Мария Димитрова

философска критика

Литературен клуб | философия | страницата на авторката

 

Езикът на диалектиката

 

Мария Димитрова

 

 

         Словото е вид връзка между хората. Но при словото има особеност, която не е присъща на нито една от другите връзки, които познаваме и които свързват обектите – например, между причината и следствието, действието и противодействието, частта и цялото, функцията и системата, и пр. Словото е специфично човешката връзка. То е общуването, при което докато Eдиният говори, Другият слуша, така че да се създаде общност между казаното и чутото. Макар да започва като асиметрично и нереципрочно отношение, разговорът постига съответствие между изреченото и интерпретираното значение. Именно това съответствие се опространствява и се възприема сетне като смисъл, въплътен в света. Изначалната функция на словото е комуникативната, но с нея са свързани - като нейни производни - реферативната и конотативната. Така според значенията, станали общи и споделими посредством словото, всички неща заемат своето място в света, включително самите общуващи.
          В Древна Гърция езикът от средство за общуване е получил статуса на средство за изразяване. Словото се е ползвало с привилегията да бъде разкриване на необикновената скрита територия на езотеричното. Функциите на словото са били редуцирани до разкриване на чистото мислене, каквото е „разговорът на душата със самата себе си” (Платон). Мъдреците най-напред е трябвало да мислят, а после да разкриват своите нечувани дотогава мисли, използвайки езика като инструмент. За философите - за „обичащите мъдростта” – светът, който ни заобикаля и който, както те показват, е свят на мненията, предизвиква учудване. Истината за нещата не съвпада с онова, което се чува на пазара, на стадиона, на площада и изобщо на местата на всекидневните разговори. Философите се отличават от останалите, именно защото се интересуват от загадъчността на света, която другите не виждат и за която не могат да намерят адекватните думи, защото тя може да се изкаже само философски. В събеседването на всеки с всеки - възможно, защото словото е дарено на всички хора - не винаги и не на всеки може да се вярва. Не всички говорят истината. Има думи, които едва ли са достоверни. Гърците вероятно първи са обърнали внимание на автономията на думите спрямо нещата.
         Това, което разумът на философа открива сам, а това е именно разумът на самите неща, обединени в космоса, е най-напред достижение и притежание на онзи, който е свободен от делничните занимания и склонен към съзерцание и теоретизиране. Създава се илюзията, че човек сам със силата на своето мислене може да стигне до истината, която именно пред неговите очи се разбулва или открива. Словото е взето в качеството му на средство за разкриване на истината - истината като съответствие между думите и нещата. Собствената духовна сила, която по-късно на латински ще бъде наречена „ratio”, съвпада с присъщата на самите неща форма, подредба или закономерност, за която гърците използват думата „логос”. Но „логос” означава също беседа, реч. Езикът изразява същността на нещата, защото изразява самия разум. Гърците нямат отделна дума, която да се отнася изключително и единствено за езика. Много по-късно, при латинските автори, макар че и там „ratio” идва от “оratio”, разумът се откъсва от речта. И в Атина, и в Рим разумността е както обективното основание за обяснението на нещата, така и субективната подредба на мислите.
         Чистият разум, който мислейки за света, мисли по този начин самия себе си, довежда до скъсване на пъпната връв между мисленето и речта. Не че обръщението към Другия човек вече напълно отсъства – такова пълно редуциране на словото по принцип никога не би могло да се осъществи - но речта започва да се разбира като себеизразяване. Свободното гръцко гражданство, където всеки говори и признава същото право на другите свои съграждани, приема разговора за изразяване на мнения, чрез които се взема отношение към работите, засягащи целия полис. Но в този „рай на гръцката демокрация“ още софистите показват, че правото да говориш е основано не на равенството, а на неравенството – неравенство на условията, властта, произхода, образоваността и пр. Но неравенството означава различие и при това различие, стигащо до конфликт. За научените да воюват атиняни диалогът не е нищо друго, освен мирна форма на войната. Може би оттогава е останала сентенцията, че в спора се ражда истината. Но вземането на решение, което почива на истинско познание, налага от многообразието на аргументите, където нещата са представени в различна светлина, да се изкове валиден за всички принцип или команда. Необходим е обиколният път на диалектиката, едва благодарение на който се отдава възможност да видим нещата откъм всичките им страни. С използването на диалектическия метод словото вече престава да бъде реч между събеседниците и се превръща в телеология, в детерминизъм. Неговата крайна цел е да се постигне начин на виждане, освободен от позицията (която по дефиниция е едностранчива) и независим от ограниченията на погледа (поместващ нещата в своята си перспектива) - това виждане би било валидно за всички. Абсолютното виждане, или Разумът, не прилича на нашето нормално човешко зрение, а схваща нещата цялостно – от всички страни. Неговата перспектива е ничия. Точно тук обаче се прокрадват съмненията и подозренията. Дистанцията, необходима за окото, трябва да е скъсена дотам, че съответствието между думите и нещата да се превърне в тъждество. За истинските мъдреци редът на мислите, изразени в речта, е същият като реда на нещата в света.
         Обременени наследствено, философите след Платон и Аристотел като се започне от латинските автори и се мине през средновековните отци, ренесансовите и модерните мислители, немските идеалисти и Хегел, та чак до провъзгласилите „лингвистичния обрат” на 20 век, поддържат фикцията за мисленето-в-себе-си и за–себе-си, което постига истината и я възвестява в света като богоравен „нус”. Цялото, което Аристотел определя като образувано от начало, среда и край, съответства на умозаключението, в чиято форма са организирани изказванията. В триадата на диалектиката моментът на синтеза и на примиряване на противоположностите - на сключване на мир между съперниците, между враговете с техните различия - преодолява прекъснатостта на дискурса. Едва тогава отделните позиции, обединени като части в цялото, са признати за равноправни, но в качеството си на относителни истини. Относителни - това означава, че не са напълно отречени и отхвърлени.
         Но да не забравяме, че ако не са напълно отречени, то това е само при условие, че се отказват от претенцията си за суверенност. Иначе ще бъдат накарани да замлъкнат. Само ако позволят да бъдат преобразувани в нещо трето, което не са самите те, само ако се подчинят на върховен авторитет, говорещ от тяхно име, ще бъдат съхранени. От този момент нататък техните изразители не ще могат да се свързват и да говорят директно един на друг, а само опосредствано - само чрез универсалния принцип, абсолютния дух или Разума, криещ се зад гърба на участниците в тази история. Този Разум, който се открива, докато се скрива, защото властва върху отделните свободи чрез своите хитрости, всъщност възпрепятства човешката реч: той не само изкривява значенията на събеседниците, а и разрушава самия език, защото преобръща всичко, което именува, трансформирайки го в нещо друго. Диалектическият Разум говори по този начин от името на това отрицание. Той не унищожава събеседника, а само го лишава от неговата независимост. В такъв план, чрез законите на диалектиката, Разумът наистина надминава самия себе си. В хитростта си, която представя за своя божествена природа - чрез двойното отрицание, което представя за ново утвърждаване - той стига дотам, че да обещава на простосмъртните безсмъртие. Той иска да се отърве от всичко единично, тленно и изчезващо в смъртта, предлагайки в замяна утешението, че ще запази в съкровищницата на езика спомена, смисъла, идеята, универсалното. Още докато живите имат своето тук-и-сега присъствие, той се отнася към тях като към отсъстващи и иска да ги сведе до тяхното наследство, лишавайки ги от мига и близостта помежду им, умъртвявайки ги. Смъртта е използвана като възможност - като ново начало, но начало за Духа. Разумът, мислещото в себе си и за себе си мислене, маскирано като слово, измъква своите ресурси от злоупотребата със смъртта. Сеейки я, в същото време то обявява победата си над нея и триумфа на „Абсолютния дух на света” в историята. Така се самообявява за самовластният самодържец на богатството на системата на света и за пълномощния нейн говорител.
         Дълго след Хегел, не се осъзнава, че тази безлична реч, която днес се разпространява като медийно говорене е нелегалният център на насилието или поне на господството (където медията се разбира именно като междинното трето звено, издигнато над разговарящите помежду си и като посредникът, възпрепятстващ връзката между тях). Това слово, представящо се за анонимно – произнасящо кухи фрази от името на Разума и в служба на Разума, това слово, което е имитацията на човешкия говор и което дочуваме от някакъв апарат – всъщност не е вече слово. Както Хайдегер отбелязва, човекът е човек, докато може лично да говори и ако му е дадено лично да говори. Благодарение на словото като призив и отговор човешките същества се срещат и се свързват, тълкувайки казаното и чутото от свое собствено име, докато тази ничия реч, която се лее непрестанно и на която съвсем не й е нужен отговор, а само послушание, по-скоро ги разединява. Тя е насочена към обектите на манипулация и не се интересува от лицата, а най-вече от обхвата и репродуктивните възможности на техниката, за да разпростре своята власт над възможно най-голяма територия и да обхване най-широките маси. Този говор става пропаганда в служба на лъжата – на най-фундаменталната лъжа, че може да има разговор между насилника и жертвите. Анонимното слово - словото, което в действителност не е слово - разчита на информацията, която играе ролята на смазочно масло в предавката между механизмите на системата. Идеалът му се заключава в това, да не се допуска засечка в действията и взаимодействията, изпълняващи наредбите на рефлектиращия, съдещ и контролиращ Разум; тези наредби трябва да се съобщават с помощта на техниката на максимално далечни разстояния и да се достъпни за всекиго. Езикът, чиято главна функция е вече пресмятането на изпълненията и неизпълненията, на загубите и печалбите, се превръща във вид изчисление – алгоритмичен език, от който отсъстват думите, защото са заместени от цифрите. Но от него отсъстват също както говорещият, така и отговарящият, в него няма призив и обръщение към другия. Той е престанал да бъде слово, а е вече убийствен празен шум, лишен дори от референт. Езикът не препраща вече към споделен свят, а към знаци, изпразнени от какъвто и да било друг смисъл, освен от един единствен - от значението, което им приписва центърът на властта. Езикът на законодателната, на съдебната и на изпълнителната власт, езикът на „голямата политика” и на „големия бизнес”, на бездушната бюрокрация и на прикритите като загриженост цинични отчети за растежа и спадовете, са всичките без изключение клонинги на алгоритмичния език. Тук изглежда наистина има различие, но това е различието, което всъщност не е различие, защото е положено от самия Абсолютен субект като различаване в самия себе си и от самия себе си за да бъдат контролирани икономически най-ефективно обикновените субекти-поданици. Ако тази безсъдържателна, куха фразеология, циркулираща навсякъде из общественото цяло, все още носи някаква полза, то със сигурност тя е за властимащите, които се нуждаят от прикриването на своето местоположение и на фалша на своя език. Тази продукция на медийната индустрия е всепроникваща. Тя е видна и очевидна навсякъде като натрапено обкръжение, като заобикаляща ни действителност, като вече опространствена и опредметена doxa, като „естествената среда”, в която живеят и „се разбират помежду си” всички „разумни животни”. По думите на Ролан Барт, това е идеологията, превърната в природа.
         Диалектиката е най-мощната от операциите по прикритието и легитимирането на властта. Най-висшият пилотаж при нея е подменянето на закона на „властта заради самата власт” със закони, формулирани като обективни, неотменни, действащи навсякъде и винаги, а значи - универсални и дадени по природа. Такива са законите, срещу които всяка съпротива е безсмислена. Но в тази игра на скриване и откриване, на явяване и на изчезване, на присъствие и отсъствие, диалектическият език не би могъл да се маскира като всеобхватния смисъл и истинското слово, ако зад силата на логиката, която той използва, не стои „в резерва, но през цялото време в готовност” силата на откритото насилие. Но пускането в ход на жестокото, безчовечно, открито насилие е краят на илюзиите и миражите, създавани от Разума, който иска да господства като Бог, но живее като страхливец. Стигне ли се до този вид откритост и когато се стигне, природата на нещата е така оголена, че никакво завоалиране и никаква божествена природа на езика не може да ги прикрие. Езикът престава да бъде логос, а се чува като най-искреното слово – като човешки вик и зов на Единия, призоваващ другите към отговор и разбран като неотложност на моята лична отговорност.

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 13. март 2015 г.
г1998-2015 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]