Вера Стаевска

социология / философия

Литературен клуб | философия | страницата на авторката

 

Критическа теория в действие: дискурс анализ на властовите употреби на идеологемата „младеж“ в българските комунизъм и евроинтеграция

 

Вера Стаевска1

 

 

      Преди да дам пример с конкретно социологическо изследване, което изхожда от продхода на критическата социална теория бих искала да набележа как тя се разглежда от социолозите.
      Критическата социална теория, най-общо се възприема като освободителна мисловна програма, която обаче скрито предполага и изхожда от универсалистка европоцентрична перспектива, стъпила на обвързана с историята на модерната мисъл в Европа социалнонаучна традиция.

 

      Класическата асоциация с „критическата теория“ е свързана с Франкфуртската школа и Хабермас, както и с пост-марксистката ориентация по принцип.
      Основна особеност, която се мисли като присъща на повечето критически ориентирани учени, е нейната свързаност с лингвистиката и дискурсивния анализ като разкриващ властовите функции на публичния език и доминантния дискурс. Тази нейна обвързаност произлиза от тезата на марксистката традиция за социално въображение, диктувано от материалните позиции, която предполага, че позицията на властта може да се изследва чрез дискурсите й. Разбира се, различните видове дискурс анализ имат различни теоретични предпоставки и подходи към езика, но споделят критическата перспектива на разкриване на механизми на конструиране и „преобръщане“ на смисли чрез езикови практики2 (виж Стаевска статия в Литературен клуб)
      След нео-марксистката критическа традиция, в социологията като развиваши постмодерната критическа социална теория са разпознати важни за развитието на науката автори като Фуко и Бурдийо, както и течението на феминистките социални анализи. Те се стремят да преодолеят универсализма, прикрит в освободителната програма на класическата теория. Критиките към тях обаче са за изпадане в релатичизъм, както и за прекален акцент върху дискурса – „като че ли всяко знание е дискурсивно и си атварят възможността да разберат голяма част от културата и практиката”3.
      Съвременните предизвикателства в критическата социална теория могат да се обобщят като:

 

 

      - нужда от критическо осмисляне на политиките на различието и от критическа гледна точка извън универсалистките претенции – т.е. Критическата теория трябва „да се издигне над партикуларното и все пак да остане чувствителна към културата и различието” и да се превърне в „критическа теория, която да не е в плен нито на универсализма, нито на партикуларизма”. Този акцент се поставя от цитирания труд на Крейг Калхун4 - и от Уенди Браун в студията й „Наранени привързаности”5.

 

      - Глобалното общество като диминиращ социален процес и нужда от критическа теория, обхващаща мащаба и взаимната връзка на световните явления, но без европоцентризма на концептуализациите за глобализацията. В тази връзка мисли например Джерард Деланти - „глобалният свят вече не може да се мисли като предимно западен“ казва той през 2003 г.6

 

 

      Във връзка с последната тема Деланти развива идеята за т. нар. „критически космополитизъм”7 той определя космополитизма като необходима нова посока за съвременната социална теория, която е „в същността си с критична и трансформационна природа” и представлява „космополитен политически проект” или „социално въображение”8. Понятиято политически проект (разгледно подробно в теоретичната рамка на докторската ми изследване) е обаче по същността си обект на социологията , а не част от научното усилие. Така, при все че критическото осмисляне на глобалните процеси е безспорно необходим дневен ред за критическата социална теория, в идеята на Деланти за космополитизъм става въпрос не за анализ, а за конкретно предложение на „политически проект” и определен тип „социално въображение” – тоест, трябва да се има предид частичността и пристрастността на този социално научен подход. Всъщност авторът се опитва да превъзмогне универсализма като пропагандира като универсална рецепта за новата критическа наука именно този частен вид теоретизиране – „космополитизма”.

 

      По принцип критическата социална теория е пристрастна - тя предлага не само разбиране, но и промяна на социалния ред, тя е освободителна програма. При все това, в своята работа аз съм я използвала като аналитичен инструмент без предписателни изводи за еманципаторски проект спрямо реалността на изследвания от мен период (1944-2003 г). Може би защото за мен той вече е – макар и безрезултатно – възприет в обществото поне на ниво доминантен дискурс.

 

      В моята докторска теза прилагам дискурс анализ, за да разгледам как доминантната властова позиция налага определен дискурс и „интерпелира”9 социална реалност. Този подход е част от класическия инструментариум на критическата наука – или т. нар. „критически дискурс анализ”. Би могло подходът да се атакува от всички споменати по-горе гледни точки и особено от гледна точка на затвореността му в езиковите – а не всекидневни поведенчески – практики. Това изследване може да се атакува поради ограничен поглед върху националното дискурсивно конструиране (и така пренебрегва както „невидимите” частични принадлежности в обществото, така и глобалната вписаност на процеса) и от гледна точка на универсализиране на определени понятия – власт, субект. При все това, това е едно упражнение по критическа социология, което е ценно, тъй като е насочено към периода на близкото минало, който има силно влияние върху структурите на настоящето на българското общество.

 

      Доткотрската ми теза разглежда темата „Идеологемата “младеж” в различни социополитически контексти (1944 - 2003 г.): официалният комунистически и евроинтеграционният дискурси в България”. Тя представя авторско изследване чрез метода дискурс анализ на употребите на идеята за „младежта” в официалните документи на управляващите субекти през разглеждания период. Проблемът, от които тръгва тази дисертация, засяга механизмите за легитимация на два големи проекта за бъдещето на България, доминиращи в социалното въображение в конкретните социо-политически контексти: проектът за комунистическото „светло бъдеще” (идентифициран чрез периода на управления на БКП през 1944 – 1989 г.) и проектът за „европейския път” на България (периодът на оттласкване от предишния режим чрез полюсната му визия за „нормално” общество през 1989 – 2003 г.).
      Целта на изследването беше да разкрие логиката на промените и взаимоотношенията между идеология и утопия, характеризиращи тези два официални проекта за България чрез проследяването на легитимационните употреби на идеологемата “младеж”.
      Предмет на изследване са начините, по които двата проекта използват идеята за „младежта”за своята легитимация според свидетелствата на официалните им документи. Изследва се не младежта като елемент от социалната реалност (социална група, идентичност или жизнен стил), а като образ, конструиран от двата изследвани политически проекта, като идеологема - елемент от техните легитимационни стратегии. Ето защо, обект на изследването са документи, които са представителни за официалните проекти на управляващите политически сили в двата периода – на комунистическо и на ориентирано към интеграция в ЕО/ЕС управление. Тези документи са:

 

       

            1. Програмни документи на БКП като управляващ субект: Решения, Протоколи от заседания, директиви и т.н. на ЦК и Политбюро; Документите, разработващи официалната политика на страната - доклади от конгресите и националните конференции на БКП; Тематични документи на БКП за младежта – Тезиси, Писма и Решения, определящи работата на СНМ, ДСНМ и ДКМС, Документи за младежта на лидерите на БКП и държавни глави от различните периоди – Георги Димотров, Вълко Червенков и Тодор Живков, включително речите на Ленин, като основоположник на темата за „единната младеж” като основен ресурс на социалистическото строителство.

       

            2. Стенографските протоколи от Кръглата маса (като емблематични за преформулирането на представата за бъдещето на България и за съдържанието на новия доминантен проект след 1989 г.);

       

            3. Предизборните програми на спечелилите парламентарните избори политически сили през периода 1989 - 2003 г. (спечелването на избирателния вот се приема като индикатор за доминантна позиция и дискурсът на управляващите политически субекти – като израз на доминантните образи и легитимации за съответния период);

       

            4. Програмни документи на младежките политики в България през евроинтеграционния период.

 

      Сравнителното изследване на утопичната легитимация чрез образа на „младежта” при комунистическия и евроинтеграционния проект предполага сравнимост на данните за двата периода. Емпирията обаче сочи липса на собствено младежки програмни документи за началния период на европейската интеграция. При типично утопичния антикомунистически дискурс образът на „младежта” липсва, тъй като е свързван с идеологическия инструментариум на отричания „стар режим”. По тази причина сравнителното изследване не разполага с огледално сравними бази от програмни документи за младежта. При все това смятам, че липсата на програмни документи за младежта в началото на евроинтеграционния период само по себе си изисква анализ. Данните са различни поради историческата специфика на политическите отношения при всеки от периодите, но и в двата периода има сходни утопични проекти за промяна на социалния ред, поради което сравнението между механизмите на легитимацията им е важно. Фокусирането на анализа върху общия политически дискурс на евроинтеграционния период, присъствията и липсите на младежката тема в неговите рамки и постепенното появяване на мотива за „младежта” в края на периода дава основания за аргументирани изводи по основния предмет на дисертацията.
      Периодът на изследването е ограничен до 1944-2003 г. тъй като има знакови различия на тези гранични години спрямо предходните периоди по отношение на типа политическа легитимация и предефинирането на интензивни младежки политики, при което се наблюдава специфична промяна в мисленето за младежта. Докато след 1944 г. комунистическият проект постепенно утвърждава идеята за утопичния „нов човек” и мисленето на бъдещето чрез класата на пролетариата и класовите различия се съвместява и постепенно отстъпва пред положителния обединителен субект на промяната в лицето на „младежта”- строител на социализма, то 2003 г. бележи окончателно утвърждаване на европейския модел на обговаряне на младежта и превръщането й в символ на европейската идентичност като налична в България10.
      Конкретният метод на изследване на документите е дискурсивен анализ, а теоретичната рамка стъпва основно върху концептуализацията на идеология и утопия като полюсни типове социална легитимация от Пол Рикьор. Според типологизацията на П. Рикьор идеологията е проект, който се легитимира чрез традицията и статуквото, докато утопията е проект за промяна на обществото, акцентиращ върху бъдещето. Основната хипотеза бе, че в началото на осъществяването на комунистическия и евроинтеграционния проекти доминира утопията, която, тъкмо защото се легитимира чрез идея за бъдещето, полага именно „новото поколение”, “младежта” като субект на промяната, и това ще се наблюдава в официалния дискурс на управляващите субекти през двата периода. Проведеното емпирично изследване на документите от периода обаче отхвърли хипотезата за ключовото значение на образа на младежта при разглежданите два утопични проекта. Оказа се, и това е основната теза на дисертацията, че както при комунистическото, така и при евроинтеграционното управление образът на „младежта” е предимно обвързан не с утопични, а с идеологически представи – младежта е ученик - „смяна” или обект-„жертва” на официалните политики. Младежта не е носител на промяната, а се използва за легитимация на статуквото и се появява като социален субект едва по-късно при развитието на проектите.
      Анализът на акцентите в дискурса за “младежта” като образ-носител на новото, разкри сложна динамика на социално-политическите проекти между утопията и идеологията, както и многопластовост и различни употреби на образа на младежта, дори в рамките на един и същи подпериод. В резултат от проведения анализ на официалните документи от двата подпериода изследването достигна до аргументирана периодизация на преходите между утопична и идеологическа легитимация, както и съжителството на техни елементи в конкретен исторически контекст. Например, използването на идеята за „младежта” като символ на „новия човек” на комунизма е както идеологическа, така и утопична. Тя е идеологическа, доколкото стъпва и утвърждава статуквото, тъй като пример на „новия човек” дават знаещите възрастни: Партията-майка и вождът-баща. Едновременно с това е и утопична, защото примерът, който младежта трябва да следва, произтича от класическия комунистически идеал за „светлото бъдеще”, което дава смисъл на статуквото и е утопичен хоризонт, който постоянства при легитимацията му.
      По отношение на анализа на официалния комунистически дискурс11, дори да можем да откроим свидетелства за елементи на утопичен дискурс по съветски модел в самото начало на комунистическия режим в България, то още в този период "младежта" е субект само доколкото партията й поставя задачи – като ресурс за социалистическото строителство и изпълнител на бригадирското „движение” - и й делегира действия в рамките на свой, добре институционализиран и планиран проект. Т.е. субект и носител на проекта са възрастните и знаещите, чийто пример се носи от младежта – примерната „наша смяна” – и легитимацията е близо до идеалния тип на идеологията. При все това удържането на проекта налага непрестанното припомняне на символния му хоризонт и революционна традиция като постоянстваща идентичност на комунистическия режим. Ето защо, дискурсът е хибриден – в него присъстват и утопични елементи, които обаче обслужват предимно идеологически цели. С развитието на режима възпитанието на младежта-наследник се мисли като опасност поради вътрешните противоречия на режима, в който се появява "девиантно поведение" на новото поколение, повлияно от „врага” и „гнилия Запад”. „Младежта” се оформя и разслоява като всекидневни групови идентификации и се мисли от гледна точка на идеологическите императиви едновременно като следовник, но и опасност, като „достойна смяна”, но и свидетелство за „лоши процеси”. Налага се образ на "добрата младеж", противопоставен на този на "лошата" (повлияна от Запада). В образа на "добрата" влиза идентичност, базирана върху "научно-техническата революция" като необходимо за режима бъдеще, а в образа на "лошия" – мързел и липса на морал. Разслоява се и образ на упълномощената за субектно политическо действие младеж в лицето на ДКМС, на която реално се противопостява младеж като обект на възпитание или „работа сред младежта”. Така младежта може да бъде и субект и обект на новия социален ред, в зависимост от акцента, който управляващата партия налага в различните периоди на управлението си. И при все това, като основен човешки ресурс, в „младежта” се привиждат приоритетните цели на комунистическия проект в различните му етапи – строителство-бригадирство, техническа революция, творческа иновация. В края на режима дори и образът на повлияната от Запад младеж и младежките субкултури частично се преосмислят и чрез либерализация на режима идеологическите образи постепенно се приближават към изплъзващата им се реалност. За да може идеологемата „младеж” да има символно влияние върху всекидневието, ценностите, които проектът утвърждава чрез нея, се доближават до тези на алтернативните всекидневни практики – свобода, индивидуализъм и т.н – или „жизнерадост и вдъхновение” според Писмото на Т. Живков към младежта от 1978 г. Тя продължава да бъде основен ресурс за възпроизводство на режима като „кадрови ресурс”, но на нея се възлага и водеща роля при необходимостта от научни иновации и така по нов начин се изгражда като субект – поради вътрешното си "естество" на носител на новото и прогресивното. С което се появява нов утопичен дискурс, в който се признава и правото на "послушния умен ученик" да бъде "весел и дръзновен". Изведените резултати сочат към логика на конструиране на "младеж" от идеология към утопия - първо младежта легитимира статуквото и след това, тъй като се изплъзва от него, се обвързва с нова утопия – на обществото по законите на красотата, творчеството, научно-техническия прогрес, т.е приближава се до ранномодерните утопии на Сен Симон и ранния Маркс. Новата утопия търси съвместяване на идеята на режима за „светло бъдеще на комунизма” с ново общество, което е изживявано индивидуално, по модела на „нормалните западни държави”.
      Основните изводи при анализа на образа на „младежта” в евроинтеграционния дискурс показват съвсем различен тип употреба на младежта като идеологема. Противно на хипотезата за ключовото място на „новото поколение” при утопичната легитимация, проектът за европейско бъдеще на България (който сам по себе си се противопоставя на статуквото и особено в периода на „промените” залага на утопичен дискурс) не акцентира върху младежта. Това се дължи на отричането на идеологемите на стария режим, една от които е и тази за „младежта”. От друга страна, утопията за Европа по своеобразен начин се обвързва с националната политическа традиция от „преди 9-ти”, което налага и идеологически по своя тип дискурсивен реверанс към старите и опитни политически дейци и отново полага възрастта и традицията, а не младостта и иновацията, като носител на правилното социално действие. При утвърждаването на демократичните промени като конкретен управленски проект (1997 – 2001 г.) постепенно се лансират младежки програми по европейски модел и с европейски институционален и финансов ресурс. Преходът към легитимацията им не чрез празната митологема „Европа”, а чрез национални приоритети (оставане, развитие в България) се отразява в конструиране на нов субект „младеж” и идентичност, както и в разпознаване на идеята за младежка европейска идентичност като ресурс за пре-въобразяване на идеята за българската европейска „същност” (такъв ресурс се търси нампример чрез инициативата „Българският Великден”). Реално до 2001 г. можем да твърдим, че участието на България в младежките програми и проекти на ЕС следва чисто имитативната логика на ранната евроинтеграция. Постепенно обаче техните ценности се лансират в България - според Бялата книга за младежта на ЕК от 2001 г. това са „активно гражданство”, „експериментална нагласа”, „самостоятелност”, „ЕС като носител на ценности” и „демокрация на участието”. Заложените за постигането им практики (според програмите на ЕК „Младеж”, „Еразмус”, „Леонардо”, „Мари Кюри” и др., това са преди всичко мобилност, алтернативно – неформално, продължаващо, практическо – образование, локални граждански проекти, интеркултурни срещи) започват да се разпознават като реален механизъм за адаптация и предефиниране на българската идентичност като европейска. Така периодът 2001 - 2003 г. се явява начало на нови интензивни национални политики за младежта, които я използват като важен инструмент за доказване и конструиране на европейско вече не само бъдеще, но и настояще. В България отново се изгражда монолитна групова идентичност на „младежта” която полага целта на политическия проект – европейската идентичност на България – като вече осъществена в образа на новото поколение. Процесът на трансформация на ролята на европейските младежки програми в България е логична част от цялостното превръщане на българския евроинтеграционен процес от утопия в конкретни политики и стратегически избори, ориентирани не само според логиката на външния символен център, а и към локалните социални констелации.
      Така дисертацията защитава тезата, че и в двата проекта идеята за младежта не е ключов елемент на утопичния тип легитимация. Също така, динамиката между двата полюса идеология-утопия не е към еднопосочно втвърдяване на утопията в идеология на статуквото (според хипотезата на К. Манхайм). Въпреки предварителното очакване основната легитимация и на двата проекта – комунистически и евроинтеграционен – да е от утопичен тип и постепенно да се втвърдява като идеологическа, при което младежта-субект да изчезне от официалния дискурс, резултатите сочат значително по-сложна динамика на доминантните социални идеи. Парадоксално, тъкмо когато комунистическият проект признава значимостта на субектността на младежта като иноватор и творец в края на 70-те години на 20 век /и не случайно точно тогава силно се развива социологията на младежта и проф. Петър-Емил Митев въвежда категорията “ювентизация” на обществото/, последвалите демократични промени така да се каже идеологически “отнемат” тази създадена групова идентичност на младежта, и цикълът започва отново – от следовници на стари /през поколение/ демократични традиции групата “младеж” се еманципира като група в евроинтеграционния проект едва през 2003 г., но вече с различна социална функция – като динамична, мобилна, граждански активна, толерантна към другите група. В единия случай водещата идентификация е творец и иноватор; в другия случай водеща е гражданска идентичност, свързана с гражданско участие и толерантност към другите.

 

 

 

 

---

 

Бележки:

 

 

1 Вера Стаевска е бакалавър по социология и английска филология, магистър и доктор по социология на СУ „Св.Климент Охридски”. По настоящем е хонорувам асистент към катедра „Социология“ на СУ „Св. Климент Охридски“ и сътрудник в неправителствения институт „Блу Линк”. [горе]

 

2 Стаевска В. 2007 Дискурс анализ. http://www.litclub.bg/library/fil/staevska/discourse.html и Стаевска В. 2007 „Дискурс анализ“ Качествени методи в социалните науки. Въведение. Съставителство: Вихра Найденова, Магдалина Джамджиева, Вера Стаевска, УИ „Св, Климент Охридски“, София. [горе]
3 Калхун, К. 2003 Критическа социална теория Критика и хуманизъм, София [горе]
4 Ibid. Стр.23-24. [горе]
5 Браун, У.2008 „Накърненипривързаности“ Алтера академика II/3(7). Алтера, София [горе]
6 Delanty, G. 2003 "The Making of a Post-Western Europe: A Civilizational Analysis". Thesis Eleven. 72 [горе]
7 Delanty, G. 2009 The Cosmopolitan Imagination: The Renewal of Critical Social Theory. Cambridge university press. [горе]
8 http://assets.cambridge.org/97805218/73734/excerpt/9780521873734_excerpt.pdf, стр.6 [горе]
9 За понятието интерпелация вж. Мочник, Р. 2002. „Как работи идеологическата интерпелация? (Преформулиране на Алтюсеровата теория на идеологията)”. Социологически проблеми, 3-4: 29-43. [горе]
10 През 2003 г. е обнародван първият за периода след 1989 г. собствено български програмен документ по младежките политики (Национална стратегия за младежта 2003 – 2007 г.) [горе]
11 По-подробно анализът на идеологемата „младеж“ в периода 1944-1989 е изложен в Стаевска, В. 2008. 'Метаморфозите на младежта в официалния дискурс на БКП – „Новия човек“ на българския комунистически проект като „строител“, „достойна смяна“ и „жизнерадостно вдъхновен“ творец“' Алтера академика II/3(7). Алтера, София [горе]

 

Електронна публикация на 24. май 2011 г.
г1998-2011 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]