Еманюел Левинас

философия

Литературен клуб | страницата на автора | философия

 

ОТГОВОРНОСТТА ЗА ДРУГИЯ

 

Интервю на Филип Немо с Еманюел Левинас

 

Превод от френски: Мария Димитрова

 

 

         Въпрос: Във Вашата последна голяма публикувана книга - Другояче от битието или отвъд същността - Вие говорите за моралната отговорност. Хусерл вече говореше за отговорността, но за отговорността пред истината. Хайдегер говореше за автентичността; Вие самият какво разбирате под отговорност?

 

         Отговор: В тази книга говоря за отговорността като за важна структура, първична и фундаментална за субективността. Понеже в термините на етиката описвам субективността. Тук етиката не идва като допълнение на предварително дадена екзистенциална основа; именно в етиката, разбрана като отговорност, се завързва самият възел на субективното.
         Аз разбирам отговорността като отговорност за другия, т.е. като отговорност за този, който не ми влиза в работата или за който също така не ме е грижа; или към този, който ме гледа и към когото се приближавам като към лице.

 

         Въпрос: Как откривайки другия в неговото лице, го откривам като този, за когото съм отговорен?

 

         Отговор: Описвайки позитивно лицето, а не само негативно. Вие си спомняте какво казахме: срещата с лицето не е от реда на чистото и просто възприятие, на интенционалността, която се стреми към адекватност. Позитивно, ние казваме, че тъй като другият ме гледа, аз съм отговорен за него без дори да съм поел отговорностите от своя страна; отговорността за него ми се стоварва. Това е отговорност, която отива отвъд това, което правя. Обикновено човек е отговорен за това, което самият прави. Аз твърдя в "Другояче от битието" че отговорността е по начало за Другия. Това означава, че аз съм отговорен за самата негова отговорност.

 

         Въпрос: Какво в тази отговорност за другия определя структурата на субективността?

 

         Отговор: Отговорността в действителност не е просто свойство на субективността сякаш субективността самата вече съществува преди етическото отношение. Субективността не съществува сама по себе си; тя е - да повторим още веднъж - изначално поради другото. Близостта на другия е представена в книгата като фактът, че другият не е просто близо до мен в пространството, или близък човек, какъвто е родителят; другият по същество се приближава до мен, доколкото аз се чувствам - доколкото аз съм - отговорен за него.
         Това е структура, която по нищо не прилича на интенционалното отношение, което ние свързваме с обекта на познанието - за какъвто и обект да става въпрос, било то и за човека като обект. Близостта не се връща към тази интенционалност; по-специално тя не се връща към факта, че познавам другия.

 

         Въпрос: Мога да познавам другия до съвършенство, но това познание само по себе си никога не е близост?

 

         Отговор: Не. Връзката с другия се завързва само като отговорност, впрочем независимо дали тя е приета или отхвърлена, дали се знае или не как да бъде приета, независимо дали човек може или не може да направи нещо конкретно за другия. Да каже: ето ме. Да направи нещо заради другия. Да дава. Това е то човешката духовност. Въплъщението на човешката субективност гарантира нейната духовност (не виждам какво ангелите биха могли да си дадат един на друг). Дяконията предшества всеки диалог: аз анализирам междуличностното отношение така, сякаш в близостта с другия, отвъд представата, която съм си създал за другия човек - неговото лице, експресивността на другия (а цялото човешко тяло е в някакъв смисъл повече или по-малко лице) е това, което ми нарежда да му служа. Използвам крайна формулиравка. Лицето ме търси и ми нарежда. Неговото значение е редът на смисъла. Уточнявам, че ако лицето в моите очи означава нареждане, това не става по начина, по който някакъв знак означава своето означаемо; това нареждане е самото значение на лицето.

 

         Въпрос: Вие казвате понякога "то иска от мен", а понякога "то ми нарежда". Не е ли това противоречие?

 

         Отговор: То иска от мен, както когато някой изисква от някого, когото камандва. Както когато някой казва: "Някой те търси".

 

         Въпрос: Но другият не е ли също отговорен спрямо мен?

 

         Отговор: Може би, но това си е негова работа. Една от основните теми, за която вече говорихме в "Тоталност и безкрайност", е, че интерсубективното отношение е несиметрично. В този смисъл аз съм отговорен за другия без да очаквам реципрочност, дори ако това ще ми струва живота. Реципрочността е негова работа. Именно понеже отношението между другия и мен не е реципрочно, аз съм подчинен на другия; и по същество съм "субект" именно в този смисъл. Именно аз поддържам всичко. Вие знаете тази фраза на Достоевски: "Ние всички сме виновни за всичко и всички пред всички, но аз съм по-виновен от другите". Не поради една или друга вина, която фактически е моя, поради извършеното от мен, а защото съм отговорен с цялата отговорност, която отговаря на всички други и за всичко при другите, дори за тяхната отговорност. Аз имам една отговорност повече от всички други.

 

         Въпрос: Иначе казано, ако другите не правят това, което трябва да правят, то това се дължи на мен?

 

         Отговор: Аз вече казах нещо - нещо, което не обичам много да повтарям, защото трябва да бъде обект на друго разглеждане - че аз съм отговорен за преследванията, които изтърпявам. Но единствено аз! Моите "близки" или "моя народ" са вече другите и за тях аз искам справедливост.

 

         Въпрос: Вие отивате чак дотам!

 

         Отговор: Понеже аз съм отговорен също за отговорността на другия. Това са крайни формулировки, които не искам да откъсвам от техния контекст. В конкретната ситуация много други съображения се намесват и изискват справедливост дори и за мен. На практика законите отстраняват някои последици. Но справедливостта има смисъл, само ако запазва духа на безкористност, който одухотворява идеята за отговорността за другия човек. По принцип Азът не може да бъде изтръгнат от своето "първо лице"; той поддържа света. Субективността се конституира в самото движение, където на нея се пада да бъде отговорна за другия и отива чак до заместване на другия. Тя приема условието - или безусловността - да бъде заложник. Субективността сама по себе си е по начало заложник; тя отговаря за другите, чак да степен да бъде изкупление за тях.
         Това утопично схващане може да изглежда скандализиращо и за някое Аз дори нечовешко. Но човечността на човешкото, т.е. истинският живот отсъства. Човечността в историческото си и обективно битие, самото разкъсване на битието от субективността, от човешката психика в нейната изначална будност или изтрезвяване, е битие, което отменя своята участ на битие: безкористността. Това има предвид заглавието на книгата "Другояче от битието". Онтологическата участ се променя и променя човешката обусловеност или безусловност Да си човек означава да живееш така, сякаш не си съществувание сред съществуващите, сякаш чрез човешката духовност категориите на битието се преобръщат в "отвъд битието". Не само в друг начин на съществуване, което е все още съществуване. В действителност за "отвъд битието" няма глагол, който би означил събитието на неговото без-покойство, на неговата без-користност, на поставянето под въпрос на това съществуване - или това осъществяване - на съществото.
         Аз съм този, който поддържа другия и съм отговорен за него. Вижда се така, че едновременно с пълното подчинение на човешкия субект, се проявява и моето първородство. Моята отговорност не може да бъде прехвърлена, никой не може да ме замести. Фактически трябва да се каже, че самата ми идентичност на човешко Аз, като се тръгва от отговорността, т.е. от ситуираността или тази деситуираност на суверенния Аз в самосъзнанието му, е деситуираност, която е тъкмо отговорността за другия. Отговорността се пада изключително на мен и по човешки не мога да я отхвърля. Това натоварване с отговорността е висшето достойнство на уникалния Аз, който е незаменим. Аз съм аз само в степента, в която съм отговорен. Аз мога да заместя всички, но никой не може мен да замести. Това е моята неотчуждаема идентичност на субект. Именно в този смисъл Достоевски казва: „Всички сме отговорни за всичко и всички пред всички, но аз съм по-отговорен от всички други"

 

 

 

Преводът е направен по Emmanuel Levinas: Ethique et infini, Fayard, 1982,
p.79-98. Книгата представлява интервю в десет части, направено от Филип Немо през
февруари-март 1981 г. Две от частите - седма и осма - са представени тук.

 

 

Електронна публикация на 25. юни 2006 г.
г1998-2014 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]