Михаил Епщейн

философия

Литературен клуб | философия | страницата на автора

 

 

Информационният взрив и травмата на постмодернизма

 

Михаил Епщейн

 

Превод от руски: Мария Липискова

 

Посвещава се на Малтус

 

 

      Преди близо 200 години, през 1798 г. Томас Робърт Малтус публикува книгата си „Опит за закона на народонаселението и неговото въздействие върху бъдещето усъвършенстване на обществото”, където формулира закона за диспропорцията между ръста на населението и количеството на природните ресурси за производството на храните. Той констатира, че нарастването на населението е геометрическа прогресия (2, 4, 8, 16, 32...), докато продоволствените ресурси – са аритметическа (1, 2, 3, 4, 5...). Така Малтус предвижда кризата с пренаселението и отрицателните последици, които настъпват през деветнайсети и двадесети век, особено в страните от „третия свят”.
      Известно е, че остротата на кризата от края на ХХ век е преодоляна частично благодарение на успехите на технологиите, които увеличиха ръста на материалните блага, както и чрез рязкото намаляване на раждаемостта в цивилизованите страни. Въпреки това близо 200 години след теорията на Малтус, се забелязва нова растяща диспропорция в развитието на човечеството – вече не демографска, а информационна.
      Дистпропорцията между човечеството като съвкупност от производители на информация – и отделният човек като неин потребител и ползвател.

 

      1. Основният закон на историята е формулиран по различен начин от Вико и Малтус, Хегел и Маркс, Шопенхауер и Сорокин: като ръст на населението или като самопознание на абсолютния разум, като засилване на класовата борба или като разцвет и упадък на цивилизацията… Бих искал да предложа своя формулировка, която не претендира за универсалност, но се опитва да обясни някои особени страни на съвремието.

 

      2. Основният закон за историята – е изоставането на човека от човечеството. Нарастващата диспропорция между развитието на човешката индивидуалност, ограничена от биологичната възраст, и социално-техническото развитие на човечеството, за което не съществува предела на времето.
      Увеличаването на възрастта на човечеството не е съпроводено от значимо увеличаване на продължителността на живота. С всяко следващо поколение върху личността се стоварват знания и впечатления, натрупани от предишните векове, които не са в състояние да бъдат усвоени от отделната личност.
      Оттук и проблемът за отчуждението, поставен през 19 век, и проблемът за загубата на реалността, поставен през 20 век.
      Марксизмът, екзистенциализмът, постмодернизмът решават всъщност един и същи проблем: проблемът за растящата диспропорционалност между човечеството и човека, вида и индивида, диспропорция, формулирана като "отчуждение" и "проклятие на частната собственост ", "некомуникативност" и "царство на абсурда", "изчезване на реалното", "царството на симулакрумите ".
      XIX век все още пази парадигмата на "дълбинната реалност", тоест, съвкупността от труда на човечеството, което въпреки формите на частна собственост по революционен път може да бъде разомагьосано и да се върне на човека (теорията на Маркс за самоотчуждението и последващото присвояване на същността на трудовите сили). В екзистенциализма от началото и средата на ХХ век, разривът на човека с човечеството придобива етико-психологически очертания – като неизкоренима самота на индивида, невъзможност за общуване, безсмислие на битието, криза на "същностните, родови" основи на личността. И накрая, постмодернизмът през ХХ век снема проблема за отчуждението така че се визира като проблем на самата реалност. Реалността не просто се отчуждава, овеществява или обезсмисля – тя изчезва, а заедно с нея изчезва и общия субстрат на човешкия опит, който се заменя от множество знаково произволни и относителни представи за света. Всяка раса, култура, пол, възраст, индивид, място, създават своята „реалност” – и самата дума в съвременните хуманитарни науки рядко се употребява без кавички. Докато затварянето на реалността в кавички – е само проявата на безсилната мъст на човека към реалността, която все повече съществува и без него.
      Отчуждението на реалността от човека, и по-нататък, изчезването на самата реалност – това са степените на един постъпателен процес, в който сумата от цялата информация, която човечеството изработва, става все по-малко достъпна за отделния индивид. Този процес се измерва не в аритметическа, а в геометрична прогресия; развитието на човечеството – информационно, технологическо, – непрестанно се ускорява по експонента. Сумата от знанията и количеството „новости”, което се натрупват в течение на XVI или XVII век, сега се случват рамките на една седмица, тоест темповете на информация нарастват с хиляди пъти, – като при това, информацията, събирана от всички предходни времена, също така непрестанно се сумира и обновява в състава на новите информационни ресурси. Става така, че човекът на границата на ХХ-XXI век е принуден да възприема през своя живот десетки хиляди пъти повече информация, в сравнение с неговите предци преди 300–400 години. Съгласно най-новите данни, приведени от енциклопедия Britannica (според статията "Преработка на информацията и информационни системи"), обемът на книгите, които се издават в Европа през XVI век, се удвояват на всеки седем години. Да допуснем, че през 1500 година са издадени три книги, през 1507 г. – са шест, през 1514 г. - са дванайсет, а през 1594 г. – те вече са 49152. Това е геометрическа прогресия със знаменател 2. До 1500 година, въпреки че печатната машина работи едва от половин век, до тогава са издадени девет милиона книги (според статията "Книгоиздаване" от енциклопедия Britannica ). Интересно е, че със същата скорост, удвоявайки се за седем години – според направени независими изследвания, нараства общия обем на научно-техническата литература през ХХ век. Докато средната продължителност на човешкия живот за четири века продължава да се увеличава не с геометрична прогресия, а с аритметична – и то не с повече от два пъти.
      И индивидът се чувства все повече като инвалид, неспособен пълноценно да се съотнася с обкръжаващата го информационна среда. Това е особен вид телесна повреда, когато човек се лишава не от външните, а от вътрешните си органи: зрението и слуха чудовищно се натоварват, дотолкова, че сърцето и мозъкът не могат да издържат.

 

      3. Тази травма е причинена от диспропорцията между човека, чиито възможности са ограничени биологически, и човечеството, което не е ограничено в своята техническа информационна експанзия, което довежда до постмодерната „чувствителност” – сякаш безучастна и притъпена към всичко случващо се. Постмодерният индивид е открит към всичко – но всичко възприема като знакова повърхност, без да се опитва да проникне в дълбочината на нещата, в значението на знаците. Постмодернизмът е култура на леките и бързи съприкосновения, за разлика от модернизма, където действа взривяването на повърхността и проникването във вътрешността на нещата.
      Затова и категорията реалност, както и всяко измерение на дълбочината е премахнато, защото предполага различието между реалност и образ. Постмодерната култура съществува в света на симулакрумите, следите, означава ги и ги приема такива каквито са без да се опитва да достигне до означаемите. Всичко се възприема като цитат , като условност, за(д) която не трябва да бъдат търсени никакви източници, начала, произходи.
      Зад такива повърхностни възприятия стои в същността си травматичен опит, от който като резултат се явява и понижената смислова чувствителност.
      Теорията на травмите е един от най-динамичните раздели в психологията и изобщо в хуманитарните науки през последните десетилетия на ХХ век. В психологически смисъл травмата има две основни отличителни черти. Първо, това е опит, дотолкова болезнен и труден, че не сме в състояние да го усвоим, да го възприемем, да го преживеем – и затова той изпада в подсъзнанието. Реакцията спрямо травматичния опит закъснява спрямо момента на въздействие, понякога с години. И второ – травмата изживява себе си като последствие от някакво действие или състояние, които като смисъл или като тема не са пряко свързани с историческия или битовия контекст, в който са се развили. Това е неадекватна, често безсмислено-монотонна реакция на изначалния и забравен травматичен опит. По думите на Майкъл Хер, "трябваше да се случи войната, за разберем, че носим отговорност не само за това, което правим, но и за всичко, което виждаме. Трудността е в това, че ние не винаги разбираме веднага какво всъщност виждаме, и могат да минат години докато разберем. И дори тогава, голяма част от видяното не се осъзнава, то просто продължава да стои в погледа ни”1.
      В такъв смисъл и късният съветски концептуализъм може да бъде разглеждан като травматично събитие2. Съветската идеология бомбардира съзнанието с множество силово въздействащи и непрестанно повтарящи се стереотипи, които са травматични за цели поколения, и които навлизат и в поезията - подчертано отстранена, безчувствена и механична. Концептите, каквито са в поезията на Пиргов и Рубинщейн – всички тези „московчани”, „милиционери”, „грибоедови”- са образи в травмираното съзнание, което си играе с тях, изживява ги, но без да влага абсолютно нищо в тях, като е при отделената от окото ретина или мембрана на ухото. Тези образи не достигат до мисълта и до сърцето, а и не са длъжни да достигат, защото самата „мисъл” и „сърце” са изцяло условни знаци в рамките на концептуализма, – идеологеми, конструирани както и „партията, която е умът, честта и съвестта на нашата епоха”. Значещо е, че концептуализмът не се появява в десетилетията на масов натиск от страна на идеологията, а много по-късно, – като своето рода закъсняло представяне на образи и звуци, стоварващи се върху зрението и слуха, – отделени от съзнанието.
      Докато възприемаме идеологията като прозрачно свидетелство за реалността, разтваряме я в съзнанието си, тя скрива от нас собствената си знаковост, – която се оказва оглушителна и травмираща, докато ние вече сме престанали да вярваме и да разбираме, а единствено продължаваме да възприемаме. Това възприятие – минус разбиране (а така също и минус доверие) създава шизофреничен разкол между органите и чувствата, които продължават да се запълват с образи и знаци, а интелектът вече не ги преработва. Същият травмиращ процес се случва и в западната култура под въздействието на средствата за масова комуникация и все по-нарастващия им натиск, който парализира всяка способност за възприятие. Дори само телевизията със своите стотици канали и хиляди ежедневни предавания вкарва зрителя в интелектуален паралич. Изобилието и многообразието може да травмира, по същия начин както и повторяемостта и еднообразието. В такъв смисъл информационният поток на Запада с неговото травматично въздействие е съизмерим с чудовищното упорство и еднообразието на съветската идеологическа система. Резултатът и в двата случая е травма на съзнанието. Травма, която се появява с постмодернизма на границата между 60-70-те години, с неговата разцепена и сякаш съновиденческа менталност: това, което минава през зрението и слуха се възприема като единствената и последната, повърхнинна реалност.
      Текстовете, графиките, екраните, мониторите, а зад тях – нищо. Те не отвеждат никъде. Постмодерните образи „стоят” в очите ни и в ушите ни като остатъчни следи от изобилния натиск на идеологията или като информация на органите на чувствата. Ние се запасяваме с впечатления, събираме ги в органите си на възприятие, но не сме в състояние да ги осмислим и да ги използваме целенасочено. Оттук, и характерният еклектизъм на постмодерното изкуство, което е лишено както от апологетическа, така и от критическа насоченост – и просто равномерно разсейва значения по цялото текстуално поле.
      Дори теоретичните понятия на постмодернизма, каквито са „следите” на Ж. Дерида, носят отпечатъка на информационна травма. „Следите” се различават от знака по това, че са лишени от връзка с означаемото, което се представя винаги отсрочено, отложено за „после” и никога не се явява. Това е особеност на травматичната реакция, която не само закъснява в сравнение със стимула, но и се явява неадекватна спрямо него. Травмата оставя следи, в които не се отчита дълбочината – и затова дълбочината се представя като изчезнала или несъществуваща. Целият теоретически деконструктивистки апарат с неговите „следи” и отсрочки, с критика на „метафизиката на присъствията” и отрицание на „трансценденталното означаемо” – е разгърнат в понятия и термини културно-травматичен опит, наред с който витае призрака на физическата травма.
      Разбира се, в червения сигнал на светофара можем да разчетем следите и на останалите сигнали – жълто или зелено, (доколкото те са в рамките на една знакова система). Но ако не прочетем означаемото и преминем през движещите се коли, то такъв деконструктивистки подход може се окаже смъртоносен и за самия деконструктивист. Защото „следите” в разбирането на деконструкцията – са именно следи от други знаци в дадения знак, а не е следата на означаемото в означаващото. Може би затова Америка така жадно приема и усвоява постмодернистките теории, защото почвата тук е подготвена от информационния взрив. Средният американец, който прекарва една трета от живота си (а другите две трети – в сън и работа) пред телевизора , в непрестанно блуждаене от канал в канал или пред компютъра в сърфиране по вълните на Интернет, може да възприеме достоверно само откъслечни означаващи, докато възприемането на връзката с означаемото предполага по-дълбоко навлизане в сферите на знака. „Веригата от означаващи”, „играта на означаващи”, „симулакруми", „хиперреалност” и други от термините на постструктурализма отразяват травмите на съзнанието, което кръжи сред информационния вихър, прекъснало е връзката на семиотичната ос „означаващо-означаемо”, изгубило е интуицията за дълбочината, както и волята си за трансцендентност.

 

      4. Това не означава, че постмодернизмът изобщо е прекъснал връзката си с реалността и референциалната връзка с нея. Референцията тук се осъществява – не като пряка репрезентация на реалността (реализъм) и не като авторепрезентация на субекта, говорещ за нея (модернизъм), а именно, като невъзможност за репрезентация. Това е и референтното значение на травмата – тя указва на своята причина така, но отказва да даде адекватен отговор и образува сляпо петно в паметта. Ръката е способна да усеща предмета, да получава адекватно усещане за него, но какво се случва, ако ръката е напълно замръзнала и е изгубила чувствителността си? Пръстите вече не са способни да възприемат реалността, но това не означава, че референтната връзка с реалността е изгубена. Замръзналата ръка свидетелства за реалността на самият студ, тоест, за силата и за причината, която е причинила травмата и е предизвикала загубата на чувствителността. Това е негативна референция, която не възпроизвежда реалност посредством достоверни образи, но указва на непредставимото, немислимото, безчувственото. Това се подчертава и от съвременните специалисти по теория на психологическите травми, например професор Кейти Керут (Cathy Caruth), която определя травмата така - от една страна травмата прекъсва процеса на връзка с реалността и прави невъзможно прякото й възприемане, от друга страна, - въвежда в действие отрицателната референция като свидетелство за катастрофичен, извънреден опит, който разрушава самата предпоставка за опит "Опитът да се намери достъп към историята на дадена травма е също така вслушване в нещо извън пределите на индивидуалното страдание, в реалността на самата история, чиито кризи могат да се постигнат единствено чрез формата на неусвояване"3.
      Такива са референциите на постмодернизма като травматичен опит – те отвеждат към реалността не пряко, а както реалността заобикаля инвалида, сякаш не може да бъде възпроизведена и изказана от впечатленията в нея, а се възпроизвежда по въздействието, което причинява инвалидността. Изгорялата кожа, ослепените очи не възприемат топлината и светлината, но поради това достоверно възпроизвеждат, предават реалността на взрива, който е довел до това. Безчувствеността - правдиво отразява ситуацията на лишаване от чувства.
      Каква ще е адекватната реакция при взрив на атомна бомба? Внимателното взиране в нея – или загубата на способността за виждане? Не е ли слепотата най-точното свидетелство за тези събития, които превъзхождат способността за възприятие и оставят следите си във вид на травми и контузии, рани и синини, тоест, знаци, които са начертани върху тялото, поради което ги разчитаме като свидетелство [за травмата - бел. прев.]. Такъв е смисълът и на думите на известния теоретик Джефри Хартман, които са произнесени при откриването на архива в памет на жертвите от Холокоста през ноември 1996 година. Тогава той казва: "Паметта ми забравя, но моето тяло е съхранило нараняванията. Тялото е – кръвотечаща история".
      От теорията на травмите произтичат важни изводи за теорията на познанието, а също така и за разбирането на генезиса на културата. Фактът, който Имануел Кант осмисля така, че не можем да възприемаме непосредствено „нещата-в-себе-си” или реалността „такава каквато е”, не свидетелства ли за самата природа на тази „дълбинна” и „първична” реалност, оглушаваща ни и ослепяваща ни.
      Не трябва да изключваме и това, че цялата култура се явява резултат на голяма доисторическа травма, следствие на което се появява разколът на нещата-за-нас и нещата-в-себе-си, – означаващи, дадени ни чрез възприятието и означаеми, които са скрити. Знакът е раната в нашето съзнание: отпраща към предмет, който не може да бъде явен тук и сега.
      Не се ли явява културата процес на непрестанно пораждане на символи – вследствие на родовата травма на човечеството, способно да съди за реалността само по раните, които тя му нанася? В такъв смисъл постмодернизмът е зрялото съзнание на залязваща култура и не случайно в неговата топика са толкова разпространени протезите, органите без тела и телата без органи. ХХ век – стои в началото на цивилизацията на протезите: хората общуват помежду си посредством прибори, които са включени към органите на чувствата. Човекът е вграден в грандиозно разпростиращо се информационно тяло на човечеството като неизбежно ще продължават да нарастват протезно-електронните части, съставящи индивидуалното тяло, защото на него не са му достатъчни очите, ушите, ръцете, за да възприема и да предава цялата информация, която е необходима за изпълнение на човешките функции. Там, където органите губят връзката си с цялото на организма, са опосредствани от протези – екрани, дискове, компютри, телефони, факсове. Всичко това са удължения и продължения на човешките органи, травмирани от излишъка на информация. Между моята ръка, която в този момент натиска клавишите на компютъра и очите ми, които следят екрана, се намират десетки проводници, стотици мегабайти електронна памет и непредставимо за мен число микропроцесори и микросхеми. Затова и културата, в езика в контекста на техниката разработва толкова фрагментарен или агрегатен образ на тялото, където всички части могат да бъдат разчленени на съставните части и допълвани с протези и да бъдат сглобявани в различен порядък. "Накратко, ние трябва да възприемаме нашите органи, ръце, пръсти, гърди… сами по себе си, отделени от органичното единство на тялото… С други думи, ние трябва да разчленим тялото… " – според Пол де Ман4.
      И въпреки че френските философи Дельоз и Гатари в „Анти-Едип. Капитализъм и шизофрения” полагат именно разчлененото тяло като „шизоиден” призив и революционен удар към съвременната капиталистическа цивилизация, всичко изглежда точно обратното: точно тази информационна цивилизация напълно успешно и комфортно ни разчленява, отделя очите ни, ръцете, краката, ушите ни, отделя съзнанието ни от тялото... Човек вече не е „челото на века” (А. Бели), а по-скоро е "тежкото физическо увреждане на века". Призивът на шизоидното общество е опит да бъде събран човека в едно, но няма ли да се превърне този универсален човек в пречка за по-натъшното развитие на цивилизацията, която се основава върху метода на непрестанното деление и протезиране. Всеки намек дори за цялостност и единство се посреща с яростна съпротива от страна на западните интелектуалци – възприема се като зародиш за бъдеща репресия или като заплаха от тоталитаризъм. Разбира се, както е известно още от старите латински речници (divide et impera), властва не този, който обединява, а този, който разделя.
      Състоянието на еуфория, което е присъщо за постмодерна не противоречи на травматичната му природа. Еуфорията може да бъде следствие от травмата, като образува нейният безсъзнателен фон. Травмата възпрепятства дълбинното постигане на обектите – и поради това съзнанието леко се плъзга по повърхността, отдавайки се на радостите на неподлежащото на осмисляне възприятие. Травмата ни захвърля на нивото на външните възприятия, където опиянението се изпитва от пъстротата и разнообразието, в празника на безспирните различия. А самата травма действа като анестезия: тя причинява болка в първия момент, след това притъпява способността за възприемане на болката, парализира нервните окончания . А "някакъв полузаглушен глас ни говори за това, че той е щастлив","все по-нататък и по-нататък…" (Лев Рубинщейн). Бурните потоци от малки информационни частици непрестанно бомбардират нашето съзнание като предизвикват онемяване, умъртвяване на мислителните и възприемателни ни способности. Ние не виждаме това, което е пред очите ни, защото в очите ни стоят образи, недостигнали до съзнанието ни. Точно както слухът, травмиран от грохота на силна буря, не възприема шепота на тревите .
      Можем да предвидим настъпването на времена, когато само отделни, изключителни индивиди ще бъдат наистина на съответното равнище на информационното развитие на цивилизацията, тоест, ще бъдат наистина цивилизовани и наистина хора. После и тези хора ще изостанат, а цивилизацията ще се носи напред – не просто неуправляема от никого, но и като цяло невъзприемаема от никого, – подобно на вихъра, сред който се носят купчина прах и неразбираеми отломки. Между човека и човечеството има все по-малко общо, така че се лишава от смисъл самата връзка между тези две думи.

 

 

 

---

 

Бележки:

 

1 Michael Herr, "Dispathes" Cited in Cathy Caruth. Unclaimed Experience: Trauma, Narrative, and History. Baltimore and London: The Johns Hopkins UP, 1996, p. 10. [горе]
2 Някои от мислите, изложени тук, възникват в хода на разговор с аспирантка от Университета Емъри – Албена Люцканова-Василева. Авторът изказва благодарност за у насочването към редица източници върху теория на травмата, която аспирантката споделя в хода на обсъждането на идеите от нейния дисертационен труд върху концептуалната поезия като течение в руския постмодернизъм. [горе]
3 Trauma: Explorations in Memory. Cathy Caruth (ed.). Baltimore and London: the Johns Hopkins UP, 1995, p. 156. [горе]
4 Paul de Man, Phenomenality and Materiality in Kant, in Hermeneutics: Questions and Prospects. Gary Shapiro and Alan Sica (eds). Amherst: University of Massachusetts Press, 1984, p. 19. [горе]

 

 

 

Преводът е направен по публикацията Михаил Эпштейн. Информационный взрыв и травма постмодерна. - В: Русский журнал, 8.10.1998 , - електронна публикация [http://old.russ.ru/journal/travmp/98-10-08/epsht.htm]

 

Електронна публикация на 19. януари 2013 г.
г1998-2016 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]