Веселина Славова

философска критика

Литературен клуб | философия | страницата на авторката

 

Идеята за ацефалното тяло във философията на Ж. Батай

 

 

Веселина Славова

 

 

 

      „След като изигра ролята на невъзможния, възхитен от всичко действително неприемливо, което успя да открие..., той [Батай] разшири своето полезрение (...) и си науми, че човекът е човек тогава, когато търси своята собствена мярка в безмерността, когато се издигне в човек на невъзможното, жадуващ да достигне точката, в която в Дионисовото опиянение разликата между горе и долу изчезва, разстоянието между цялото и нищото се стопява”.
М. Леирис

 

 

 

 

      Ж. Батай (1892-1962) е една от личностите на ХХ век, към които не можем да бъдем равнодушни и еднозначни в оценките си. Името му се свързва с кръга „Ацефал”, с Колежа по социология, с книги като „История на окото”, „Мадам Едуарда”, „Еротизмът”. Творческият му път се пресича с този на Р. Кайоа, М. Леирис, П. Пикасо, М. Бланшо. А във възгледите му се преплитат антропологическите идеи за сакралното с критиката на християнството.
      Въпреки своята скандалност, творчеството на Батай представлява интерес за съвременните изследователи поради новия прочит на темите за универсалното, основанието, логоса, абсолюта. Той въвежда нова стилистика по отношение на писането, налагайки един изказ, противопоставен на класическия философски и литературен стил. Целта на настоящата статия е да анализира концепцията на Батай за тялото, посредством която се разгръщат идеите за сакралното, трансгресията, ексцеса и еротизма.
      Идеята за тялото е заложена като централна в творчеството на Батай още с основаването на тайното общество „Ацефал”, просъществувало от 1936 до 1939 г., чиито възгледи са прокламирани в едноименно списание. Целта на това формирование е била реабилитирането на философията на Ницше, опорочена от тенденциозния прочит на национал-социализма и създаването на нова религия. Изборът на името е свързано с влиянието на ницшеанската идея за „мъртвия бог”1. Същевременно Батай твърди, че Ацефал не е нито човек, нито Бог, че той представлява чудовище. Изображението му, направено от художника А. Масон, представлява човешка фигура, подобна на Леонардовия витрувиански човек, чиято глава е поставена на мястото на половите органи, в едната си ръка държи нож, а в другата - горящо сърце.
      В това изображение Батай влага идеята си за хетерогенността на тялото и на обществото. Той не е съгласен с класическата представа за цялото, разбирано като универсално. На възгледа на Леонардо за хармоничността на човешкото тяло, френският философ противопоставя идеите си за безформеността, множествеността, разчленеността, не-цялото. В този смисъл Батай поставя под съмнение постулата на Възраждането, господствал дълго след това в областта на философията и науката, за завършеността и съвършенството на човека, изявено посредством неговата телесност. Обезглавяването на тялото се свързва с лишаването от основание, децентрирането, разместването на ценностите, бунт срещу авторитетите. Извеждането на сърцето отвъд телесността2 препраща към преосмислянето на идеите за живота и смъртта през призмата на жертвоприношението. Онова, което се е смятало за същност на човешкото съществуване се екстериоризира и се поставя в периферията.
      Заложената в изображението на Ацефал идея за нееднородността на човешкото тяло препраща към понятието „хетерогенен”, развито за пръв път в статии, публикувани в основаното от Батай списание „Документи”3. Под това понятие той разбира „всички елементи, които едновременно са противоположни на приспособяването към буржоазните форми на живот и към рутината на всекидневието и се изплъзват от методичното посегателство на науката” (Хабермас 1999: 225). В основата на идеята за хетерогенността стои тази за сакралното, противопоставено на профанното. Хетерогенността е резултат от амбивалентността на сакралното, което е едновременно притеглящо и отблъскващо, очароващо и ужасяващо. Двете сфери не са напълно противопоставени, защото в профанното съществуват от една страна закони и забрани, но от друга самите забрани предполагат и престъпване, трансгресия. Според анализа на Батай забраните се отнасят към две метаморфози на тялото – сексуалност и смърт.
      Така се появява едно от основните, ключовите понятия на Батай – ексцесът4. То е съвкупност от философско-антропологически, икономико-социални и психологически аспекти. Определено влияние върху формирането на понятието ексцес като вид преодоляване на идеята за субективизма и рационализма, имат философията на Ницше, психоанализата на Фройд (въпреки редицата несъгласия на Батай и пропуските, които той отбелязва в учението на австрийския психолог) и Марксовата философия.
      Батай насочва интереса си към безличността на една виталност. Той избира да изследва крайния субект, потапяйки го в безкрайността на живота и в същото време запазва духа на времето и влиза в един негласен диалог с големите имена на философията. Границата между автентичното и неавтентичното съществуване във философията на късния Хайдегер и идеята на Батай за трансгресиране на забраните имат известно родство помежду си, както забелязва Хабермас, но това родство съществува само дотолкова, доколкото:
      - се утвърждава наличието на разделна линия между пластовете на съществуване, ако можем така да ги наречем, т.е. можем да имаме различни начини на екзистиране;
      - става дума за една изначална авантюристична философска нагласа - да насочваме интереса си към непознатото и още повече – към непознаваемото;
      - има общ стремеж към освобождаването на субекта от метафизическата му интерпретация (Срв. Хабермас 1999: 225-228).
      Ексцесът във философията на Батай има смисъл на прекрачване на границите на забраната, с което субектът надхвърля субективността си и сливайки се с безсъзнателния колективен опит, се потапя в непрекъснатостта на съществуването. Ексцесът е връзката на индивида със сакралното, което е предмисловно, но не и трансцендентално. Сакралното се явява благодарение на трансгресирането на профанната реалност, пронизана от табута и норми. Трансгресията се случва под формата на оргията, жертвоприношението, но тя „се различава от „връщането към природата”: тя снема забраната, без да я отменя” (Батай 1998: 41), в противен случай трансгресията не би имала стойност.
      Жертвоприношението е утвърждаване на живота, колкото и парадоксално да звучи. Тялото като цялост се прекъсва от смъртта, но разчлененото тяло е част от една хаотична, стихийна непрекъснатост. „Без насилване на конституираното същество – конституирало се като прекъснато - не можем да си представим прехода от едно състояние към друго, същностно различно състояние” (Ibid.: 24). В сакралния опит на тялото имаме смесване на животински инстинкти и екстатични преживявания.
      Наред със съдържателните промени, които въвежда, Батай се опитва да промени и остарялата образност на класическия литературен и философски речник. Алегоричният и метафизичен език на класическата философия работи при съществуването на дихотомични понятия. Новият изказ, обратно, се стреми към разрушаването на образа, заличаването му, с цел максималната му близост с неизобразимото и невъобразимото свещено.
      Метафората е “съвременното заклинание” (Башлар). Тя изпълнява функциите на магията в древната култура. Ако магията успява да съхрани единството на реалността в сакралното, то метафората успява да го направи в текста. Метафората, която въвежда Батай е с обратен знак - метафора, която запазва свойството си да “пренася”, но променя посоката на пренасяне. Тя престава да бъде пренасяне на качества от един обект към друг с цел създаване на художествен образ, сега е пренасяне на качества от един обект на друг с цел създаване на без-образ-ност. “Регресивната метафора” (Манчев) е не съ-членяваща, а по-скоро раз-членяваща. Тя в буквален и преносен смисъл е пренасяне на части. Тя накъсва тялото, пренася части от живото тяло в други тела, това накъсване или дори разкъсване няма нищо общо с дисектирането на тялото. В дисекцията има преднамереност и прецизност, при разкъсването, напротив има стихийност на действието, несъзнателност и саморазрушителност. Дисектирането цели да отговори на въпроси, то се стреми да бъде полезно ако не за това тяло, то поне за други тела, разкъсването е отказ от това тяло в този му вид, то е бягство от формирането, от оформеното тяло и ексцесиране по посока на безформеното тяло. Живата плът се разкъсва и умъртвява, за да се пренесе в една сакрална реалност на изначална у-плът-неност, реалност, в която всичко е плът. Разчлененото тяло е безформено, то е превърнато в маса (в смисъла, който влага Ж. Л. Нанси, масата като непробиваема, непроницаема основа. ”Там, където има маса от тела, вече няма тяло…” (Нанси 2003: 108), или безформеното тяло “би било една маса, една чиста субстанция” (Ibid.: 112).
      Оттук възниква въпросът дали безформеността и безобразността са тъждествени понятия? Има ли безформеността образност? Ако мислим безформеността като отсъствие на форма, то тогава категорично изключваме възможността да я свържем с образа, но ако приемем че формата не е архетип, който се осъществява в образа, то тогава бихме могли да допуснем, че безформеността е изначално състояние, което би могло да се прехвърли в даден образ, напомнящ за нея. Безформеното е непознаваемо тайнство и неговият образ има смисъла на апофатиката. Безформеният образ не е подобие, той не подражава, той влага безсмислието в себе си, излага безсмислието чрез себе си. Този образ “няма прототип” (Манчев 2003: 134), той е на ръба между образното и безобразното.
      Експериментът на Батай надхвърля границите на разумното, с което сам се изправя пред невъзможността на огласяването и споделянето. Факт е, че членовете на кръга „Ацефал” са положили клетва за опазване на тайната на това начинание, на неговата програма, ритуали и планирани действия. „В края на живота си Батай като че ли иска да използва възможността, предоставена му от двойната му роля на писател и философ, за да се оттегли от философията и науката. Еротизмът го довежда до прозрението, че познанието на същността е привилегия на мистичния опит и сляпото мълчание ” (Хабермас 1999: 250).

 

 

 

 

 

---

 

 

Бележки:

 

1 Ацефал буквално означава обезглавен и един от възможните смисли, вложени в това наименование препращат към идеята за „безглавия Бог”. [горе]
2 С. Н. Зенкин (Срв. Зенкин 2006) открива възможни влияния върху идеята за горящото сърце в жертвоприношение, извършвано от ацтеките, в католическият култ Сърцето Христово, наложен от йезуитите и намерил своя прочит от М. Горки в легендата за Данко, извадил сърцето си, за да освети пътя на своя народ. [горе]
3 Списание „Документи” излиза през 1929 г., сред основателите му освен Ж. Батай са и М. Леирис и К.Айнщайн. [горе]
4 Под ексцес Батай разбира изстъпление, при което се нарушават табута, свързани със сексуалността и смъртта, налагани с цел отделянето на човека от природното му съществуване и ориентирането му към социалните взаимоотношения. [горе]

 

 

 

ЛИТЕРАТУРА

 

 

Батай, Ж. 1998. Еротизмът. София: „Критика и хуманизъм”.
Зенкин, С.Н. 2006. „Конструирование пустоты: миф об Ацефале” //Предельный Батай: Сб. статей (Отв. ред. Д.Ю.Дорофеев). СПб.: Изд-во Санкт-Петербургского университета, с. 118-131.
Манчев, Б. 2003. Невъобразимото. Опити по философия на образа. София: НБУ.
Нанси, Ж.-Л. 2003. Corpus. София: ЛИК.
Хабермас, Ю. 1999. „Между еротизма и общата икономия: Батай” // Хабермас, Ю. Философският дискурс на модерността. Плевен: ЕА, с. 224-251.
Feyel, J. „Le corps heterogene de Georges Bataille” // H. Marchal et A. Simon dir., Projections : des organes hors du corps (actes du colloque international des 13 et 14 octobre 2006), publication en ligne, www.epistemocritique.org, septembre 2008, p. 62-70.

 

 

 

Електронна публикация на 16. декември 2013 г.
г1998-2016 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]