Красимир Делчев

философска критика

Литературен клуб | философия | страницата на автора

 

 

Отслабването на личната памет в
постмодерната технизирана съвременност и
пресъхването на възвишените романтични чувства

 

Красимир Делчев

 

 

      Облягайки се на констатациите за засилено отслабване на личната памет в съвременността имаме предвид главно интелектуалната и емоционалната памет, не забравяйки също сетивната – зрителна, слухова, обонятелна, тактилна, вкусова; и двигателната памет. Последните обаче, както и емоционалната, могат да са развити и при луди индивиди с психоза или деградирали до идиотизъм, кретенизъм и деменция.
      За такива обикновено приемаме, че са неспособни за възвишени романтични чувства. Има обаче и немалко изключения. Например, картините на смахналия се художник Ван Гог са високо-емоционални и направо „гениални”, макар той да не е романтик, а постимпресионист, предтеча на експресионизма. А за стиховете на полуделия Хьолдерлин още се спори, дали не са по-добри от другите му стихотворения, писани със „здрав разум”?
      В края на живота си дори Кант е страдал от деменция. Ще рече от оглупяване поради отслабване на паметта. Дебил е бил и Ницше, става такъв когато полудява и също страда от амнезия (загуба на памет).
      Очевидно е, че отслабването на паметта е равнозначно на социално и/или лично оглупяване, а глупаците са неромантични. Тоест, засиленото отслабване на личната памет в постмодерната съвременност е равносилно на масово оглупяване и отчасти видиотяване на големи групи от населението в доста страни. Заслуга за това имат най-вече масовите медии и техническите улеснения на живота. Всичко това води до неромантичност, както и засилените прагматизъм и утилитаризъм, плюс стоково-потребителската треска. Глупаците се управляват лесно. Докато романтичните натури са свободолюбиви и трудно ръководими. Ала „трудно” не означава „невъзможно”. Повечето буйни романтици в Германия, доживели зряла възраст, стават държавни чиновници!
      За възвишеното в романтизма има достатъчно изследвания (срв. 1, 87-88). Важна тук за нас е връзката: възвишено – свято, проучена в труда на Рудолф Ото „Святото”. Съгласно Ото чувството за святост се развива от най-примитивни форми на „нуминозност”, съпроводени със жестоки жертвоприношения и ритуали, до по-издигнати и цивилизовани, одухотворени прояви при големите монотеистични религии, обвързващи го с морален кодекс, облагородявайки го с изисквания за състрадание и любов към ближните.
      Относно термина „романтика” и промените в значението му (вж. 2, 1076-85).
      Доколкото Романтизмът в Европа съживява интереса към Средновековието, символите, мита и християнството, възстановява след безбожните и контрарелигиозни екстреми на Просвещението възвишените непрагматични чувства и вяра в: безсмъртие, вечност, рицарство, благородство, героика, гении, идеалите за неземна красота, приказна истина, безкористно добро, обръща се към фолклора и историята – макар с някои черти на „демонизъм” и мистика при т.н. „готически роман” и „черна романтика” – всичко това подхранва начиная с ХVІІІ век развити и цивилизовани нови възвишени чувства редом с еволюирала сакралност секуляризирано в изкуството и литературата.
      Налага се да се абстрахираме тук от възвишените езически чувства от класическо трагично естество, свързани в Античността с идеята за Фатум и Фортуна, подети сетне в Ренесанса, Барока и Маниеризма, чак до еротичните и шеговити вкусове на Рококо.
      Впрочем, съвременността като израз на модернизъм се явява и нео-езичество от след- и пред-класическо, след- и пред-гръко-римско и след- и пред-християнско естество. Което води до модифициране на възвишеното в нови прояви на неопрититивизъм и реактивиране на нуминозното.
      Всъщност, първото рязко пресъхване на възвишените романтични чувства е продукт на модернизма. Това е доловено от национал-социалистите и намира изопачен израз в осъдителната им кампания срещу т.н. от тях „изродено изкуство”.
      Националсоциализмът и болшевизмът (интер-национал-социализмът) политизират и компрометират възвишените романтични чувства, придавайки им милитаристичен характер, недолюбвайки свободното начало в издигнатите личности и гениалността. Те сеят посредственост – расово и класово – пошлост и кич, една сладникава псевдо-романтика, работеща с унифицирани символи и униформи.
      Още по-рязко пресъхване разпростира пост-модерната съвременност от втората половина на ХХ век насам, към ХХІ век. Дозасилва се отслабването на личната памет под въздействието на електронната техно-научна, медийно-консумативна, дигитална, потребителска цивилизация.
      Първото историческо отслабване на паметта настъпва с изобретяването на писмеността. Това намалява „живите митове” и довежда до появата на т.н. „вторична митология”, която е литературно и художествено творчество стъпващо върху преработка на устната култура.
      Още Сократ критикува „книгите” за тяхното въздействие върху паметта и мисленето. Те ни улесняват да не помним усилено. Подлъгват ни, че „важните неща” са записани в тях, а само най-важните се предават сакралнотайнствено от устата на учителите – жреци и мъдреци – на ушите на учениците им. Сократ упреква книгите в „нямост” – те не отговарят на въпросите ни, ако искаме нещо да ги запитаме, с тях не може да се води жив устен диалог. Не ни помагат и в търсенето на лично-проверен отговор на въпросите, които ни вълнуват. Поощряват душевната леност и разчитането на „чужда помощ”.
      Първите книги били ръкописни, сакрални, неудобни за пренос, бавно и трудно изготвими, много скъпи (в Китай книгопечатането и хартията са открити хилядолетия преди Европа!)
      Второто отслабване на паметта донася откриването на книгопечатането в Европа. Не след дълго се появяват хвърчащи печатни листове, сетне вестниците, списанията, алманаси, годишници, периодичната преса. Новата техника на книгопечат ускорява размножаването на знанията и го премества от книгохранилищата на манастирите в градовете. Отпада изнурителният многогодишен ръкописен и преписен труд, който е и художествен, калиграфски. Сега, при четенето на книгите се изготвят „записки” и бележки – за „опора” на паметта, чрез които индивидът да си „припомня” съдържанието на прочетените книги и да „цитира” мненията на авторите. Още тук, с нарастване „техническата възпроизводимост” на знанието – отслабва и изчезва „аурата”, сакралността на книгата. Това е тема, която Бенямин прехвърля при обсъждането на техническото репродуциране на художествените творби и питането: Дали с появата на копирането на художествените творби от Средновековието насетне (с гравюрата, офорта, литографията, сетне – фотографията, грамофона, илюстрования вестник, киното, вкл. звуковия филм...), загубвайки автентичността си на оригинал и своята „аура”, свързана с определено място и време – те изобщо продължават да са художествени творби? (вж. 3, с. 341-343).
      Отговорът на съвременното изкуство е: Да, те продължават да са особен вид „творби”, макар с отслабена „аура”.
      Ала по-опасният фактор за отслабването на личната памет е: засилването скоростта на разпространението на знанията, което започва да прехвърля „прага” за тяхното възприемане, разбиране и усвояване. Докато запомним нещо вече трябва да помним други все по-нови и нови неща, които също претендират за важност, или чрез рекламни способи „грабват” и ограбват вниманието ни, попречвайки му да се насочи към истински-важните неща. Това „отвличане” и разсейване на възприятието, а чрез него и на паметта, работи на древния принцип: varietas delectat (разнообразието, респективно развлечението се харесва!), върху който почва да се базира цялата т.н. „развлекателна индустрия” обезличавайки хората и паметта им дори в свободното им време. В „работното време” пък вниманието е „поробено” от взискуемите професионални задачи и тяхното изпълнение в определена „норма”, от което пък зависи „заплащането”. Така „печеленето на пари” и онези, които ги имат и „дават” започват да определят насоките на паметта и не допускат прекомерната й „дълбочина” – свръх „нужното” и „полезното” в дадения производствен или предлагащ (продаващ) стоки и услуги, случай. Оказва се, че с най-добри шансове да развият личната си памет са безработните, ала те се чувстват обществено маргинализирани и презирани като „готованци”, тъй че интелектуалните им и художествени творби, небидейки свързани с определена институция, която да ги подкрепи и застане зад тях, по правило се отхвърлят.
      Още по-голямо засилване скоростта на размножимост и разпространимост, плюс поевтиняване и „достъпност” дават фото-копирната техника и ксероксирането, което допълнително отслабва личната памет, тъй като отпадат „патериците” на бележките тъй нужни за „припомнянето”.
      Изниква илюзията, че след като сме „преснимали” механично знания от книги, информация – вече ги имаме освен на бюрото си или по рафтовете, също в „гънките на паметта” си, ала това не е така.
      Това, че имаме „свободен достъп до” нещо, не означава, че сме го „покорили”. Почти всички здрави хора имат свободен достъп до върховете на планините, ала като се качи човек вижда колко малко са „покорителите”, да не говорим за „олимпийските върхове”.
      Накрая, появата на „мониторната култура”, вкл. миниатюрна, портативна, лично- и публично-достъпна, все по-евтина, обеднява и отслабва радикално, в някои случаи дори необратимо, личната памет. След появата на механичните сметачни машини, още от ХVІІ век (изобретател на една такава е Паскал!), а после фотографията, грамофона, телеграфа, озвученото кино, телефона, радиото; идва ред на магнетофона, касетофона, телевизора, видеото, компютъра, мобилните телефони, върху които се струпва голяма част от останалата техника – следва не друго, а незабележимо „посягане” (това са един вид „скрити убийци”!) на личната памет чрез електронната.
      Непредставимата „скорост”, обем и разнообразие на подаваните съобщения, информации, знания, новини или обяви, реклами, предложения и търсения, вкл. на лични еротични познанства, сякаш на „поточна линия” (пред която един Чарли Чаплин от „Модерни времена” полудява!) в „кабели”, „канали” и все по-нарастващи „потоци” и „реки информация” за всяка всячина, дори „информационен боклук” – е толкова голяма, че се налага неизбежно „подбор” и селекция на голяма част от нещата – „това, да, това НЕ!” – които се предлагат на паметта, взаимно блъскайки се и взаимно-претендирайки за внимание.
      Това изисква допълнително време за предварително „обмисляне”, което изморява. Тъй че нерядко, още преди да се доберем до онова, което заслужава вниманието да се „прочете”, „види”, „чуе”, „запомни” – ние вече сме загубили интерес, време или пък просто сме отегчени, заслепени, уморени. Така че паметта блокира, отказва да служи. Контра-активира се другата й основна функция, противоположна на „помненето”, именно – „забравянето”.
      Тъкмо последното, редом с „любопитството” и „бъбренето”, е белег за всекидневния човек в съвременността, факт забелязан от Хайдегер при анализа на обезличената публичност в човешкия начин на биване в света (т.н. das Man – вж. 4, пар. 27).
      Какво общо има засиленото отслабване на личната памет, вследствие увеличаване техническата скорост в разпространенията на знанията над определен „праг” – с пресъхването на възвишените романтични чувства?
      Нали всеки може да се изолира от въпросните въздействия?
      Можем наистина да престанем да гледаме телевизия и да не четем нито книги, нито вестници, да не слушаме радио, да изключим Интернет и въобще компютъра си и мобилния си телефон; ала ако за компенсация не общуваме с „мъдри люде” нито се отдаваме на „съзерцание”, а просто „скучаем” и страдаме от „зависимостта си” от всички тези съвременни технически средства – тогава това само допълнително ще ни „оглупи” и изнерви.
      Още повече че всички тези „технически средства на знанието”, начиная с книгите отдавна присъстват в самото обучение, образование, „възпитание на чувствата”, професионално квалифициране. А тъкмо те са, които улеснявайки ни – отслабват паметта.
      Връзката между отслабването на личната памет и пресъхването на възвишените романтични чувства е, накратко, следната:
      1) Възвишените чувства са духовни, свързани с издигната култура и памет. 2) За разлика от „по-низшите” телесни чувства, извиращи с помощта на сетивната, емоционалната и двигателната памет, преплетено с активирането на инстинкти и задействането на хормони, духовните чувства се облягат на интелектуалната памет, изискваща воленастойчиво помнене от особено естество.
      Затова страдащите от амнезия и деменция (оглупяване) демонстрират известна апатия – безчувствие, безстрастие. Те не са в състояние да проявят възвишена чувствителност. Нерядко им липсва дори елементарна такава. Лицата им са спокойни, дори изглеждат „благородно”, а всъщност са кретени (слабоумни).
      По-силните и високи чувства изискват по-голяма трайност, сила, мощ. Силна памет за помнене и удържане на доблестните вълнения, мисли, думи, дела. Под известен праг в отслабването на личната интелектуална памет тя вече не е способна да подкрепи възникването и проявата на романтични възвишени чувства. Остават нуминозно-възвишените, примитивно-възвишени чувства свързани с ирационален усет за нищожност и ущърбеност (виж по-горе за отликата на романтично-възвишените от неромантично-възвишените чувства!).
      Грубо-възвишени, варварски-примитивни, дивачески-нуминозно-възвишени, езически-възвишени чувства се възраждат и пораждат в съвременната масова култура посредством кич и пошли зрелища от шокиращо естество. Ала това не са „романтични чувства”, защото сакралното при тях не е извисено до горепосоченото ниво.
      Във възвишените романтични чувства, ако приемем Кантовата „аналитика на възвишеното” с двата типа: математически-възвишено и динамически-възвишено, валидни за възвишеното като „развълнуваност на духа” и „игра” на силата на въображението с „идеите на разума” (5, пар. 26), според нас, присъства, доколкото става дума за романтически-възвишено, освен разума в развълнуваната му игра с въображението и неговите сили, също вярата. И то не примитивната вяра, а тази от типа на издигнатите и цивилизовани, монотеистични религии, с тяхното разбиране и чувство за сакралност.
      Според Кант „истинската възвишеност трябва да се търси само в духа на този, който изказва съждение”. В неговата аналитика на възвишеното способността за въображение, а с нея и сетивността, търпи крах пред свръхсетивността на идеите, които със своята мощ я заставят да „онемее” и замлъкне неспособна да обхване безкрайността и необятността. Откъдето произтича и известно „чувство на неудоволствие” съпровождащо чувството за възвишено (5, 142-143).
      Съвременната култура е сенсуалистична, хедонистична, сетивно-консумативна, зрителна и зрителска, зрелищна. Поради агресията на масовите медии, стоковото свръхпроизводство и рекламите тя притъпява ума и ослепява сетивата. Сякаш блясъкът на репортерските светкавици е заслепил зрителите дотам да загубят въображението си и да не могат да мислят със собствения си ум. Духът е „затворен в бутилка” и запокитен на дъното на морето на човешката чувственост. Шества самоуверената недуховност.
      Липсата на издигната вяра в достатъчно-голям брой индивиди с „обществена тежест” – за сметка на интереса към хороскопи, талисмани и магии – пресушава и прави невъзможно романтически-възвишеното чувство.
      За да изпитваме романтически-възвишени чувства трябва не просто да се чувстваме ущърбени, захвърлени в бездна, принизени, ограничени, метафизически-тварни същества, смъртни, крайни като телесност – за да имаме достатъчно дълбочина на „сетивна пропаст” за простора на „духовно извисяване”. Трябва да е налице и „покаятелна култура” на издигната вяра.
      Медийното причиняване на социална амнезия и апатия създава „плиткости” в душевността, оглупява, инфантилизира и обездухотворява зрителите. Държи ги на ниво сетивност възпиращо духовното издигане към върховете на романтично-възвишеното. Това пресушава и убива също „трагическото чувство за живота”, за което Унамуно счита, че било налице не само в отделни индивиди, но и в цели народи (6, 495-770). Да, било е налице, ала вече не е налице в цели народи. Това чувство той свързва с „романтизма” (6, 768).
      Социологически изследвания в Германия сочат намаляване на траурното чувство в населението, особено при погребение на близки. Повечето роднини заплащайки погребалния ритуал настояват да не е „прекалено тъжно”. Една дъщеря, която преживяла конфликти с майка си, подбрала музика за ритуала, ала сбъркала касетата така че вместо тъжна песен над гроба на майка й прозвучала забавната песен: „Ах, какъв хубав ден!”
      Друг белег, освен залиняването на трагическото чувство, е нарастващата неспособност за саможертва, намаляването на случаите на благородна и безкористна себежертвоготовност, особено характерна за романтизма. Самоубийствените убийства на терористите-камикадзе не са нито романтични нито благородни. Те са варварски-подли, защото за разлика от тези на японските камикадзе, насочени към противниковата войска, рядко засягат въоръжени противници и носят смърт главно на невинни хора. Това не са „трагически постъпки”, а действия на отчаяно-презиращи и мразещи западната цивилизация, или имащи нужда от пари за своите близки. Тази „цивилизация” действително заслужава презрение. Но трябва да й се противовъздейства не чрез агресия, а чрез „култура”.
      Изтриването на границите между „низко” и „високо” в съвременното изкуство, още с поп-арта, също пречи за простора на възвишените чувства, макар да се търси едно „популярно-възвишено” срещу „елитарното” чрез фабричното производство на нови „герои”, „звезди” и „съвременни митове” – такива, които да обслужват масовото консумативно общество.
      Повечето сериали по телевизията вече са сълзливи и пошли семейни мелодрами. Хората така са затънали в личните си частни интереси, че могат да възприемат „общото” и „социалната история” само през призмата на личните си, предимно любовни, истории с плитковати „вълнения”. Или сравнявайки своят „семеен живот” с този на „други семейства” в други епохи и други страни. Националната и световна история е изчезнала, тя е сведена до „призрачен фон”. Вече много неща, дори политиката, не засягат болшинството хора лично. Това дезактивира „гражданското общество” и улеснява управляващите прослойки.
      Как да се изпитват романтически-възвишени чувства за „мирова скръб” или „световна ирония” (Леопарди, немските романтици), след като повечето индивиди не са способни за траур даже към най-близки?
      Оператори в съвременното кино забелязват характерното изчезване на „поетическото кино” (от типа на Фелини) – поради стандартизацията в киното, която налага филмите да се правят така, че да са печеливши, т.е. главно еротично-развлекателни и екшън-истории. Те самите, които са в кухнята на филмовата индустрия признават: „Като че сега всички станаха много земни, романтиката намаля” (7, 67).

 

 

 

 

 

 

 

 

 

---

 

Б Е Л Е Ж К И

 

 

      1.Durbe, Dario. Romantico. Enciclopedia univesale dell`arte. Vol. ХІІ. Venezia-Roma, 1964, p. 83 – 100.
      2. Behler, E. Romantik, das Romantische. Historisches Worterbuch der Philosophie. Bd. 8. Schwabe Verlag. Basel, 1992.
      3. Бенямин, Валтер. Художественото произведение в епохата на неговата техническа възпроизводимост. В: Бенямин: „Художествена мисъл и културно самосъзнание”, София, 1989.
      4. Heidegger, M. Sein und Zeit. 16 Aufl. Tubingen, 1986.
      5. Кант, Им. Критика на способността за съждение, София, 1980.
      6. Унамуно, Есеистика, София, 1983.
      7. Списание ЛИК, 8/2010.

 

 

 

 

Електронна публикация на 07. ноември 2010 г.
г1998-2016 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]