Владимир Градев

философска критика

Литературен клуб | философия | страницата на автора

 

С ЦВЯТ НА ПЕПЕЛ

 

Владимир Градев

 

 

      Философията, като изкуството и религията, е преди всичко descensus ad inferos, слизане в ада, опит на смъртта, мислене за отвъдното. Совата на неспокойството излита, когато умиращият ден е с цвят на пепел и всички неща са по-тъжни от мен и това е единственото, което ме развеселява. Неспокойството е хищна птица, която разкъсва и поглъща духа: най-желаната и питателна храна. Духът също трябва да разкъса неспокойството: той няма друга храна за своите подеми. Ала за да улови хищната птица, духът не бива да е хищен, а трябва търпеливо да се остави да го разкъса и погълне неспокойството.
      Incerta omnia, sola mors certa (Августин). Има нещо очевидно, нещо съвсем сигурно, в което изобщо не се съмнявам и това е смъртта: моята и на другите. Неспокойството на питането се отнася до плащаницата от смисли и ценности, с които се обвива угрозата на тази грозна случка. Независимо дали са известни нейните причини, дали схващането за нея е митично или рационално, дали става дума за екзистенциалната крайност или за естественото разпадане на енергията и анонимните трансформации на материята, смъртта си остава зловещата гравитация, неотместимата тежест на нищото, което хвърля своята сянка върху всяка мисъл. Единственото ясно нещо е смъртта. Със съзнанието, божествена, несравнима светлина, се утвърждава мрака, болката, бездната, нищото. Там където е съзнанието, там е смъртта. Не аз владея смъртта, а тя мен, тя изпълва моето съзнание, но не говори, нищо не казва и за нея всичко що живее, включително и Бог, мълчи. Всички тайни се намират от страната на живота, от страната на отсамното, докато смъртта премахва всички тайни. Тя е най-баналното, онова което идва неуморно всеки ден, всеки миг, тя е онова, което бъдещето със сигурност носи и същевременно е немислимото и неназовимото, онова, което спира дъха и лишава от слово. Аз, philosophorum minimus, вярвам, че моето говорене е възможно единствено като упражнение по отказ: отказ да се раздели да от не, отказ да се утвърждава и отрича мислимото и същевременно отказ да се отрича и утвърждава немислимото.1
      Всеки човек, по някакъв начин, променя смъртта със самото си умиране. За едни няма никаква обнадеждаваща светлина, ала си отиват без да съжаляват за неизбежното отсъствие, защото спокойната трезвост не изключва ведростта. Други, силни духове, нямат нужда от символи или образи, просто усещат, че непрестанно ги съпътства смъртта, стара приятелка и познайница (sorella morte от последните думи на свети Франциск), която срещат нощем, когато заспиват или често зърват в шарките и сенките на деня. Ще призная, че не съм силен дух. Трети решават сами да сложат край на погнусата. Самоубийството обаче съвсем не е победа над света, а безпогрешен метод светът да победи. Някои изпадат в черната скука и меланхоличното безразличие, което приравнява всичко под слънцето. Смъртта, това е силата на небитието, която разстила върху нещата своята пустиня и нима Бог е суетата на последната ни илюзия? Но тъкмо бездната на нищото отделя Всевишния от всяка представа, от всеки опит Той да бъде фиксиран в запленяващ идол. Има и такива, които ги изгаря спомена за вечната красота и бляна за другата и тъй скъпа страна, която не могат да забравят. Достатъчен е трепет на крила, за да потеглят на път...
      Модерните философии превръщат действителността в обект на науката и оттеглят субекта в трансценденталната или абсолютна сфера на знанието. На абстрактното чисто мислене съответства безличната научна обективност. Така се избягва всяко объркване със света, където се случват разните смъртоносни инциденти. Cogito мисли всеобщото, без да слиза там долу, където всичко тече и отминава. Аз-ът на cogito не може да бъде определен с предикати като смъртeн и безсмъртeн. Аз мисля трансцендира тези модалности. Абсолютният аз основава категориите, ала те нямат обратно въздействие върху него, за да го върнат с рикошет в света. Това не му дава всъщност обещание за безсмъртие. Пък и подобни обещания свеждат действията до възнаграждаване не толкова на добродетелта, колкото до заглушаването на страха от изчезването. Просветеният разум започва да мисли "далеч от гробищата"(Гьоте) и смъртта излиза от обсега на философията. Тя е отнесена към измеримите факти, към емпиричните науки, а религиозните и метафизични изказвания, с техния безграничен и неопределим обект, се оказват просто beyond significant language, "отвъд значимия език" (Витгенщайн, A Lecture on Ethics).
      Образцовото безразличие и безличие на науката изобщо не е убедително. Още Паскал откри в divertissement, в отклоняването от мисълта за смъртта характерната особеност на човешката участ. "Движението е наша същност, пише той; пълният покой означава смърт" (Мисли, 129). Следва ли тогава, че отклоняването от мисленето за смъртта, ни потапя изцяло в движението на живота? Съвсем не: "In omnibus requiem quaesivi. Във всичко търсех спокойствие. Ако човешката участ бе действително завидна щяхме ли да отклоняваме мисълта си от нея, за да се почувстваме щастливи?"(165). Движението е това, което ни прави нещастни и то се стреми не към друго, а към покоя, което отрицава. Движението и покоят, животът и смъртта взаимно се зоват. Паскал ни връща към Августин: "тук мога да съществувам, а не искам, там искам, а не мога: и на двете места съм нещастен" (Изповеди, X, XL, 65). Нашето нещастие, miser utrubique, е в това бъдене-между, между небитието на времето и нищото на вечността, в това нито тук нито там. И тъй като всичко в светлината на нищото е това, което е - divertissement - остава само неспокойството на питането.
      Inquietum est cor nostrum. "Неспокойно е сърцето ни" (Изповеди, I, I, 1). Мисленето не се изчерпва с абстрактното cogito. Накъде отиваме? От мълчанието на смъртта се ражда неспокойството на сърцето и раната на неизбежното питане е винаги отворена. Хуманизмът съвсем разбираемо се мъчи да ни избави от него като измества центъра на модерната философия от въпроса за истината към този за сигурността.
      Смъртта обаче ни кара да продължим да се питаме, да мислим. Философията може да бъде единствено радикално питане, поставяне на всичко под въпрос. Ако я нямаше смъртта нямаше да го има и мисленето. В момента, в който съзнанието се превръща в съзнание за себе си и се полага като абсолютна свобода, изведнъж пред "абсолютно свободния аз" се издига чистото отрицание, "чистата и гола", лишена от каквото и да е съдържание и смисъл, от каквато и да е възможност за изпълване и възраждане, ужасяваща смърт. "Азът" се оказва изгубен в своята свобода: "неговото отрицание е лишената от значение смърт, чистият ужас на отрицателното, което няма нищо положително, нищо изпълващо в себе си."2 Това отрицание може да се превъзмогне единственото в "празното нищо". Но духът не може да остане дълго в този вледеняващ тъмен ъгъл. Последната дума още не е казана. Задачата на диалектиката е да разсее мрака, да запълни разтворилата се бездна, да излезе отново на светло. Духът несъмнено се нуждае от смелостта да се впусне в дебрите на смъртта и да се срещне с отрицанието, но единствено, за да се оттласне от него, да се върне оттам. Философът започва да мисли на здрач, защото в нощта "всички крави са черни"3 и властва объркването и застоят, но мисленето трябва да разпръсне мрака, да разсее смъртта. Знанието за мрака озарява своя ужасяващ и разтърсващ обект. Заставайки без страх до този caput mortuum, диалектиката изработва средствата, които ще позволят на духа да се върне, да се качи нагоре. Та как се стои в тъмнината, без да я разтвори светлината? От бездната на маелстрьома, който засмуква всяко нещо изплува съ-знанието, което знае, че е било нужно да страда. За Хегел диалектиката е със щастлив край, за това и той е най-религиозният дух на своето време. В лъчистия свят на цветята, на съзнанието, което постига накрая самото себе си, няма черни цветя (Науката логика). Какви са тези schwarze Blumen, тези черни цветя? Метафори на невъзможното, на това, което не може да го бъде, когато пораснем и се отърсим от детския страх от мрака. Смъртта се превръща в черно цвете. За зрелия и еманципиран модерен субект цялата тази тъмна нощ, от която спира дъха и където се срещат само призраци и сенки, където всичко е шемет и разпад, с други думи безумие, цялата тази тъмна нощ трябва да отстъпи пред огъня на разума, който превъзмогва препятствията и разсейва сенките. Всички желаем огънят да ни стопли, да разпръсне мрака и да освети нашия живот. Опасността от огъня е в пепелта. Затова и гласът на совата е дрезгав и виещ. Пепелта е пепел и изцяло осветеният живот, предупреждават Адорно и Хоркхаймер, се озарява от аутодафето на изтреблението. Търсещият да прокуди небитието разум създава ужасяващите машини на смъртта.
      Философското размишление е sub specie mortis. Всъщност, какво е това знание, което пропада в не-знанието? За смъртта никой нищо не знае, освен умрелият. Ала умрелият не знае нищо. Истина е, че само от гледната точка на смъртта знаем нещо за великолепието на живота, както и единствено от гледната точка на живота осъзнаваме величието на смъртта. Смъртта е възвишената гибел и същевременно възвишеното спасение. Смъртта превръща живота във висше и трагическо погубване, а животът прави от смъртта своето единствено спасение. Но тук няма никаква диалектика, третото, превъзмогването, отрицанието на отрицанието е премахнато. Волята да се излезе на светло, цялата тази метафизика на светлината, която се основава на изключителния и изключващ принцип на идентичността и непротиворечивостта, е поставена отдавна радикално под въпрос. Ако, както изглежда, под слънцето на рационалността духът умира от глад и жажда, заслепен от нажежената Lichtung на безсенчестите научни сигурности и очевидности, то тогава въпросът е дали може да се мисли в мрака, където всичко е падане или произволно случване4. Задачата на мисленето е да остане в разкъсването, да запази винаги жива раната на безпокойството, на неизбежното питане, което непрестанно ни разкъсва нас, все още живите. Нощният дух е рожба на мрака и бездната, ала какво всъщност е той: архангел на отчаянието или предвестник на спасението?
      Това, което се изплъзва от тази метафизика на светлината е вярата, именно вярата като "разкриване на онова що не се вижда" (argumentum non apparentium Евр. 11:1). Само благодарение на нея можем да продължим да ходим5, без да сме приковани към основите и сигурностите, към всички позитивни очевидности на нашия свят, които безвъзвратно осветяват и убиват вярата. Мисленето наистина е страст, но не в романтичния смисъл на волята, на смелостта да се освети мрака, "да се изтръгне отровното жило на смъртта и да се премахне зловонието на Хадес"6, а в християнския смисъл на страданието, на агонията, на борбата да приемеш да бъдеш по-нисш от съдбата и необходимостта. Вярващият не е артист на умирането, там където той е напълно безсилен, там е силата на неговия Господ. Спасението не може да бъде цел, не може да бъде достигнато или завоювано с дела или с мисли и понятия. То е преобразуване на "болката за умиране", на греха, на непобедимото погубване. Спасението е благодат: никой не може да се възкачи до Бога, но Бог може да слезе при нас. Философията е търсене на спасението като религията7 (да не забравяме, че големият въпрос за късния Хайдегер и цялата "философия на техниката" се отнася до възможността за спасение в нашата безпокояща епоха), но опасността идва от интенционалността на търсенето на спасението. Абсолютното не се разкрива в никаква феноменологична очевидност, то не може да бъде постигнато като се целим в него, а само като се откажем от него. Отказът от спасение, собствено казано, е спасението.
      Едно е ясно: в света не намираме никога спасението, а само познание и сигурност. Грехът това е мигът, когато в първоначалния рай на живота се вмъква съзнанието и смъртта е отплата за познанието. Прокудени от рая, странници без покой търсим във вселената нещо подобно на нас, нещо налично, което да можем гледаме лице в лице без да умрем, нещо създадено от нас (защото само създаденото от нас ни е подобно), което можем да направим наш създател.
      Ала ето че на пепелявата сряда (с която започват великите пости в Католическата църква) свещеникът бележи на челото ни кръст от пепел и казва: "Помни човече, че си прах и в прах ще се върнеш." Това мemеnto изтръгва от отклонението, от смесването с нещата от света. Смъртта, която белязаният с пепелявия кръст трябва да помни, непрестанно да носи със себе си, е преди всичко умъртвление и отделяне от света, в който е, защото макар и да е в света духът не е от света. Именно умъртвлението на естествения човек е най-сигурният белег на всяка духовност.
      Така memento скъсва най-напред със света и материята, но само за да ни потопи веднага отново в безличния всемир. Помни, че си прах! Ето това си ти. Не име, не личност, не някакъв аз, а прашинка от космоса, сивота, която заличава всеки лик. Помни, че ще се върнеш в абсолютния безпаметен мрак, в който си бил във времето на Мойсей, на Сократ, на Наполеон и на светлинните години, които са ги предшествали. Мислиш ли, че името ти ще остане на тази земя? Че какво ще прави на нея? Или ще го вземеш със себе си към бреговете на небесните реки? Може би за да го удавиш сам в Лета? Не ще ли се разпръсне то като пепел от угаснал огън? Виж се, значи, какво си всъщност, какво ще бъдеш само след половин век, какво ще бъдеш вечно: пепел и прах. Направен си от тези едва видими прашинки, които, духани, танцуват известно време на слънчевата светлина, несъмнено, за да паднат пак накрая на земята. Такава е Божествената наредба: да преминеш, да изчезнеш, да се разсееш като прах. И всуе се мъчиш да се противопоставиш на волята Божия и търсиш в успехите и притежанията, в паметниците и гробниците да спечелиш вечност за твоя образ и име. Знай, че не можеш да вземеш със себе си нищо на другия бряг, дори безсмъртието си ще го оставиш на своеволието на този свят, който в най-добрия случай ще го приеме и погълне, а по-скоро ще захвърли и забрави в някой тъмен ъгъл.
      Помни, размишлявай над тази истина, която непрестанно те поставя под въпрос. Внимавай, това действително да бъде търпеливо размишление, а не пробягваща хладна тръпка. Посвети му нужното време, за да намери най-накрая непроницаемата нишка на твоя живот пролуката, през която да се измъкне не само от шумния лабиринт на настоящето, но и от "висшите и изтънчени селения на миналото" (Пруст) и безпокоящите полета на бъдещето, за да се приготви за онзи таен миг, който не идва, за да избяга, миг на срещата с нищото на вечността вън от диалектиката на времето. И "най-важното, както казва Марк Аврелий, не се разстройвай" (VIII, 5). Само когато помниш, само когато мислиш, само тогава ти не си просто прах. Душата, тъй близо до нищото на чистата материя, изпитва в и чрез това небитие своята несводимост до това, което е. Пепелявата сряда припомня както нищото на крайното изчезване така и онова je ne sais pas quoi, онова "не знам какво", онова тънко нищо, с което душата, която не е нищо от това което е (Плотин), се отделя от началото (прах), от заобикалящия свят (прах) и от несъмнения край (прах).
      Смъртта на кръста най-отчетливо препраща към тайната на онова нищо, което не е от този свят. Смъртта може да бъде разбрана само по отношение на това абсолютно нищо, чийто мъчителен образ и безмълвно слово е тя. Синът Човешки е на кръста между небитието на времето и нищото на вечността. Исус не умира като герой. Няма ведрост нито себевладеене в неговата смърт. Той няма нищо общо с философа, който разполага със смъртта чрез мисълта, свободата, чрез цялото си съществуване. За християнина "демиургичната" перспектива на хубавата, на добрата смърт, която е лично дело и сюблимно изпълване на собствената съдба е надменна заблуда, суетна илюзия. Исус, като всеки човек, умира изоставен. Бог принася в жертва своята божествена отвъдност и недосегаемост, своята абсолютност и трансцендентост, своята противопоставеност на грешната твар. Божественият живот става едно със смъртта. Синът изпитва целия неподправен ужас от нищото на смъртта, от загубата на най-ценното, с което го е дарил Отец: живота.8 Ала това не е крайната дума, защото с последното дихание Синът връща своя дух на Отца (Лук. 23: 46). Умиращият в Христа знае само, че не разполага със смъртта и му остава просто да й се остави, за да се прибере духът, когато всичко свърши, в своя дом. На края минава онзи полъх, за който не ни е дадено да знаем нито откъде идва нито къде отива, за да отнесе това, което е към онова което не е. Но религиозната душа инстинктивно, като прелетната птица, чувства, че това отиване е също тъй завръщане. На поверяването на духа в ръцете на Отца съответства жеста, с който Отец дава духа на Сина и го вдига от мъртвите. Живият Бог се отъждествява с умрелия Исус. Бог идва на помощ на прокълнатото, на отрицателното и мъртвото, връща към битие небиващото. Възкресението не е автоматично, машинално, вписано незнайно как в материята на гените, случване. Възкресението предпоставя смъртта. Гробът, това нищо, където изчезва този, когото сме виждали и обичали е завръщане към ex nihilo. Бог създава от нищото, ала не от нищото на началото, на небитието, а от нищото на края, на унищожението, на смъртта новия човек. Само нечувано чудо, само ново творческо деяние на Бога може да отрече и превъзмогне смъртта, може да създаде от смъртта абсолютната новост, да роди живота. Мимолетното съществуване води към смъртта, ала животът на Исус излиза от нея. Разпятието е часът на смъртта в Бога, то е събитието, когато Бог приема в себе си крехкостта на живота, превръща го в свой и го изкупува. Смъртта в Бога е пасхалното събитие, с което от времето на земния се отива във вечността на небесния живот. Тъкмо към тази светлина на нищото ни препраща литургията, когато ни заставя да помним за изчезването на всеки и всичко, което е било, което е и което има име на земята и на небесата. Тя ни изтръгва от отклонението в света, отърсва ни от високомерието на разума, за да не се боим от изпепеляващата светкавица, която ще връхлети връз нас като крадеца през нощта и за която Плотин се пита защо е тъй красива.

 

 

 

 

 

 

---

 

 

1 Говори - призовава Паул Целан, но без да разделяш не от да. Дай oщe смисъл на твоя говор: дай му сянка. (Sprich -/ Doch scheide das Nein nicht vom Ja./ Gib deinem Spruch auch den Sinn: gib ihm den Schatenn.) Paul Celan, "Sprich auch du" in Von Schwelle zu Schwelle, Stuttgart, Deutsche Verlag, 1955. [горе]
2 Хегел, Феноменология на духа, с. 529. Тази неизпълненост, това същностно несъвършенство на смъртта отличава най-силно хегеловото от християнското схващане за смъртта. "Изпълването на времето" (Гал. 4:4, ср. Марк 1:15) (die Zeit erfuellet ward, превежда Лутер) не зависи от волята на духа, а препраща към Божествената воля, към идването и смъртта на Христос като есхатологическото време на спасението. [горе]
3 Хегел, цит. пр., с. 20. [горе]
4 В пост-метафизическото мислене вниманието се измества от отношението между човек мисли и човек умира (така фаталността на смъртта се вписваше в един рационален ред) към напрежението между аз съм и аз трябва да умра, към онтологическата разлика между всеобщия природен закон на смъртта и безкрайните вариации на умирането, към свободата, която вписва неизбежната необходимост в полисемията и даже дисеминацията на ставането, за да даде смисъл на онова, което само по себе си няма смисъл. [горе]
5 "понеже с вяра ходим, а не с виждане", 2 Кор. 5: 7. [горе]
6 Както е видно от тези първи думи от Звездата на изкуплението романтичната нагласа е характерна не само за Хегел, но и за неговия ученик Франц Розенцвайг, който във възможното движение от смъртта към живота вижда задачата, страстта, достойнството на философията. [горе]
7 Фихте казва: "Започнахме да философстваме от гордост и загубихме така своята невинност; признахме нашата голота и оттогава философстваме тласкани от нуждата от изкупление.", цит. по W. Weischedel, Der Zwiespalt im Denken Fichtes, Berlin, 1962, S. 28. [горе]
8 Безсмъртието е негативно понятие, продължава се просто да се живее и християнството не е платонизъм, то не смята, че душите са безсмъртни и тялото съвсем не е затвор, а храм за душата. [горе]

Електронна публикация на 18. септември 2006 г.
г1998-2016 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]