Веселина Славова

философска критика

Литературен клуб | философия | страницата на авторката

 

Феноменологическата интерпретация на виждането и видимото

 

 

Веселина Славова

 

 

 

      „Отварянето към света предполага, че светът е
и остава хоризонт не защото моето виждане
го отблъсква отвъд самото себе си, а защото
по някакъв начин този, който вижда, е и остава в него.”

М. Мерло-Понти

 

 

 

      Способността за виждане във феноменологията заема централно място. Хусерл определя самата феноменология като същностно виждане, откриване на “първите в себе си очевидности” (Хусерл 1996: 157). В “Картезианските медитации” той съпоставя Декартовото понятие за очевидност с едно ново понятие, основаващо се на идеята за трансценденталното съзнание. Виждането е възможно благодарение на изначалната аподиктична очевидност на трансценденталното Аз, резултат, до който Декарт не успява да стигне, поради факта, че не надмогва идеята за психофизичното Аз.
      В Хусерловата интерпретация на същностното виждане има една двойнственост – от една страна то се съобразява с предметността, от друга се осъществявя изцяло в контекста на съзнанието (Вж. Коев 1996: 35). Феноменологическото виждане е заскобяване на обектността, основано на интенционалността на съзнанието. Ако първоначално Хусерл приема очевидното за иманентно на съзнанието, то впоследствие допуска продуцирането на очевидности от жизнения свят, очевидности, които са достижими благодарение на една интерсубективност.
      Виждането се осъществява благодарение на видимостта на първоначалните очевидности, заложени в съзнанието, но и в самия свят. Видимостта е достъпна за виждането, но не и за завладяващия поглед на класическата представа за рационалност. Виждането е акт на перцептивната рефлексия, то не прекъсва контакта си с вещността, но и не се свежда единствено до усещане. Виждането кореспондира с дълбоко присъстващата в субекта битийна увереност. В същото време може да се търси съответствие между емпиричното гледане и феноменологичното виждане. Първото е непосредствено общение с обектността, второто е рефлектиране върху непосредствено даденото (Вж. Коев 1996: 39).
      Хусерловият опит върху видимостта задава широко поле от възможности за доразвиване на основните тези на феноменологията. Мерло-Понти превръща виждането в централно за своята философия на тялото понятие. Първоначално виждането е по-скоро перцептивен акт, засвидетелстващ заедността на субекта и собственото му тяло. “Моето движение не е решение на духа, едно абсолютно умение, което би се разпореждало от дълбините на субективното убежище за някаква промяна на местоположението, извършвана магически в протяжността. То е естествено следствие от узряването на едно виждане.” (Мерло-Понти 1996: 159) Но впоследствие виждането придобива смисъла на онтологичен акт на обвързване на виждащия с преддаденото. Виждането е проникване в невидимото. То не е същностното виждане на трансценденталното съзнание, а по-скоро един нов метафизически проект за откриване на основанията на видимото посредством виждането. Тук идва мястото на понятието плът.
      Виждането като виждане изобщо е изява на плътта. За да се разбере виждането първо трябва да се разясни понятието плът, което се явявя повратно за философската мисъл. Плътта е “референт на жизнения свят” (Райнова 1993: 127). Във “Видимото и невидимото” тя се появява едновремено като близко и далечно на жизнения свят понятие. Плътта надмогва субективността на жизнения свят, но и съхранява неговата предрефлексивна обвързаност с преживяването на нещата и Другите от позицията на телесния опит. Плътта според Мерло-Понти не е нито дух, нито материя, нито субстанция. Тя е първичност, преддаденост, елемент от Битието, “въплътен принцип”. Плътта е условие, текстура, тя създава полето на видимостта и осезаемостта. Плътта е непромислената вещественост на света и телата. “От това не-мислено, останало без име за философията, са създадени видимите тела и невидимата форменост на формата…” (Райнова 1993:121). Плътта не трябва да се схваща като материала, от който се изработва вещността, тя е по-скоро феноменологичното съчетаване на основание и осъществяване. Плътта е едновременно и едното и другото.
      Отнасянето към плътта се осъществява във видимостта. Плътта е изявяване, онагледяване на невидимото. Достъпът до преддаденостите се осъществява именно в контекста на видимостта. Виждането в този смисъл не е физиологичен акт, то е дълбоко битиен акт, надмогнал безплътността на съзерцанието, но ориентиран към невидимостта на буквално видимото. Виждането се осъществява “от средата на битието” (Мерло-Понти), то е потопеност в съществуването. Виждането не противостои на съществуването, то черпи основанията си от него. Виждането съпътства и рефлексията за съществуващото, основавайки я на съществуването. То е поглед, който препраща чуждото към своя опит за чуждост – тялото. “Това означава, че философията не е вече същностно съзерцание в хусерлианския смисъл, а реинтегриране в опита” (Райнова 1993: 125).
      Виждането е първично свойство на плътта, което осветлява перцептивното поле на пресичащите се погледи на Аз и Друг в “хоризонта” на световото съществуване. То е непринудената актуалност на перцептивната рефлексия. Виждането изпреварва мисълта, то е първият досег с другостта. Виждането е феноменологичен акт на заедност с другостта. “Тук го няма проблемът за alter ego-то, защото и двамата ни обитава една анонимна видимост, едно виждане изобщо, по силата на онова първично свойство, което принадлежи на плътта, бидейки тук и сега, да излъчва навсякъде и завинаги, бидейки индивид, да бъде също измерение и универсалност” (Мерло-Понти 2000: 149).
      Виждането е различно от другите възприятия, то е повече рефлексия, отколкото сетивност (без да става дума за умозрителност). Виждането е излаз, виждащият не вижда себе си, за разлика от доскосващия, който може да се докосва. Виждането в този смисъл е загърбване на идеята за едно Аз. “С появата на Другия-като-обект ерозира невидимата тъкан на моето присъствие в света и ми го връща като екстернализация без екстернализирано, като гола видимост” (Коев 1996: 23).
      Виждането е откритост за света. В него има векторна насоченост и необратимост. Феноменологическото виждане заличава разликата между виждащо и видимо, субект и обект, “виждането не е някакъв модус на мисленето или присъствие за себе си: то е средството, дадено ми, за да бъда отсъстващ от самия себе си…” (Мерло-Понти 1996: 184). В невъзможността да отъждествявам и различавам, аз съм изведен от себе си. Единствената възможност да съм виждан от себе си е обективираното огледално изображение. Приближаването до огледалния ми образ не ме слива с него, аз гледам на себе си като на друг, това ме отдалечава от мен самия, но ме доближава до моята другост. Когато се оглеждам в огледалото аз виждам другостта си, но мисълта ме връща при моята самост, тя ми напомня, че това, срещу мен е мой образ и че аз си въобразявам своята другост. По този начин моята мисъл не оставя да просъществува моята другост, тя я провъзгласява за илюзия, за измама. Но всъщност само по този начин аз мога да се обърна срещу себе си и да видя себе си.
      Има дистанция, която налага виждането като акт на възприятието, когато виждам между мен и нещата има празнота, разстояние, същото е когато виждам себе си. Тази дистанция се стопява щом виждането се превърне във акт на видимостта. В този смисъл съществува разлика между окото, което пред-поставя като виждане, като центриран поглед, доколкото “виждането, познанието, имането и моженето се разгръщат само в потисническата и осветена идентичност на същото” (Дерида 1998: 137) и феноменологичното виждане, в което се появява другостта. Виждането в този смисъл се свързва с про-виждането като виждането на пра-феномена.
      Гледането прераства във виждане, когато запазва своята безпредпоставъчност и същевременно остава актуално възобновяващо се действие, т.е. без да допуска предметността да се обективира, без да я редуцира до смисли. “… Нашето тяло тъкмо в това си качество, а не като носител на някакъв познаващ субект, направлява видимото за нас, но не го обяснава, не го изяснява, а само концентрира мистерията на неговата разпиляна видимост…” (Мерло-Понти 2000: 143). Това може да се осъществява в актуалното съприкосновение с Другия, при което става дума за взаимен интерес.
      Аз гледам Другия е равностойно на Аз виждам другия, когато става дума за пресичането на погледите. При една центрирана позиция на погледа, аз изключвам онова, което не влиза в обсега на зрението ми. Прицеленото виждане е субективно виждане, виждането запазващо световия хоризонт е интерсубективно виждане. Центрирана гледна точка може да бъде променена, ако се появи другото гледане, т.е. не говорим за универсалното виждане, а за взаимното виждане (не разглеждане, не оглеждане, не вглеждане). Аз гледам и едновременно с това съм гледан (допускам, че някой би могъл да ме гледа, тъй както аз адресирам своя поглед).
      Децентрализацията настъпва, когато съм едновременно и гледащ, и гледан. По този начин, гледането не пред-полага гледаното. То по-скоро е едно актуално подновяване, непосредствено активиране на погледа, привлечен от също толкова непосредственото излагане на другостта. Този тип гледане не се отказва от съзнанието, то на може да се приема за незсъзнателно, по-скоро е гледане, което комуникира с пред-съзнателното, с пред-положеното.
      Има възможност да про-виждам Другия, без да го пред-виждам да го гледам, без да го пред-поставям. Втвърдения поглед не е акт на гледане. За да бъда най-близо до другия трябва да го оставя в неговата актуална действеност, да не го фиксирам, защото тогава го рефлексирам, превръщайки го в мислима вещ. Окото на гледащия в този случай се превръща в инструмент на теорията.
      Гледането трябва да се превърне в акт, а не в намерение, да проследява другостта, да я оставя в нейното разгръщане от настоящето. Метафизика на погледа е възможна, когато има пресичащо действително, действащо гледане на Аз и Друг, когато са погълнати от другостта и са й се отдали, както им се е отдала и тя. В този смисъл феноменологическото виждане е откриването на полето, в което се съпоставят две телесности като причастни на понятието плът. Тялото не е просто физическото тяло, а е плътното тяло. “Плътността на тялото, без изобщо да си съперничи с онази на света, напротив, е единственият начин, който аз имам, за да отида в сърцевината на нещата, превръщайки се в свят и превръщайки ги в плът”. (Мерло-Понти 2000: 142) Плътността на тялото е неговата видимост в смисъла на пра-същност.
      Изкарването на телесността и виждането от контекста на психофизичното ги прави част от феноменологичния дискурс. “Когато казваме, заедно с други философи, че стимулите на възприятието не са причините за възприетия свят, че те по-скоро са проявителите или първодвигателите му, ние не искаме да кажем, че можем да се възприема без тяло, напротив, искаме да кажем, че трябва де се преразгледа дефиницията за тялото като чист обект, за да може да се разбере как то може да бъде нашата жива връзка с природата…” (Мерло-Понти 2000: 38) Азът и Другият са телесни и заради това са причастни към плътта, Азът и Другият са видими и виждащи, защото тази способност принадлежи на тяхната плътност. Тялото като актуализация на прафеноменалното стои в основата на интерсубективния опит, който е възможен според Мерло-Понти единствено като интертелесен диалог.

 

 

 

 

ЛИТЕРАТУРА

 

 

1. Дерида, Ж. 1998. Писмеността и различието. София: «Наука и изкуство».
2. Канавров, В. 1995. «Метафизика на погледа» // сп. Философия, кн. 5, с. 16-18.
3. Коев, К. 1996. Видимостта: феноменологични контиксти. София: ИК «Критика и хуманизъм».
4. Мерло-Понти, М. 1996. Философът и неговата сянка. София: ИК «Критика и хуманизъм».
5. Мерло-Понти, М. 2000. Видимото и невидимото. София: ИК «Критика и хуманизъм».
6. Райнова, Ив. 1993. От Хусерл до Рикьор. София: УИ «Св. Климент Охридски».
7. Хусерл, Е. 1996. Увод във феноменологията, Картезиански медитации. София: Евразия.
8. Хусерл, Е. 2003: Кризата на европейските науки и трансценденталната феноменология. София: ИК «Критика и хуманизъм».

 

 

 

Електронна публикация на 07. август 2013 г.
г1998-2016 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]