, „Новата наука”, 2013, с. 47 [горе]
9 Джамбатиста Вико, „Новата наука”, 2013, с. 47-48 [горе]
10 ''Die Idee der Hegelschen Logik (1971) in Hans-George Gadamer, “Hegel's Dialectic: Five Hermeneutical Studies”, translated into English by P. Christopher Smith and collected in (New Haven: Yale University Press, 1976). These five essays are "Hegel and Heidegger,"; "Hegel's Dialectic of Self-consciousness"; "Hegel and the Dialectic of the Ancient Philosophers,"; "Hegel's 'Inverted World,'; and "The Idea of Hegel's Logic," 75-99 [горе]
11 Джамбатиста Вико, „Новата наука”, 2013, с. 93 [горе]
12 Джамбатиста Вико, „Новата наука”, 2013, с. 93 [горе]
13 Гънгов, Ал. Нишката на самопознанието, с. 7-8 в: Вико, Дж. Животът на Джамбатиста Вико, описан от самия него, София, Унив. изд. „Св. Климент Охридски”, 1995 [горе]
14 Джамбатиста Вико, „Новата наука”, 2013, с. 9 [горе]
15 Джамбатиста Вико, „Новата наука”, 2013, с. 21 [горе]
16 Vincenzo Vitiello, „Vico and topology, Naples, Cronopio 2000 [горе]
17 Horst Steinke, Vico’s Three Realms. From “Liber metaphysicus” to Category Theory, in «Laboratorio dell’ISPF», IX, 2012, 1/2, pp. 51-88. http://www.ispf-lab.cnr.it/2012_1-2_301.pdf: This essay examines Vico’s De Antiquissima (Metaphysics) with a view to delineating, first, the three fundamental realms in Vico’s epistemology of science – metaphysics, mathematics, “physics” – and, secondly, Vico’s conception of their interrelationships. The study argues that Vico’s epistemology finds certain analogues both in actual mathematical practice as well as in modern conceptual mathematics (Category The-ory). This correspondence, the article argues, makes Vico’s epistemology still relevant to modern mathematical physics. [горе]

 

 

 

---

 

Джамбатиста Вико. Новата наука. Превод: Александър Гънгов, Нева Мичева, Яна Проданова. Издателство Панорама плюс. София, 2013

 

 

Електронна публикация на 17. декември 2013 г.
г1998-2014 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]