Мария Димитрова

философска критика

Литературен клуб | философия | страницата на авторката

 

Томас Р. Флин. Сартр, Фуко и историческият разум

 

Мария Димитрова

 

 

         Модерният човек, за разлика от предмодерния, има изключително остро чувство за история. Не само епохите и събитията са датирани и подредени в историческото време, а дори самата Вселена си има своя история. Такива понятия като еволюция и революция, прогрес и регрес, ставане и развитие, и пр., заедно с ориентацията към бъдещето, а не към Златния век на миналото, са типични за модерния начин на мислене. В късната модерност, обаче, същият този начин на мислене предизвиква множество антиномии. Те обикновено са продукт на концептуализирането на чувството ни за история и на проблема за несводимостта на историческия към "чистия" разум.
         Дебатирането на този въпрос започва в 19 век, но и днес продължава с ненамаляваща интензивност. Две от ключовите имена в този дебат са Сартр и Фуко. Но ако първият все още се опитва да намери решение, преосмисляйки опозициите на модерността, то Фуко, за когото Сартър е един от най-известните философи от поколението на неговия баща, вече иска да отхвърли цялата парадигма на модерността с всички заложени в нея апории, макар че в крайна сметка си остава свързан с нея. Тази връзка е не просто реактивна - така както историческият номиналист реагира на постановките на историческия универсализъм, а е по-сложна и свидетелства за нетърпимост и в същото време за невъзможност да се скъса с привързаността към редица канонически постановки на модерността, които изгонени през вратата, се връщат през прозореца. Ето защо задачата да се сравняват двете позиции, с която Томас Флин се е нагърбил в своя двутомник, никак не е лесна. Той обаче се е справил благодарение на широката си ерудиция, задълбочено познаване на континенталната традиция и особено на съвременната френска философия. Неговият професионализъм е от най-висока класа и предизвиква истинско уважение.
         Модерното общество, самообявило се за общество на промяната, неспирно се сравнява с предишното - предмодерно или традиционно - общество. И няма как да е иначе, защото дискурсът на промяната предполага съпоставяне, при което се удържа и сходството, и различието. Грандиозната Хегелова конструкция на световната история поставя този въпрос в центъра на вниманието като примирява тъждеството и различието в цялото, т.е. в системата - едно ново понятие, заимствано от триумфиращия тогава научен дискурс. Според Хегел характерно за системата е това, че тя е винаги резултатът от примирението на противоположностите. Според него аналитичната логика на частните науки не е в състояние да улови този резултат, който е цялото на историята и само диалектиката може да претендира с пълно право да бъде логика на историческото развитие.
         И Сартр, и Фуко заимстват получилото широко разпространение понятие за система и съсредоточават усилията си да покажат процеса на създаването и пресъздаването й. Но Фуко говори не за Системата, а за множество системи или множество формации, които имат свои специфични структури и закони, определящи включването и изключването на индивидите и групите в тях, докато Сартр иска да покаже, че процесът на формиране на Системата има "човешко лице".
         Според Сартр диалектиката не е безлика историческа необходимост, а вътрешно присъщо измерение на човешките действия. Той запазва диалектическия метод, но изоставя абсолютния дух, който - както го представя Хегел - действа хитро зад гърба на хората. За Сартр човекът е осъден да бъде свободен, което ще рече, че всеки сам избира как да отговори на обстоятелствата на своя живот, така че никакъв знак нито тук на земята, нито там на небето не може да го ориентира; човекът сам дешифрира знаците, както си иска и сам изобретява човека:
         "Човекът не е единствено продукт на условията, а е субект на уникална история и тази история е трябвало да произведе събитие чрез тях и срещу тях... Човекът-събитие е тотализиран и тотализиращ израз на определени структури на обществото ... и същевременно е необратимо събитие, което носи със себе си белег от всички предходни събития..."1.
         Индивидите не само понасят историята, а в същото това време я правят. Този Марксов коректив на Хегеловия исторически разум съпровожда Сартр във всички негови работи. Но в Сартъровата философия всеки индивидуален избор, а не само действията на класата - например на пролетариата и буржоазията, както е при Маркс - е важен за изхода на една или друга ситуация. Така всяко действие е ново начало. Екзистенциализмът "хуманизира" диалектиката. Флин сполучливо отбелязва, че Сартр замества "разказите за цялото на историята" с "биографията-пример" и подчертава, че собствено екзистенциалистката теория за историята отчита ролята на биографичните фактори във всяка представа за исторически случващото се. Тя трябва да улови или по-добре да възпроизведе елементите на риск, избор и отговорност, които слагат отпечатък върху събитието и го правят наистина човешко. Както Флин отбелязва, Сартър утвърждава първенството на практиката и преоткриването на хазартния момент във всяко човешко начинание - необходимо е да се поемат рискове и да се изобретява.2 Субективните решения променят хода на историята; свободата накъсва историята и не позволява сигурна прогноза въз основа на минал опит, на някакъв априорен схематизъм, или на повтарящи се детерминиращи фактори. За Сартр, свободата е откритостта на историята.
         Диалектиката и хуманизмът обаче са главните противници на Фуко. Това е лайтмотив в изследването на Флин. На много места той цитира ироничната оценка на Фуко за Сартр:
         "Критиката на диалектическия разум е великолепен и патетичен опит на човек от 19 век да мисли 20 век. В този смисъл Сартр е последният хегелианец или, бих казал, последният марксист..."3
         Подобно на други пионери на постмодерността, Фуко смята, че фигурата на Човека е център на модерното познание. Според възгледите на Фуко Сартъровият екзистенциализъм попада под рубриката на този модерен нарцисизъм. Целта на Фуко е да отхвърли не само конституиращата роля на трансценденталния субект, а и конструктивната роля на емпиричните субекти. Флин брилянтно описва нагласата на Фуко към Сартр и към модерния тип дискурс изобщо. За Фуко, субектът е в действителност подчинена инстанция - създадена чрез вид властови отношения.
         "Това, което е вече мъртво в нас и чиято смърт нашият сегашен език носи, е homo dialecticus - съществото на тръгването, връщането и времето ... Този човек беше суверен субект и обслужващ обект на всички дискурси относно човека от дълго време и особено на тези относно отчуждения човек. Но, за щастие, той умря въпреки тяхното дърдорене"4.
         Според Фуко автономията в кантовия смисъл е мираж и намерението на самия Фуко е тъкмо да покаже какво се открива пред очите ни, когато миражът се е разсеял. Той пише, че:
         "В наше време вече не е възможно да се мисли другояче, освен в празнотата, оставена от изчезването на човека. Тъй като тази празнота не създава ...дупка, която трябва да бъде запълнена ... тя не е нищо повече и нищо по-малко от разгръщане на пространството, в което отново още веднъж е възможно да се мисли".5
         Флин предлага да наричаме Фуко философ на пространствения разум в историята, за разлика от Сартр, който заслужава да бъде наречен философ на темпоралния разум.
         Коментарите на Флин са ръководени от разбирането, че за Фуко полето на опита е пространство, очертано от три оси, а именно познанието, властта и субективирането. Флин казва, че прочитът, който върви по тези три оси, може да бъде ключ към целия проект на Фуко. Може би, защото той иска да "мисли с Фуко относно Фуко", вижда формата на опита като призма, докато Сартъровият модел на опита представя като пирамида.
         В светлината на изследването на Флин, принципът на антихуманизма, характерен за Фуко, се появява като следствие от постструктуралисткото убеждение, че има взаимна несъвместимост между битието на езика и битието на човека. Конституирайки пространството между думите и нещата, дискурсът е практиката, която системно формира обектите, за които говори. Има специален вид власт - властта, специфична за дискурса - да представя реда на нещата. Както Флин подчертава, Фуко говори за картографиране на дискурсивните формации вместо за проследяване на техния произход.
         Известно е, че една от най-значимите заслуги на Фуко е неочаквания начин, по който той разглежда властта, а именно позитивно. Неговото мнение е, че:
         "Ние трябва да престанем веднъж завинаги да описваме следствията от упражняването на властта в негативни термини. Фактически, властта произвежда реалността. Тя произвежда предметните области и ритуалите на истината. Не само познанието, а и индивидът принадлежи към тази продукция".6
         Флин много ясно обяснява на читателите си, че генеалогичният подход към историята в работите на Фуко е фокусиран върху властта и не-дискурсивното, докато археологията се занимава с дискурсивното. Генеалогията има за цел да разкрие отношенията на власт, които поддържат нашите най-безкористни практики. Моделът на властовите отношения е борбата и стратегията, а не смисълът и консенсусът.
         Според Флин целта на Фуко, заявена от самия Фуко, е да освободи историята от захвата на феноменологията и нейната теза за "конституиращото съзнание", която пък е постаментът на идеята за историческата непрекъснатост и приемственост. Фуко заявява, че историческата последователност съответства на историята на идеите, т.е. тя е корелат на съзнанието. Вероятно заради подобни убеждения той е станал за мнозина "апостол на прекъснатостта". Обаче позовавайки се на преки негови изказвания, както и на цялостния дух на неговите работи, Флин показва, че всъщност интересът на Фуко е насочен не само към "различията без идентичност", а и към трансформациите. Фуко не приема тотализирането под никаква форма и се обявява както срещу линейния прогрес, така и срещу кумулативността на диалектическото развитие. Трансформацията не е еднопосочно изменение, нито напредване чрез връщане към началото, нито запазване, нито трансцендиране, а разделение и заместване. Заключението на Флин е, че Фуко оказва съпротива на тезата за "избора като ново начало" в историята, както и на цялата херменевтика на Сартр, която се опитва да развоалира първоизточника на действията. Фуко не се съгласява с антропоцентризма на модерния дискурс, към който причислява и Жан-Пол Сартр /впрочем, както не се съгласява и с всеки панцентризъм/, защото, според сполучливата забележка на Флин, опитът на "Аза" във философията на Фуко си остава във вид на призма, без фундамент и винаги производен, а неговата историческа рационалност - многоизмерна.
         Обобщавайки, Флин намира подходящите емблеми за стила на двамата мислители, които сравнява: картата за Фуко и дневникът за Сартр.
         Чрез сравнителното изследване Томас Флин успява да реконструира подразбиращите се теории за историята на двамата интелектуалци, коиго се явяват знакови за поколенията, към които принадлежат. Той признава, че по много начини и за повечето от нас те персонифицират екзистенциализма и постструктурализма като културни движения, a в по-широк план сe явяват ключови фигури съответно на хуманизма и позитивизма.
         Самият Флин е обхождал многократно и нашироко изследваната от него територия и е копал надълбоко, за да открие досега неосветени или слабо осветени кътчета в проучванията на Фуко, както и да обмисли още веднъж позицията на Сартр като вземе предвид и непубликуваните преди смъртта му материали. Тъй като е искал да реконструира техните теории за историята, той е направил това не като използва биографичния метод, както вероятно би препоръчал Сартр, нито пък картографирането като метод, следвайки Фуко, а като проследява промяната в дефинициите на философските категории и техните връзки помежду им в концептуалните мрежи.
         Всъщност Флин прави блестящ коментар на светогледните устои и на двамата, както и на криволиците по пътя на защитата им в интелектуалните спорове на Франция по онова време (време, което от гледна точка на философията, където нещата се променят с векове, не е така далечно). Тук му е мястото да отбележим, че по този начин се преподава философия - чрез текстове и коментари, и коментари на коментарите, и текстове за коментарите, и текстове за текстовете, и т.н. Флин изпълнява така добре тази мисия, защото като голям познавач успява да изложи възгледите на Сартр и Фуко - пара-доксални за техните съвременници като показва doxa-та, на чийто фон те изникват и биха могли да бъдат разбрани и оценени. Флин анализира кога, как и защо Сартр и Фуко отговарят на доксичния шаблон, мотивирани от желанието да отстояват истината и свободата: Сартр - истината на свободата; Фуко - свободата на истината.

 

 

---

 

Thomas R. Flynn. Sartre, Foucault, and Historical Reason,
Chicago: Chicago University Press.
vol. 1, Towards an Existentialist Theory of History, 1997, 340 pp., $24.00; vol. 2, A Poststructuralist Mapping of History, 2005, 390 pp., $25.00.

 

Томас Р. Флин. Сартр, Фуко и историческият разум.
Чикаго: Издателство на Чикагския Университет.
Том 1, Към екзистенциалистката теория на историята,
1997 г., 340 стр.;
Том 2, Постструктуралисткото картографиране на историята,
2005 г., 390 стр.

 

 

---

 

Бележки:

 

1 Цит. по Thomas R. Flynn. Sartre, Foucault, and Historical Reason, Chicago: Chicago University Press, vol. 1, Towards an Existentialist Theory of History, 1997, 300, note 16 [горе]
2 Thomas R. Flynn, Sartre, Foucault, and Historical Reason, vol.1, 150 [горе]
3 ibid., 150 [горе]
4 Цит. по Thomas R. Flynn, Sartre, Foucault, and Historical Reason, vol. 2, A Poststructuralist Mapping of History, Chicago: Chicago University Press, 2005, 377, note 6 [горе]
5 Цит. по Thomas R. Flynn, Sartre, Foucault, and Historical Reason, vol.1, 326 note 36 [горе]
6 Thomas R. Flynn, Sartre, Foucault, and Historical Reason, vol.2, р.312 [горе]

 

 

 

 

Електронна публикация на 02. октомври 2006 г.
г1998-2015 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]