Хари Г. Франкфърт

Съвременност (Философия)

Литературен клуб | страницата на автора | философия | феноменологично ателие

СВОБОДАТА НА ВОЛЯТА И ПОНЯТИЕТО ЗА ЛИЧНОСТ

 

Хари Г. Франкфърт

 

 

Превод от английски: Христо П. Тодоров

 

 

 

      Онова, което философите напоследък приемат за анализ на понятието личност, всъщност изобщо не е анализ на това понятие. Стросън, чиято употреба най-добре представя общоприетото разбиране днес, определя понятието за личност като „понятие за такъв тип същество, за което ... към един отделен индивид от един отделен тип са еднакво приложими ... както предикати, приписващи съзнателни състояния, така и предикати приписващи материални характеристики .” Съществуват обаче много същества освен личностите, които имат и ментални, и физически свойства. Макар да изглежда странно, положението е такова, че на английски няма обща дума за типа, който има предвид Стросън – един тип, който включва не само човешки същества, а също така и животни от различни по-низши видове. Все пак обаче това не оправдава злоупотребата с един ценен философски термин.
      Дали членовете на даден животински вид са личности без съмнение не може да се установи само като се определи дали е оправдано към него да се прилагат освен предикати, приписващи материални характеристики, също и предикати, с които се приписват съзнателни състояния. Насилие над нашия език е да се подкрепя употребата на термина „личност” по отношение на онези многобройни същества, които имат както психологически, така и материални свойства, но които очевидно не са личности в нормалния смисъл на думата. Без съмнение тази погрешна езикова употреба не е виновна за никоя теоретична грешка. Но въпреки че нарушението е „само вербално”, то все пак причинява съществена вреда. То съкращава безпричинно нашия философски речник и увеличава вероятността да пропуснем да забележим онази важна област на изследване, с която най-естествено се свързва терминът „личност”. Може би някой е очаквал, че никой друг проблем няма да представлява по-голям и по-постоянен интерес за философите от този да се разбере каква е нашата собствена същност. Само че този проблем е толкова силно пренебрегван, че е станало възможно да се изостави дори споменаването на самото му име почти без това да бъде забелязано и очевидно без да предизвиква широко разпространено усещане за загуба.
      Съществува един смисъл, в който думата „личност” е само единственото число на „хора” и в който с двете думи не се обозначава нищо повече от принадлежност към определен биологичен вид. Но онези смисли на думата, които представляват по-голям интерес за философията, критериите за това кой е личност не служат на първо място за да се разграничат членовете на нашия собствен вид от членовете на други видове. Те по-скоро са замислени така, че да уловят онези качества, които са предмет на нашата най-човешка загриженост за нас самите и са източник на онова, което разглеждаме като най-важно и най-проблематично в нашия живот. Тези качества обаче биха били също толкова важни за нас дори и ако не бяха специфични и общи за членовете на нашия собствен вид. Това, което най-много ни интересува в човешката ситуация, не би ни интересувало по-малко ако то беше също така отличителна черта на ситуацията и на други същества.
      Ето защо нашето понятие за себе си като личности не бива да се разбира като понятие за атрибути, които по необходимост са специфични за вида. Концептуално е възможно членовете на някакъв нов или дори на някакъв вече познат вид, различен от този на човека, да бъдат личности; концептуално възможно е също така и някои от членовете на вида човек да не са личности. От друга страна обаче ние наистина приемаме за даденост, че никой член на друг вид не е личност. И в съответствие с това предпоставяме, че същественото за личностите е да имат набор от характеристики, за които, все едно вярно или не, предполагаме, че са единствено човешки.
      Моето мнение е, че една съществена разлика между личностите и останалите същества може да се открие в структурата на волята на личността. Човешките същества не са единствените, които имат желания и мотиви, или които правят избор. Тези неща са общи за тях и за членовете на някои други видове, някои от които изглежда мислят и вземат решения на базата на предшестващо мислене. Изглежда обаче че е специфична само за хората характеристика това, че те могат да формират онова, което ще наричам „второпорядкови желания” или „желания от втори ред”.
      Освен да искат, да избират и да бъдат подбудени да направят това или онова, хората също така могат да искат (или да не искат) да имат определени желания и мотиви. Те са способни да искат да бъдат различни в своите предпочитания и цели от онова, което са. Много животни изглежда притежават способността да имат това, което ще наричам „първопорядкови желания” или „желания от първи ред”, които са чисто и просто желания да се извърши или да не се извърши едно или друго нещо. Изглежда обаче, че никое живо същество освен човека не притежава способността за рефлексивна самооценка, която се проявява в желанията от втори ред.

 

 

I

 

      Понятието, което се обозначава с глагола „искам”, е изключително трудно уловимо. Изказване с формата „А иска да Х”, взето само по себе си, независимо от някакъв контекст, който служи да допълни или уточни неговото значение, предава удивително малко информация Такова изказване може да се съгласува например с всяко едно от следните изказвания: (a) изгледите за извършване на Х не предизвикват никакво чувство или наблюдаема емоционална реакция у А; (b) А не знае, че иска да Х; (c) А вярва, че не иска да Х; (d) А иска да се въздържи от това да Х; (e) А иска да Y и вярва, че за него е невъзможно да Y и да Х; (f) А „в действителност” не иска да Х; (g) А по-скоро би умрял отколкото да Х, и т. н. Ето защо не е достатъчно да се формулира разграничението между желания от първи и желания от втори ред, както аз направих, като се предположи само, че някой има желание от първи ред, когато иска или не иска да извърши това и това и че той има желание от втори ред, когато иска да има или иска да няма дадено желание от първи ред.
      Както ще ги разбирам занапред, изказвания с формата „А иска да Х” покриват широк диапазон от възможности. Те могат да бъдат истинни дори когато всички изказвания от (a) до (g) са истинни: когато А не познава никакви чувства по отношение на Х-уването; когато не знае, че иска да Х; когато сам мами себе си относно това, какво иска и погрешно вярва, че не иска да Х; когато той има също и други желания, които влизат в конфликт с неговото желание да Х, или когато е раздвоен. Въпросните желания могат да бъдат съзнателни или несъзнателни, не е необходимо те да бъдат еднозначни и А спокойно може да се заблуждава за тях. Има още един източник на несигурност що се отнася до изказванията, които удостоверяват нечии желания, в този случай обаче за моите цели е важно да бъда по-малко толерантен.
      Нека най-напред разгледаме онези изказвания с формата „А иска да Х”, които изразяват желания от първи ред, тоест изказвания, в които терминът „да Х” се отнася за някакво действие. Едно изказване от този вид само по себе си не посочва относителната сила на желанието на А да Х. От него не става ясно дали за това изказване има някаква вероятност то изобщо да играе решаваща роля в онова, което А извършва или се опитва да извърши. Затова с пълно право може да се каже, че А иска да Х дори когато неговото желание да Х е само едно от неговите желания и когато то е далеч от това да бъде най-важното от тях. Следователно може да е вярно, че А иска да Х когато той силно предпочита да извърши нещо друго вместо това; и може да е вярно, че той иска да Х независимо от факта, че когато действа, не желанието да Х е това, което го мотивира да върши това, което върши. От друга страна някой, който прави изказването, че А иска да Х може да иска да каже, че именно това е желанието, което мотивира или подбужда А да извърши онова, което той върши в действителност, или че А наистина ще бъде подбуждан от това желание (освен ако не промени намеренията си), когато действа.
      При положение че употребяваме „ще” по специален начин, който предлагам да се възприеме, само когато се използва по втория от тези два начина, с изказването се изразява волята на А. Да се идентифицира волята на даден деец означава или да се идентифицира желанието (или желанията), от които той е мотивиран при определени действия, които той извършва, или да се идентифицира желанието (или желанията), от които той ще бъде или би бил мотивиран когато действа той или ако действа той. Тогава волята на даден деец е тъждествена с едно или повече от неговите желания от първи ред. Само че понятието воля, така както аз го използвам, не е същото по обхват както понятието желания от първи ред. То не е понятие за нещо, което само предразполага даден деец да действа по определен начин. То по-скоро е понятие за ефективно желание – желание, което при всички положения подбужда (ще подбуди или би подбудило) дадено лице да действа. Защото е възможно, въпреки че някой е имал определено намерение да извърши Х, той все пак да извърши нещо друго вместо да Х защото, въпреки намерението си, неговото желание да извърши Х се оказва по-слабо или по-малко ефективно от някакво противоположно желание.
      Нека сега да разгледаме онези изказвания с формата „А иска да Х”, които изразяват желания от втори ред – тоест изказвания, в които терминът „да Х” се отнася до желания от първи ред. И тук има два вида ситуации, в които може да бъде вярно, че А иска да иска да Х. На първо място за А може да е вярно, че той иска да има желание да Х въпреки факта, че той същевременно има изцяло свободното от конфликт и нееднозначност желание да не Х. Или с други думи някой може да има някакво желание, но в същото време да иска това желание да остане неудовлетворено.
      Нека предположим, че един лекар, който се занимава с психотерапия на наркомани, смята, че неговите способности да помага на своите пациенти ще се подобрят ако той разбере по-добре какво е за тях да искат наркотика, към който са пристрастени. Нека предположим, че по този път той стига до там да иска да има желание да взема наркотика. Ако желанието, което той иска да има, е искрено, то тогава това, което той иска, не е чисто и просто да изпита усещания, които наркоманите обикновено имат когато са под властта на своите желания да вземат наркотик. Онова, което лекарят иска, доколкото той все пак иска да има желание, е в известна степен той да бъде склонен или подбуден да вземе наркотика.
      Напълно възможно е обаче, независимо от това, че той иска да бъде подбуден от желание да вземе наркотика, той да не иска това желание да бъде ефективно. Той може да не иска то изобщо да го подбужда към действие. Не е необходимо той да се интересува от това да открие какво е това да вземаш наркотика. И доколкото сега той иска само да иска да го вземе, а не да го вземе, няма такова нещо, в онова което той сега иска, което да бъде удовлетворено от самото вземане на наркотика. Фактически сега той може да има абсолютното и еднозначно желание да не взема наркотика; той може дори благоразумно да вземе мерки да бъде невъзможно за него да удовлетвори желанието, което той би имал, ако желанието му да иска да вземе наркотика след известно време трябва да бъде удовлетворено.
      Следователно би било неправилно от факта, че сега лекарят иска да желае да вземе наркотика, да се направи извода, че той вече има желание да го вземе. Неговото желание от втори ред да бъде подбуден да вземе наркотика не предполага, че той има желание от първи ред да го вземе. Ако сега наркотикът му бъде предписан, то това може да не удовлетвори никакво желание, което имплицитно се съдържа в неговото желание да иска да го вземе. Докато той иска да иска да вземе наркотика, той може да няма желание да го вземе; възможно е всичко, което той иска, да е да изпробва желанието за това. Това ще рече, че неговото желание да има определено желание, което той няма, може изобщо да не е желание неговата воля да бъде различна от това, което е.
      Някой, който иска по този прекъснат начин да иска да Х е на границата на превзетостта и фактът, че той иска да иска да Х не се отнася до определянето на неговата воля. Има обаче и един втори вид ситуация, която може да бъде описана с „А иска да иска да Х” и когато изказването се използва, за да се опише ситуация от този втори вид, то вече се отнася до това, което А иска да бъде негова воля. В такива случаи изказването означава, че А иска желанието да Х да бъде онова желание, което ефективно го подбужда да действа. Той не само иска желанието да Х да бъде сред желанията, които в една или друга степен го подбуждат или създават у него склонност да действа. Той иска това желание да бъде ефективно, тоест да бъде мотивът в онова, което той действително върши. Сега вече когато изказването, че А иска желанието да Х, се използва по този начин, то предполага, че А вече има желанието да Х. Не може да бъде вярно едновременно, че А иска желанието да Х да го подбужда към действие и че той не желае да Х. Само ако той иска да Х, той може логически последователно да иска желанието да Х да не бъде само едно от неговите желания, но и по-решително – да бъде негова воля.
      Нека допуснем, че един човек иска да бъде мотивиран в онова, което върши от желанието да се съсредоточи върху своята работа. Ако това допускане е вярно, то по необходимост ще е вярно, че той вече иска да се съсредоточи върху своята работа. Това желание вече е част от неговите желания. Само че въпросът дали неговото желание от втори ред е изпълнено или не, не зависи само от това дали желанието, което той иска, е едно от неговите желания. Той зависи от това дали желанието, каквото той иска да бъде то, е ефективно желание или воля. Ако след като отпаднат всички подробности желанието да се съсредоточи върху своята работа е онова, което го кара да върши това, което върши, то тогава това, което той иска в този момент е наистина (в съответния смисъл) това, което той иска да иска. Ако, от друга страна, друго желание е онова, което фактически го движи когато действа, то тогава това, което той иска в този момент не е (в съответния смисъл) онова, което той иска да иска. Това ще си остане така, независимо от факта, че желанието да се съсредоточи върху работата си ще продължи да бъде част от неговите желания.

 

 

II

 

      Един човек има желание от втори ред или когато просто иска да има някакво желание, или когато иска определено желание да бъде неговата воля. В ситуации от втория вид ще наричам желанията от втори ред “второпорядкови волеви актове” или “волеви актове от втори ред”. Общо взето аз смятам, че за да бъдеш личност, същественото качество е да имаш волеви актове от втори ред и да нямаш желания от втори ред. Логически възможно е, макар да е малко вероятно, да има деец с желания от втори ред, но без волеви актове от втори ред. Такова същество според мен няма да бъде личност. Ще използвам думата “произволник”, за да обознача с нея дейци, които имат желания от първи ред, но не са личности защото, все едно дали имат желания от втори ред, те нямат волеви актове от втори ред.
      Съществената характеристика на един произволник е това, че не го е грижа за неговата воля. Неговите желания го карат да върши определени неща, без за него да е вярно, че той или иска да бъде подбуждан от тези желания, или че предпочита да бъде подбуждан от други желания. Класът на своеволниците включва всички животни освен човека, които имат желания, и всички много малки деца. Може би той включва също и някои възрастни човешки индивиди. Във всеки случай възрастните човешки индивиди могат да бъдат повече или по-малко своеволни; те могат повече или по-малко често да действат своеволно в отговор на желания от първи ред, по отношение на които нямат волеви актове от втори ред.
      Фактът, че един произволник няма волеви актове от втори ред, не означава, че всяко едно от неговите желания от първи ред необмислено и незабавно се превръща в действие. Той спокойно може и да няма възможност да действа в съответствие с някои от своите желания. Освен това привеждането на неговото желание в действие може да закъснее или да бъде предотвратено или от противоречащи си желания от първи ред или от намеса в резултат на размишление. Така че един произволник може да притежава и да упражнява високо развити интелектуални способности. Нищо в понятието за произволник не предполага, че той не може да разсъждава или че не може да размишлява върху това как да извърши това, което иска да извърши. Онова, което отличава рационалния произволник от останалите рационални дейци е, че той не се интересува от желателността на самите свои желания. Той игнорира въпроса, каква да бъде неговата воля. Той не просто следва всяка една линия на действие, която е най-силно склонен да следва, а и изобщо не се интересува от това, коя от неговите склонности е най-силна.
      Следователно едно рационално същество, което рефлектира върху адекватността на една или друга линия на действие спрямо своите желания, независимо от това, също би могло да бъде произволник. Като твърдя, че същината на това да бъдеш личност не е в мисленето, а във волята, аз съм далеч от мисълта да твърдя, че едно същество без разум може да бъде личност. Защото само по силата на своята способност за мислене една личност е способна критично да разбере своята собствена воля и да формира волеви актове от втори ред. Следователно структурата на волята на една личност предполага тя да бъде разумно същество.
      Разликата между една личност и един произволник може да бъде илюстрирана с помощта на различието между двама наркомани. Нека предположим, че физиологическите условия, въз основа на които съдим за наркоманията, са едни и същи и при двамата, и че и двамата неизбежно отстъпват пред своите периодично появяващи се желания да вземат наркотика, към който са пристрастени. Единият от наркоманите мрази своята пристрастеност и постоянно се бори отчаяно, но безрезултатно със своя вътрешен подтик. Той опитва всичко, което смята че може да преодолее неговите желания да взема наркотика. Тези желания обаче са прекалено мощни, за да може той да устои на тях и неизменно в края на краищата те го побеждават. Той е един наркоман против волята си, безпомощно насилван от собствените си желания.
      Наркоманът против волята си има противоречащи си желания от първи ред – той едновременно иска и да взема наркотика, и да се въздържа от вземането му. В допълнение към тези желания от първи ред той има обаче и волеви акт от втори ред. Той не е неутрален по отношение на конфликта между желанието си да взема наркотик и желанието си да се откаже от него. Второто, а не първото желание е това, което той иска да определя волята му; той иска второто, а не първото му желание да стане ефективно и да му даде целта, която той ще търси да реализира в онова, което той фактически върши.
      Другият наркоман е произволник. Неговите действия са отражение на набора от неговите желания от първи ред, без той да се интересува от това дали желанията, които го подбуждат да действа са желанията, от които той иска да бъде подбуждан към действие. Ако той се натъкне на проблеми при придобиването на наркотика или при предписването му, неговите отговори на подтиците му да го взема могат и да включат някакво размишление. Само че на него никога не му се случва да мисли за това дали иска съотнасянията между желанията му да имат за краен резултат волята, която той има. Своеволният наркоман може да бъде животно и следователно да е неспособен да се интересува от своята воля. При всички положения обаче, с оглед на своеволното отсъствие на интерес у него, той не е по-различен от животно.
      Вторият от тези наркомани може да страда от конфликт от първи ред, подобен на конфликта от първи ред, от който страда първият наркоман. Все едно дали е човек или не, произволникът може (вероятно поради обстоятелствата) и да иска да вземе наркотика, и да се откаже от него. За разлика от наркомана против волята си обаче, той не предпочита нито едно от противоположните негови желания да вземе връх над другото; той не предпочита едно желание от първи ред, а не друго да определя волята му. Би било подвеждащо да се каже, че той е неутрален спрямо конфликта между своите желания, тъй като това би навело на мисълта, че той ги смята за еднакво приемливи. Понеже той не притежава идентичност независимо от своите желания от първи ред, не е вярно нито че той предпочита едно от тях пред друго, нито пък, че предпочита да не взема страна.
      За наркомана против волята си, който е личност, има разлика, кое от желанията от първи ред ще вземе връх. Разбира се, и двете желания са негови и все едно дали накрая той ще вземе наркотика или в края на краищата ще успее да се откаже от него, той действа, за да удовлетвори в буквалния смисъл на думата свое собствено желание. И в двата случая той прави нещо, което той самият иска и го прави не поради някакво външно влияние, чиято цел случайно съвпада с неговата собствена цел, а поради собственото си желание да го извърши. Чрез формирането на волеви акт от втори ред наркоманът против волята си обаче се идентифицира с едно, а не с друго, от своите противоречащи си желания от първи ред. Той прави едно от тях в по-голяма степен истински свое собствено желание и по този начин се отказва от другото. По силата на тази идентификация и на този отказ, съпроводени с формирането на волеви акт от втори ред, наркоманът против волята си може да направи озадачаващото от аналитична гледна точка изказване, че силата, която го подбужда да взема наркотика е различна от него самия и че тази сила го кара да го взема не поради неговата собствена свободна воля, а против нея.
      Своеволният наркоман не може да се интересува или не се интересува от това, кое от неговите противоречиви желания от първи ред взема връх. Липсата на интерес у него не се дължи на неговата неспособност да намери убедителна основа за формиране на предпочитание. Тя се дължи или на липсата на способност за рефлексия или на нехайното му безразличие към самото оценяване на своите собствени желания и мотиви. Има само един въпрос в противоборството, до който може да доведе конфликтът на желанията от първи ред – дали едното или другото от неговите противоборстващи желания е по-силно. Щом като той е подбуждан и от двете желания, той няма да бъде изцяло удовлетворен от онова, което върши, независимо от това, кое от двете е ефективно. Но за него няма никаква разлика дали неговото непреодолимо желание или пък отвращенито му ще вземе връх. Той няма интереси в конфликта между тях и така, за разлика от наркомана против волята си, той нито може да спечели нито пък може да загуби борбата, в която е въвлечен. Когато действа личност, желанието, което я подбужда, е или волята, която тя иска да има, или волята, която тя иска да няма. Когато действа произволник, това не е нито едното, нито другото.

 

 

III

 

      Съществува много тясна връзка между способността да се формират волеви актове от втори ред и една друга способност, която е от съществено значение за личностите – способност, която често е била приемана за отличителен белег на човешката ситуация. Само защото дадена личност има волеви актове от втори ред, тя е способна както да има, така и да няма свобода на волята. Тогава понятието личност не е само понятие за тип същество, което има както желания от първи ред, така и актове на волята от втори ред. То също така може да бъде конструирано като понятие за такъв тип същество, за което свободата на волята може да бъде проблем. Това понятие изключва всички своеволници, както по-низши от човека животни, така и хора, щом като те не удовлетворяват едно съществено условие за притежание на свобода на волята. То изключва също и онези същества от свръхчовешки тип, ако има такива, чиито воли по необходимост са свободни.
      Но каква точно свобода е свободата на волята? Този въпрос изисква да се идентифицира една специална област на човешкия опит, на която по-специално е адекватно понятието свобода на волята като понятие, различаващо се от понятията за други видове свобода. Заемайки се с него, моята цел ще бъде най-напред да установя проблема, с който се занимава дадена личност когато се занимава със свободата на своята воля.
      Съгласно една добре позната философска традиция, да бъде човек свободен по принцип означава той да прави каквото иска. Само че понятието за деец, който прави това което иска в никакъв случай не е ясно – както правенето и искането, така и адекватното отношение между тях изискват пояснение. И макар неговият фокус да се нуждае от прецизиране, а неговата формулировка от усъвършенстване, мисля, че това понятие наистина улавя поне част от онова, което се съдържа имплицитно в идеята за деец, който действа свободно. То обаче изпуска напълно специфичното съдържание на доста различната идея за деец, чиято воля е свободна.
      Ние не допускаме, че животните имат свобода на волята, макар да признаваме, че дадено животно може да е свободно да тича в каквато посока си поиска. Само че да имаш свободата да направиш онова, което искаш, не е достатъчно условие за това да имаш свободна воля. То дори не е необходимо условие за това. Ето защо да лишиш някого от неговата свобода на действие не означава непременно да подкопаеш свободата на волята му. Когато даден деец знае, че има известни неща, които той не е свободен да извърши, това без съмнение влияе върху неговите желания и ограничава диапазона на изборите, които той може да направи. Нека обаче да предположим, че без да знае това, даден човек фактически е загубил или пък е бил лишен от своята свобода на действие. Въпреки че той вече не е свободен да върши това, което иска, неговата воля си остава толкова свободна колкото е била и преди това. Независимо от факта, че той няма свободата да превърне своите желания в действия или да действа според решенията на своята воля, той и сега може да формира тези желания и да взема тези решения също толкова свободно, все едно неговата свобода на действието не е била накърнена.
      Когато питаме дали волята на дадена личност е свободна, ние не питаме дали тя е в състояние да превърне своите желания от първи ред в действия. Това е въпросът дали тя е свободна да извърши това, което намира за добре. Въпросът за свободата на нейната воля не засяга отношението между това, което тя прави и това, което тя иска да прави. Той по-скоро се отнася до самите нейни желания. В какво обаче се състои въпросът за тях?
      Струва ми се и естествено, и полезно да конструирам въпросът дали волята на дадена личност е свободна по близка аналогия с въпроса за това дали даден деец има свобода на действие. Нали свободата на действието (поне приблизително) е свободата човек да направи онова, което иска да направи. Тогава аналогично на това изказването, че даден човек има свобода на волята означава (също приблизително), че той е свободен да иска каквото иска да иска. По-точно това означава, че той е способен да има воля каквато той иска да има, или волята му да е такава каквато той иска да бъде. Точно както въпросът за свободата на действие на даден деец е свързан с това, дали това е действието, което той иска да извърши, така и въпросът за свободата на неговата воля е свързан с това, дали това е волята, която той иска да има.
      Тогава, осигурявайки съгласуваността на волята си със своите волеви актове от втори ред, той упражнява свобода на волята. А по несъответствието между нейната волята и волевите актове от втори ред или по наличието на съзнание, че тяхното съвпадение не е нейно собствено дело, а само щастлива случайност, една личност, която няма тази свобода, усеща нейната липса. Волята на наркомана против волята си не е свободна. Това се проявява във факта, че тя не е волята, която той иска да има. Също така е вярно, макар и по друг начин, че волята на своеволния наркоман не е свободна. Своеволният наркоман нито има волята, която иска да има, нито пък има воля, която се различава от волята, която той иска да има. След като той няма волеви актове от втори ред, свободата на неговата воля не може да бъде проблем за него. Той я няма така да се каже по подразбиране.
      Хората са много по-сложно устроени отколкото моето схематично описание на структурата на волята на дадена личност може би внушава. Така например що се отнася до желанията от втори ред има толкова много възможности за колебания, конфликти и самозаблуди, колкото и що се отнася до желанията от първи ред. Ако има нерешен конфликт между желанията на някого от втори ред, то тогава той е заплашен да няма волеви актове от втори ред, защото ако този конфликт не се разреши, той няма да има предпочитание, спрямо което неговите желания от първи ред могат да станат негова воля. Това състояние, ако то е толкова тежко че му пречи да се идентифицира по един достатъчно решителен начин с което и да било от своите противоречиви желания от първи ред, го разрушава като личност. Така то или клони към това да парализира неговата воля и да му пречи изобщо да действа, или пък клони към това да го отстрани от неговата воля така, че тази воля действа без негово участие. И в двата случая той става, подобно на наркомана против волята си макар и по различен начин, безпомощен свидетел на силите, които го движат.
      Една друга трудност се състои в това, че дадено лице, особено ако неговите желания от втори ред са в конфликт помежду си, може да има желания и волеви актове от по-висок от втори ред. Няма теоретична граница пред дължината на серията от желания от все по-висок и по-висок ред; нищо освен здравият разум и може би спасителната умора не пречи на даден индивид маниакално да отказва да се идентифицира с което и да било от своите желания докато формира желание от следващия по-висок ред. Тенденцията да се създават такива серии от актове на формиране на желания – това би било случай, когато човешкото излиза от контрол – също води към разрушаване на личността.
      Възможно е обаче такава серия от актове да се ограничи без тя да бъде прекъсната произволно. Когато дадено лице се идентифицира решително с едно от своите желания от първи ред, този ангажимент “проехтява” през потенциално безкрайната редица от по-високи редове. Нека вземем едно лице, което без никакви резерви или конфликт иска да бъде мотивирано от желанието да се съсредоточи върху своята работа. Фактът, че този волеви акт от втори ред да бъдеш движен от това желание е решителен, означава, че тук няма място за въпроси относно уместността на желания или волеви актове от по-висок ред. Нека си представим, че някой пита лицето дали то иска да иска да иска да се съсредоточи върху работата си. То може с право да заяви твърдо, че този въпрос, отнасящ се до желанието от трети ред, изобщо не възниква. Би било грешка да се твърди, че, понеже този човек не се е замислил дали иска да има волевия акт от втори ред, който е формирал, той е безразличен към въпроса, дали иска неговата воля да се съгласува с този или с някой друг волеви акт, който той иска да има. Решителността на ангажимента му означава, че той е решил, че не остават никакви други въпроси относно неговия волеви акт от втори ред, които да могат да бъдат поставени на някакво по-високо ниво. Относително маловажно е дали той обяснява това като казва, че този ангажимент имплицитно създава безкрайна серия от потвърждаващи желания от по-висок ред, или като каже, че ангажиментът е равносилен на край на остротата на всички въпроси, засягащи по-високите нива на желание.
      Примери като този за наркомана против волята си могат да създадат впечатлението, че волевите актове от втори или по-висок ред трябва да са формирани по пътя на разсъждението и че е типично за дадена личност да се бори, за да осигури те да бъдат удовлетворени. Но съответствието на волята на дадена личност с нейните волеви актове от по-висок ред може да бъде много по-неразумно и спонтанно от това. Някои хора са естествено движени от доброта, когато искат да бъдат добри и от лошотия, когато искат да бъдат лоши, без никакъв предварителен умисъл и без никаква потребност от активен самоконтрол. Други пък са движени от лошотия, когато искат да бъдат добри и от доброта, когато възнамеряват да бъдат лоши – и в двата случая без предварителен умисъл и без активна съпротива на накърняването на техните желания от по-висок ред. За някои свободата идва лесно. Други трябва да се борят, за да я достигнат.

 

 

IV

 

      Моята теория за свободата на волята обяснява лесно нашето нежелание да допуснем, че такава свобода притежават членовете на други по-низши от нашия видове. Тя удовлетворява също и едно друго условие, което трябва да бъде изпълнено от всяка такава теория – тя разкрива, защо свободата на волята би трябвало да се разглежда като нещо желателно. Притежаването на свобода на волята означава удовлетворяване на определени желания – желания от втори или по-висок ред – докато отсъствието му означава тяхното неудовлетворяване. Въпросните удовлетворявания са тези, които са присъщи на личност, за която може да се каже, че волята е нейна собствена воля. Съответните неудовлетворявания са тези, изпитвани от личност, за която може да се каже, че е отчуждена от самата себе си или че се е озовала в ролята на безпомощен или пасивен свидетел на онези сили, които я движат.
      Един човек, който е свободен да върши онова, което иска да върши може все още да не е в състояние да има волята, която иска да има. Нека обаче предположим, че той има и свобода на действие, и свобода на волята. Тогава той не само е свободен да прави каквото иска да прави, а е свободен също и да иска каквото иска да иска. Струва ми се, че в този случай той има цялата свобода, която е възможно да желае или да си представи човек. В живота има и други хубави неща и той може да не притежава някои от тях. Но що се отнася до свободата тук няма нищо, което да му липсва.
      Съвсем не е очевидно, че някои други теории за свободата на волята отговарят на тези две елементарни, но съществени условия – да е разбираемо, защо желаем да имаме тази свобода, и защо отказваме да я припишем на животни. Нека например разгледаме схващането на Родерик Чизъм, че човешката свобода изисква отсъствие на каузален детерминизъм. Винаги когато дадено лице извършва определено действие, според Чизъм това е чудо. Движението на ръката на даден човек, когато той я движи, е резултат от цяла серия физически причини, но някои събития в тази серия „и както може да се предполага, едно от тези, които са станали вътре в мозъка, са причинени от дееца, а не от каквито и да било други събития” (18). Затова един свободен деец има „изключителното право, което някои биха приписали само на Бог – всеки един от нас, когато действа, е неподвижен двигател” (23).
      Това обяснение не ни дава никакво основание да се съмняваме, че животните от по-низши от човека видове притежават свободата, която то дефинира. Чизъм не казва нищо, което да прави по-малко вероятно един заек да извършва чудо, движейки лапата си, от един човек, който прави движение с ръката си. Но защо във всеки случай някой трябва изобщо да го е грижа дали може да прекъсне природния ред от причини по начина, по който описва това Чизъм? Чизъм не предлага никакво основание да вярваме, че има забележима разлика между опита на човек, който по чудотворен начин слага началото на серия от причини като движи ръката си и човек, който движи ръката си без никакво прекъсване на нормалната поредица от причини. Изглежда че няма никаква конкретна основа, на която да се предпочете да си част от едната ситуация, а не от другата.
      Общоприето е, че в допълнение към двете споменати от мен условия, една удовлетворителна теория за свободата на волята необходимо предлага анализ на едно от условията на моралната отговорност. Най-широко разпространеният напоследък опит да се разбере проблема за свободата на волята е изследването на това, какво следва от допускането, че някой е морално отговорен за онова, което е извършил. Аз обаче съм на мнение, че изключително много хора разбират отношението между моралната отговорност и свободата на волята погрешно. Не е вярно, че даден човек е морално отговорен за онова, което е извършил само когато неговата воля е била свободна, когато той го е извършвал. Той може да бъде морално отговорен за извършването на даденото нещо дори и неговата воля изобщо да не е била свободна.
      Волята на дадено лице е свободна ако то е свободно да има волята, която то иска да има. Това с оглед на което и да било от неговите желания от първи ред значи, че то е свободно или да направи това желание своя воля, или пък вместо него да направи своя воля някое друго желание от първи ред. Тогава каквато и да е неговата воля, волята на лицето, чиято воля е свободна, е можела да бъде и друга; то е можело да постъпи и другояче, а не да определи своята воля така, както го е направило. Спорен въпрос е как точно следва да се разбира това „можело е да постъпи и другояче” в контекст като този. Въпреки обаче че този въпрос е важен за теорията на свободата, той няма никаква връзка с теорията за моралната отговорност. Затова от допускането, че лицето е морално отговорно за онова, което е направило, не следва, че лицето е било в положението да има каквато и да било воля, която то е искало да има.
      От това допускане следва, че лицето е извършило онова, което е извършило свободно, или че го е извършило по силата на своята свободна воля. Грешка е обаче да се смята, че някой действа свободно само когато е свободен да извърши всичко, което си поиска или, че действа по своята свободна воля само ако неговата воля е свободна. Да допуснем, че дадено лице е извършило онова, което е искало да извърши, че то го е извършило защото е искало да го извърши и че волята, която го е движила когато го е извършвало е била неговата воля защото това е била волята, която то е искало да има. Тогава то го е извършило свободно и по своята собствена свободна воля. Дори да допуснем, че то е можело да постъпи другояче, то не би постъпило другояче и дори и да допуснем, че то може да е имало друга воля, то не би могло да е искало волята му да се различава от тази, която е имало. Освен това щом волята, която го е движила когато е действало, е била неговата воля, защото то е искало тя да бъде такава, то не може да твърди, че неговата воля му е била наложена принудително или че е бил пасивен свидетел на нейното определяне. При тези условия е напълно безотносително към преценката за неговата морална отговорност да се изследва дали алтернативите, които той е отхвърлил, наистина са били налични за него или не.
      За илюстрация нека разгледаме един трети вид наркоман. Да допуснем, че неговата пристрастеност има същата физиологична основа и същия неустоим подтик като пристрастеността на наркомана против волята си и своеволния наркоман, но той е изцяло доволен от своето състояние. Той е наркоман по своя воля, който не иска нещата да са други. Ако влиянието на неговата пристрастеност по някакъв начин би отслабнало, той би направил всичко което може, за да го възстанови, ако неговото желание да взема наркотик започне да се губи, той ще предприеме мерки, за да възобнови неговата интензивност.
      Волята на наркомана по своя воля не е свободна, защото неговото желание да взема наркотик ще бъде ефективно без оглед на това дали той иска или не иска желанието му да определя неговата воля. Но нали като взема наркотика той го взема свободно и по своята собствена свободна воля. Аз съм склонен да разбера неговата ситуация като включваща свръх-детерминацията на неговото желание от първи ред да взема наркотика. Това желание е неговото ефективно желание, защото той е физиологично пристрастен. То обаче е неговото ефективно желание също и защото той иска да бъде такова. Неговата воля е извън неговия контрол, но чрез своето желание от втори ред неговото желание за наркотик да бъде ефективно, той е направил тази воля своя собствена воля. Затова при положение, че неговото желание да взема наркотик е ефективно не само поради неговата пристрастеност, той може да бъде морално отговорен за вземането на наркотика.
      Моята концепция за свободата на волята изглежда неутрална по отношение на проблема за детерминизма. Изглежда възможно да има необходимост да бъде детерминирано каузално това дадено лице да е свободно да иска каквото иска да иска. Ако това е възможно, то тогава може да бъде каузално детерминирано това, дадено лице да има свободна воля. Така вече не съществува иначе безвредният привиден парадокс в твърдението, че е детерминирано неизбежно и от сили извън техен контрол това, че някои хора имат свободна воля, а други нямат. Няма непоследователност и в твърдението, че някакъв друг действащ фактор, различен от самата личност, е отговорен (и дори морално отговорен) за това, че тя има или няма свобода на волята. Възможно е дадено лице да е отговорно за това, което върши по своя собствена воля, и някакво друго лице също да е морално отговорно за това, че първото лице го е извършило.
      От друга страна изглежда възможно да стане напълно случайно така, че дадено лице е свободно да има волята, която иска да има. Ако това е възможно, то тогава може би е въпрос на случайност някои хора да имат свобода на волята, а други да нямат. Може би е възможно, както смятат много философи, такава ситуация да възникне по начин, различен от случайния или като резултат от действието на поредица от естествени причини. Ако наистина е възможно въпросните ситуации да възникнат по някакъв трети начин, то тогава е напълно възможно дадено лице по този трети начин да придобие свобода на волята.

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 01. октомври 2010 г.
г1998-2010 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]