Светослав Живков

история

Литературен клуб - 20 години! | азбучен каталог | страницата на автора

 

Начало и първи стъпки на движението за избирателни права на българската жена

 

Светослав Живков

 

 

 

 

      Феминизмът е едно от проявленията на движението за демокрация и равноправие в съвременния свят. По своята същност той представлява организиран стремеж на дамската половина от човечеството към равни възможности в социалния живот спрямо "по-силния"пол. Основен негов стълб е борбата за политическо представителство - за избирателни права.
      Първата асоциация, която се прави, когато мислим за електорални права, е свързана с участие в избирането на законодателните корпуси на централната държавна власт - националните парламенти. В настоящата работа ще подходим към по-широкото разбиране на термина, включващо също и избирането на членове на органите на регионалната власт - щати, кантони, провинциални събрания, окръжни съвети; на местната власт - общинските съвети; а също и на други изборни институти - различни настоятелства (училищни и църковни) и др. Необходимо е и уточнението, че към избирателните права се отнасят, както възможността на гражданина да избира свои представители (активно избирателно право), така и опцията да бъде избиран (пасивно избирателно право).
      Борбата за избирателни права на жените в модерния свят представлява неразделна част от движението за всеобщо избирателно право срещу различните цензове - възрастови, образователни, имуществени и пр. Тя е свързана с развитието на либерализма и индивидуализма като обществени нагласи в модерните общества, особено след Великата френска революция. Друга предпоставка за появата на движението за избирателни права е повишаването на грамотността сред населението през ХІХ в. Като специфичен фактор може да се разглежда нарастването ролята на жената в социалния живот - нейното излизане от дома и постепенното й навлизане в обществените поприща като независим от мъжа субект.
      Към края на ХІХ и началото на ХХ в. движението за политическа еманципация на жената в Западна Европа и англо-саксонския свят постига значителни успехи. В някои страни - Норвегия, Исландия, Финландия - жените получават право да участват в изборите за законодателни камари. Тази възможност на този етап има и "нежният" пол в Австралия, Нова Зеландия и някои американски щати. В редица други страни съществуват ограничени избирателни права - примерно само на местно ниво. В повечето от тях дискусията по въпроса е в напреднал стадий. В Англия през 1912 г. законопроектът, даващ избирателни права на жените, е отхвърлен с 14 гласа, а в Швеция е причина за междуинституционален конфликт - приет е от долната камара, но отхвърлен от горната1.
      Преди да се занимаем с началото и първите стъпки на движението за избирателни права на българската жена, трябва да обърнем поглед и към формално-юридическата страна на въпроса. Член 86 на Търновската конституция дава избирателни права на "всички български граждани, които имат възраст по-горе от 21 години и се ползват с граждански и политически правдини"2 в смисъл, че не са лишени от тях. Чл. 60 гарантира политически права за всички граждани, а чл. 54 дефинира гражданите като "всички родени в България, които не са приели друго поданство"3. Избирателните закони лишават от избирателни права определени социални групи - циганите-номади, циганите-нехристияни, както и просяците, държателите на публични домове, лицата под съдебно запрещение или настойничество, осъдените и постъпилите на работа в чужбина без разрешение, но за жените отново не става дума. Така, може да се каже, че българското законодателство не лишава изрично жените от избирателни права, но и не гарантира такива. Проблемът явно опира до тълкуването на законите. В крайна сметка българската жена не е допусната до избирателните процедури, не поради някакво формално-правно ограничение, а по силата на традицията. Това се дължи на факта, че към времето на гласуване на конституцията и избирателните закони (последният е от 1897 г.), женският въпрос на практика не съществува.
      Движението за избирателни права на жените в България се намира под силно европейско влияние и, може да се каже, следва общия "световен" ход. То протича успоредно с борбата на българката за равнопоставеност в сферата на образованието, труда, наследието. В 1898 г. гимназиалното образование за момчета и момичета е изравнено като продължителност, а през 1901 г. във Висшето училище е допусната първата жена - като слушател. В 1905 г. Народното събрание приема Закон за защита на женския и детския труд, ограничаващ дискриминацията по отношение на заплащане и условия на труд. В началото на ХХ столетие жените получават достъп до редица професии, традиционно запазени за мъжката част - като адвокатстването, лекарската практика и пр. Всички тези успехи повишават самочувствието на българката и тя поставя вече открито въпроса за своите политически права4.
      Суфражисткото движение в България има и своите особености. То стартира в момент, в който в различни страни по света е постигнало вече значителни резултати. Този факт се дължи на историческата изостаналост на модернизационния процес у нас, както и на някои характерни черти на българското общество (част от балканския православен свят), с оглед на социалния статус на жените. Не трябва да се забравя и, че в България липсва движение за всеобщо избирателно право, тъй като конституцията не предвижда съсловни, имуществени или образователни цензове5. Така още в самото начало българският мъж остава изолиран и незаинтересован от проблема за политическото представителство на жените.
      За първи път проблемът за политическото равноправие на жените е поставен през 1894 г. на страниците на варненския вестник "Женски свят". Правото на представителство е обосновано с твърдението, че Търновската конституция третира равноправно двата пола. Поставеният въпрос, обаче, не довежда до каквато и да е обществена дискусия и не печели вниманието дори и на самите жени. Като цяло вестникът не се занимава с политическа проблематика. В него доминират домакинските съвети и здравните рецепти.6
      С далеч по-голямо значение е дейността на основаното в 1897 г. от поетесата Ана Карима Софийско образователно дружество. На страниците на неговия вестник "Женски глас" за пръв път е поставен на дискусия въпросът за "извоюване на граждански и политически права на жените"7, макар дружеството да си е поставило по-общо формулирана цел - "умственото и нравствено повдигане на жената и подобрение на положението й"8. Под негова егида през юли 1900 г. се провежда среща на женски дружества от цялата страна. Избран е инициативен комитет, начело с Вела Благоева. На него е възложено да организира обединението на дружествата в женски съюз. Инициативният комитет надхвърля задачата си и през ноември с. г. изпраща петиция до Х ОНС. В нея, наред с традиционните искания за равен достъп до образование и квалификация и ограничаване дискриминацията по отношение условията на труд, е поставено и ново - за активно и пасивно избирателно право за училищните настоятелства.9
      Комитетът изпълнява главната си функция. През юли 1901 г. се провежда Първият конгрес на Българския женски съюз (БЖС). Учредителки стават 27 групи от цялата страна. За първи председател е избрана Ана Карима, а в ръководството влизат още Мария Джидрова и Юлия Малинова. Съставът на Управителния комитет, както и съдържанието на Устава показват влиянието на Софийското дружество. От него е взета общата цел - "умственото и нравствено повдигане на жената и подобрение положението й". А "Женски глас" става съюзен орган. Въпросът за политическото равноправие в устава е поставен като едно от средствата, с които БЖС смята да преследва генералната цел. Член 7 гласи, че съюзът ще действа за изравняване на гражданските и политически права на двата пола.10 За отбелязване е общата формулировка на съюзната цел. Това, както и фактът, че проблемът за политическото представителство не е поставен на преден план, има няколко причини. На първо място, пред женското движение в края на ХІХ и самото начало на ХХ в. стоят много по-належащи проблеми - допускането до Висшето училище, борбата с трудовата дискриминация и пр. Дружествата имат своя традиция най-вече в благотворителността и просветителската дейност.
      Така организиран, Женският съюз представлява един компромис между отделните фракции, съперничещи си за влияние. Противоречията започват още преди самото учредяване - при организирането на Софийското дружество. Групата на Екатерина Стоичкова и Йорданка Мустакова иска за негова цел да се впише "освобождението на жената". Не успели да наложат своята линия, двете напускат организацията.11
      Дейността на БЖС през първите три години се препятства от противопоставянето между ръководството и лявата фракция в лицето на Вела Благоева и Кина Конова. В основата на противоречията стои опитът на социалдемократическата партия на Димитър Благоев да подчини чрез свои симпатизантки съюза на политическите си цели. Още на учредителния конгрес Благоева и Конова поставят въпроса за пролетаризирането на организацията. След като не успяват да се наложат и на конгреса през 1903 г., проведен непосредствено след и под силното влияние на разцеплението на БРСДП на тесни и широки социалисти, левичарките напускат съюза. Техният стремеж е да поставят женското движение на класова основа. Всъщност може да се спори доколко тази фракция, групирала се в 1914 г. в Социалистически женски съюз, представлява част от женското движение. Нейната активност показва, че тя е по-скоро женска секция на тесносоциалистическата партия. Ръководителките на това ултраляво течение отричат съществуването на общи интереси при жените, а от там - и възможността за обща борба. За тях "жените-буржоазки (ръководителките на БЖС - б.м.) използват работничките, както буржоазията - другите потиснати класи в борбата й срещу феодалната аристокрация"12. В този ход на мисли те стигат до абсурдното заключение, че жената ще получи политическо равноправие, не чрез борба на всички жени, независимо от класата им, а посредством борба на пролетариите, независимо от пола, срещу експлоататорите.
      Освободил се от лявото крило, БЖС се утвърждава като надкласова, надпартийна феминистична организация. Вътрешните конфликти в съюза, обаче, не престават. Предимно те са на персонална основа. БЖС не остава незасегнат от общата болест на всички политически партии и организации в България - перманентните междуличностни боричкания. Проблемът се усложнява и от факта, че някои лидерки еволюират значително в схващанията си. Така например К. Конова в началото има по-радикални разбирания и от В. Благоева, но след 1903 г. тя остава в съюза на по-умерени позиции. Сходен път извървява и Жени Божилова-Патева. Трябва да отбележим, че лидероманията на ръководните фигури в БЖС се дължи и на това, че голяма част от тях са съпруги на водещи политици. Ана Карима е съпруга на Янко Сакъзов (макар и разведена), Юлия Малинова - на Александър Малинов, Йорданка Мустакова - на Константин Бозвелиев, Мария Джидрова - на д-р Петър Джидров, Кина Конова - на Андрей Конов.
      През 1905 г. Ана Карима е бламирана и фактически напуска организацията. На шефското място постепенно се налага Ю. Малинова. На конгреса през 1907 г. тя е избрана за председател на БЖС. Последният форум е значим най-вече с това, че поставя като цел на съюза "пълното гражданско и политическо равноправие на жената"13. Това става най-вече под западно влияние. През есента на 1906 г. БЖС става член на Международния женски съюз и на Съюза за избирателни права на жените. От началото на 1907 г. на страниците на "Женски глас" зачестяват обзорите на суфражисткото движение в странство. По-важното, обаче, е, че се появяват и материали, защитаващи правото на българката да е политически представена. Особено активна е Ж. Божилова-Патева. В статиите си "Към самоопределение"14 и "Женското движение и Българския женски съюз"15 тя посочва причините за необходимостта от равноправие: 1) справедливостта - жените се подчиняват на законите и съответно имат естественото право да участват в тяхното изработване; и 2) самоосъзнаването на жената като "отделна единица", като независим субект.
      Макар и да успява формално да наложи като цел равноправието, ръководството на Българския женски съюз на първо време не може да осъществи други конкретни действия в тази насока. Главната причина се състои в опозицията на местните дружества. Много малка част от тях вписват новата съюзна цел като своя в уставите си. В мнозинството си те продължават с просветителско-благотворителната дейност. Явно необходимостта от политическо равноправие не се осъзнава от масата организирани жени. Срещу съюзната цел се изказва и самата Екатерина Каравелова. За нея всяка жена сама може да постигне равноправието, като визира себе си16. За мотив тук служи и страхът от репресии от страна на стамболовисткото правителство17.
      Движението за избирателни права на жените получава импулс от новото активизиране на Ана Карима. Изолирана от ръководството на Женския съюз, в края на 1908 г. тя започва да издава вестник "Равноправие" и много бързо успява да групира около себе си активистки, недоволни от липсата на практически действия в борбата за постигане на съюзната цел. Сред тях личат имената на Мария Джидрова, Йорданка Мустакова, Санда Йовчева и др. Положени са основите на Съюза на напредничавите жени, преименуван по-късно на Съюз "Равноправие". През 1909 г. той изпраща петиция до ХІV ОНС. Повод за нея са обсъжданите промени в избирателния закон. Тази петиция дава насоката, в която ще се развива движението за избирателни права през следващите три години, а именно - искания до законодателния орган за тълкуване текстовете на Търновската конституция и законите, гарантиращи политическите права на гражданството, в смисъл дали жените са включени в категорията "граждани".
      Новото сдружение в своя устав си поставя за цел "извоюване на граждански и политически права на жените"18. Както се вижда, двата съюза си поставят еднаква цел - политическото равноправие на жената. Затова Женският съюз повдига въпроса доколко уместно е тяхното разделно съществуване На страниците си неговият орган "Женски глас" призовава за единение, тъй като липсвали принципни различия относно целта.19 Отново е трасирана идеята за оформяне на три секции в БЖС, които да "специализират" в главните насоки на женското движение - благотворителността, просветата и борбата за политически права. Разцеплението е отдадено на неудовлетворени лични амбиции, най-вече на Карима. От новосформирания съюз оправдават собственото си съществуване с неспособността на Женския съюз да работи активно по набелязаната цел поради вътрешните крамоли, опозицията на местните дружества и традициите в сферата на благотворителността.20
      Отношенията между двете организации са сложни и противоречиви - от взаимна подкрепа, като при изборите за училищни настоятелства и осъзнаване необходимостта от поддържане на отношения "по възможност дружески"21, до пълно заклеймяване и взаимоотричане.
      В борбата си за общата цел Българският женски съюз и Съюз "Равноправие" използват общи мотиви, изхождат от общи положения. Необходимостта от политическо представителство двете организации обосновават на първо място със справедливостта. "Няма равенство и справедливост там, дето по рождение едни хора се лишават от обществени права", заявява Жени Божилова-Патева.22 Своят обществен статус българските феминистки определят като близък до робския, а каузата си обвързват с общото движение за демокрация23. С. Йовчева защитава, че след като "носи тегобите наравно с мъжа" и се подчинява на законите, жената има право на участие в тяхното изготвяне24. На тезата на противниците на женската еманципация, че мястото на жената е в къщи като домакиня и майка, суфражистките отговарят, че животът е принудил българката да излезе от дома и да работи наравно с мъжа. Тя вече е загубила сигурността на патриархалния свят и се нуждае от защита на своите човешки права срещу дискриминацията в обществото.
      Други такива мотиви могат да се обединят в условната група "обществени ползи от участието на жените в политическия живот". С примери от общата история активистките от двата съюза изтъкват, че жените могат да бъдат добри държавници. Избирателните си права те обосновават със своята роля в освободителното движение - като воеводки, четнички, ятачки.25 Обещавайки, че с участието си ще донесат свежи струи в политическия и обществен живот, еманципаторките представят и международния опит - там, където жените са допуснати до избори, нравите са станали по-меки, а редица проблеми - като тези с хазарта, алкохолизма и проституцията - са намерили задоволителни решения.
      Даването на избирателни права и въобще участието в политиката, според активистките на женското движение, ще повиши културата на българката. Тя ще може да възпитава своите синове на граждански добродетели и същевременно ще си помогне сама в борбата срещу дискриминационните закони и традиции.26
      Може би най-силният довод, който суфражистките използват, е факта, че българското законодателство не отрича изрично избирателното право на жените. Щом като българката е призната за гражданин по отношение на Наказателния закон и правото на сдружаване, то тя трябва да бъде призната за такъв и по въпроса за избирателните права.
      Споделяйки обща цел, БЖС и Съюз "Равноправие" се различават най-вече по степента на ангажираност в общата кауза. Отликите се проявяват още с дебата по Закона за народната просвета от 1909 г., даващ право на жените да бъдат избирани в училищните настоятелства. Докато активистките около Женския съюз адмирират закона, то "равноправките" го заклеймяват като дискриминационен, не само заради ограничаването му до пасивно избирателно право (право на жената да бъде избирана, но не и участва в избора), но и поради неравноправното третиране по отношение на образователния ценз - изискването от жените на средно образование, докато от мъжете - само на грамотност27.
      За групата около Карима борбата за политически права изключва всякакъв вид странични дейности - просветителски и пр. На своите страници органът "Равноправие" акцентира основно върху въпроса за политическото представителство. Доколкото са разглеждани други женски проблеми, тяхното разрешение се заключава отново в даването на избирателни права. Съюз "Равноправие" директно поставя въпроса за електоралните права на жените във всички възможни изборни институти, като акцентира върху правото на участие в законодателството - в парламента. Съставът на ръководното му тяло, както и начините, чрез които се представя проблемът за участието на жената в управлението, показва близост с "широкия" социализъм и БРСДП (о). На страниците на неговия вестник нееднократно е подчертано, че социалдемократическата партия първа включва в своята програма равноправието между половете. Някои статии анализират политическата система в страната, заклеймяват "личния режим" и неговите носители. Член втори от Проектоустава на организацията, изготвен от Управителния комитет, определя, че членка на дружеството може да е всяка гражданка, работеща за целта, но и бореща се за "народовластие, истинска независимост на отечеството, съюз между балканските държави и световен мир"28.
      Въпреки социалистическите повеи "Равноправие" се обявява за "надкласова, надпартийна организация"29. За "равноправките" политическото освобождение е общо дело на жените независимо от социалната им принадлежност. Чак след като то бъде постигнато, българката ще определи мястото си в политическия спектър съгласно своите разбирания.
      Своите позиции съюзът защитава, не само чрез страниците на печата, но и чрез брошури, сказки и беседи с участието на представители на различните партии.30 За своята кауза те използват и изработването на петиции до законодателните камари. За първата вече споменахме. Втора такава, до V ВНС, е изпратена през май 1911 г.31 Третата е до ХV ОНС от ноември с. г.32 Организирането им има няколко цели: 1) да даде публичност на исканията на еманципаторките и да предизвика обществен дебат; 2) да ги представи като организирано движение; 3) да изиска от Парламента такова тълкуване на законодателството, което да им даде възможност да избират и да бъдат избирани.
      Народните събрания отхвърлят петициите с аргумента, че не им е в правомощията да тълкуват законите. Съюз "Равноправие" променя тактиката си. Разбирайки, че борбата е, не толкова срещу законови разпореждания, колкото срещу силата на традицията, през февруари 1912 г. Й. Мустакова се обръща до общинския съвет в Казанлък с молба да бъде вписана в избирателните списъци. Примерът е взет от Португалия, където през 1911 г. една активистка по съдебен път е допусната да гласува.33 Съидейничките на Мустакова адмирират нейната постъпка и призовават тя да бъде последвана. Интересна е съдбата на това прошение. След като искането е оставено без разглеждане от казанлъшкия мирови съдия с формалния довод, че молителят не е предоставил документи, гарантиращи, че не попада под ограниченията на избирателния закон (чл. 2 и 10), "равноправките" отнасят казуса до Окръжния съд в Стара Загора. Той отхвърля молбата със становището, че ако законодателят е искал да даде избирателни права на гражданките, то той изрично е щял да го отбележи.34 Усилията на Карима и нейната група и тук удрят на камък.
      В своята дейност Съюз "Равноправие" е спъван от редица проблеми. Недостигът на средства е перманентен. Поради тази причина самото дружество, макар и основано в края на 1908 г., започва да функционира като стабилна организация едва през пролетта на 1911 г., а Учредителният конгрес е проведен през юли с. г. Съюзът се опитва не особено успешно да учреди местни структури из страната. Трябва да се споменат и дискусиите относно тактиката на организацията, започнали на Втория конгрес от август 1912 г.35 Докато Карима се обявява срещу експериментите с избирателните списъци и иска "директен сблъсък с парламента" (без да уточни, обаче, в какво ще се състои той), Джидрова и Мустакова борбата за права да остане в рамките на закона.
      В сравнение с организацията на Ана Карима Българският женски съюз не е толкова последователен в отстояването на прононсираната кауза. Усилията на ръководството да задължи местните дружества да приемат в уставите си съюзната цел имат само частичен успех. Мнозинството от тях така и не приемат равноправието за свое верую. Страниците на органа "Женски глас" продължават да се пълнят предимно с коментари на специфичните проблеми от живота на българката - битови, семейни, трудови, здравни. Колкото до дискутирането на въпроса за извоюване на избирателни права - най-често се отбелязват успехите на движението в странство. Почти липсват материали, обосноваващи мотивите и основанията на генералната цел. БЖС не подкрепя петицията на "равноправките" до ХІV ОНС, с което си навлича техния гняв.
      Краткотрайно активизиране настъпва през пролетта на 1911 г. То е свързано със свикването на V ВНС. Реалната причина е страхът от загуба на позиции в конкуренцията с "Равноправие", тъй като, както вече стана ясно, групата около Карима подготвя втора за нея петиция. Женският съюз също изготвя своя такава.36 За тази цел поредният конгрес е изтеглен за Великденските празници (до тогава традиционно се провежда през лятото). В своето прошение до великите депутати БЖС иска прецизиране на чл. 60 от конституцията. Официалната теза на организацията е, че основният закон не ограничава избирателните права на българката, тяхното не-даване е противоконституционно. Искането е подкрепено и от Екатерина Каравелова, която дотогава е била противник на суфражизма. По-различно е становището на Ж. Божилова-Патева, която през 1910 г. напуска редакцията на "Женски глас" и почва да издава от Бургас списание "Гражданка". Според нея конституцията, с неспоменаването на гражданките наред с гражданите, запрещава женския вот.
      Активистките около БЖС правилно разбират, че техният въпрос няма още нужната обществена популярност и възприемат един по-умерен, еволюционен подход. Те акцентират върху правото на и ползите от участието на жената в общинското самоуправление. Необходимостта от действия "стъпка по стъпка" е защитена от Елена Ганева-Стоянова с мотива, че "обществото предпочита бавните реформи пред революцията".37
      Дейността на Женския съюз се затормозява от продължаващите подмолни, най-често безпринципни борби за лидерство. На конгреса от юли 1910 г. е поставен въпросът за "практическата дейност"38. Божилова-Патева атакува Юлия Малинова за организирането на Бюро "Женски труд" като противоуставно. Патева сваля Малинова от лидерския пост, но не успява да лансира себе си. За период от две години БЖС остава без ръководно тяло. Функциите на Управителен комитет са изпълнявани от редакцията на "Женски глас", а от февруари 1911 г . - от Плевенското дружество.39 Малинова успява да се наложи като лидер отново на Търновския конгрес от 1912 г., но легитимността й е оспорвана.
      Балканските войни разтройват организационно, както БЖС, така и Съюз "Равноправие". Първата национална катастрофа поставя пред българското общество тежки проблеми, към които активистките на двете организации няма как да останат безучастни. "Женски глас" и "Равноправие" коментират въпроси по ролята на българката в следвоенното възстановяване, поскъпването на живота, необходимостта от наказване виновниците за катастрофата, санитарната помощ по време на войните и т.н.40 Борбата за избирателни права на практика е изоставена. Единственият проблясък в това отношение е дискусията по изготвянето на евентуална нова петиция до парламента. Й. Мустакова защитава необходимостта от такава с мотивите, че в Народното събрание (ХVІІ ОНС) "феминистическите" партии - БРСДП и РДП - са широко представени41.
      На движението за избирателни права на българката обръща внимание и известна част от мъжката половина на българския народ в лицето на някои партии и отделни общественици. Българската социалдемократическа партия още на своя Учредителен конгрес през 1891 г. включва в своята програма искането за "всеобщо избирателно право без разлика на пола". И по-нататък в своите програмни документи социалистите от двете фракции (тесни и широки) включват социалното и политическо равноправие между жената и мъжа. Тази подкрепа за феминистката кауза, обаче, в известен смисъл е лицемерна. Социалистите, най-вече тесните, се опитват да подчинят женското движение на своите си цели. Някои техни дейци категорично се обявяват срещу избирателните права на жените с довода, че неосъзналата напълно своите интереси и все още политически неопитна българка може да бъде използвана от буржоазията в борбата й срещу работничеството.43 В парламента депутатите-социалдемократи не поставят въпроса за политическото представителство на жената. За това свое бездействие те получават жестоки укори от "равноправките"44.
      Радикалнодемократическата партия в своята програма от 1906 г. включва искания "за членове на училищните настоятелства да се избират и жени" и "да се разпростре постепенно правото на избирателство и на избираемост и върху жените".45 Практическа подкрепа радикалите дават като допускат в своето теоретично списание "Демократически преглед" статии по феминистичните проблеми.
      Демократическата партия в програмата си от 1902 г. обявява, че ще работи за навлизането на жените в училищните настоятелства.46 През 1909 г. правителството на Александър Малинов прокарва Закон за народната просвета, даващ по отношение на настоятелствата пасивно, но не и активно избирателно право на жените, при изискване на образователен ценз - средно образование.47 Този факт е следствие, не толкова на стремеж към даване на някакви избирателни права, колкото на осъзнатата необходимост от използване на опита на българката в управлението на училищното дело.
      От останалите политически партии само отделни лица подкрепят исканията на феминистките. Различните петиции на практика са оставяни без разисквания като реакциите варират от иронични усмивки и подмятания до неангажиращото "сега не му е времето".
      Като цяло мъжката общественост остава незаинтересована от аспирациите на еманципаторките. Тук изключенията идват да потвърдят правилото. Анализирайки необходимостта от промени в избирателния закон, П. Брънеков, отбелязва, че недопускането на жените до урните, както и ограничаването на гражданските им права е "висша несправедливост"48. По-сериозна поддръжка оказва Стефан Киров. На една среща, проведена в Софийския университет през пролетта на 1911 г., той отстоява, че законодателството не забранява на жените да участват в избирателния процес.49 Тезата му предизвиква негативна реакция в обществото. Коментирайки проявата на видния юрист, както и твърденията на феминистките, че българката е дала своя принос за Освобождението, Добри Ганчев отправя следните язвителни думи: "Ако някои учителки бяха замесени в комитетските работи, то е защото между въстаниците имаше водевилни воеводи, така, както сега има водевилни професори".50
      В своя първи етап движението за избирателни права на българката не получава обществена популярност. То си остава дело на ограничен кръг феминистки, предимно интелектуалки. Към него не проявяват интерес в своето мнозинство и българските жени. В първите години на ХХ в. пред дамския пол у нас стоят много по-непосредствени проблеми - за мястото му в семейството, професионалната реализация, образованието и свързаните с тях дискриминационни практики.
      Една от последиците на Първата световна война е в повишаването ролята на жената в обществото. Този факт ще стимулира феминисткото движение в България. В своя следващ етап, през 20-те години на миналото столетие, то ще получи по-широка публичност.

 

 

 

 

 

 

---

 

Бележки:

 

1 Ганева-Стоянова, Елена. Правото и сътрудничеството на жената в общината. - Демократически преглед Х, 1912, 6, 709-729 [горе]
2 Конституция на Българското Княжество. В: История на българите (1878-1944) в документи. (съст. В. Георгиев и Ст. Трифонов) Т І. С., 46 [горе]
3 Пак там, 43-44. Търновската конституция не прави разлика между "граждани" и "поданици" [горе]
4 Друг е въпросът доколко тези придобивки са резултат от женското движение. [горе]
5 Единствено изключение е изискването за грамотност към избираемите. [горе]
6 Карима, Ана. Женското движение у нас. Неговото минало, настояще и бъдеще. С., 1910. Цитирано по същото. В: От сянката на историята. Жените в българското общество и култура (сборник). С., 1998, стр. 198-199 [горе]
7 Юбилеен сборник Ана Карима 1891-1921. С., 1924, стр. 4 [горе]
8 Карима, Ана. цит съч. стр. 200-202 [горе]
9 Брадинска, Радка. Възникване и оформяне на женското социалдемократическо движение в България 1885-1915. С., 1969, стр. 67-68 [горе]
10 Карима, Ана. Цит съч. стр. 206 [горе]
11 Пак там, стр. 201 [горе]
12 Попов, Д. С. Пролетарското женско движение. С., 1915. Цитирано по същия. В: От сянката… стр. 160-161 [горе]
13 Женски глас г. 8, бр. 15 от 15. 05.1907 [горе]
14 Пак там. бр. 14 от 01. 05. 1907 [горе]
15 Божилова-Патева, Жени. Женското движение и Българският женски съюз. - В: Демократически преглед V, 1907, 7, 715-720 [горе]
16 Равноправие г. 1, бр. 11 от 20. 03. 1911 [горе]
17 Дискусията за налагане равноправието като цел тече в условията на университетската криза. В началото на 1907 г. група студенти освиркват княз Фердинанд при откриване сградата на Народния театър. Правителството реагира като затваря университета и уволнява професорите. [горе]
18 Равноправие г. 1, бр. 10 от 05. 03. 1911; пак там г. 2, бр. 1 от 30. 09.1911 [горе]
19 Женски глас г. 10, бр. 6 от 15. 12. 1908 [горе]
20 Равноправие г. 1, бр. 5-14 от 10. 05. 1911 [горе]
21 Пак там г. 2, бр. 1 от 30. 09.1911 [горе]
22 Божилова-Патева, Жени. Еманципацията на жената от етична гледна точка. - В: Демократически преглед VІІІ, 1910, 5, стр. 507 [горе]
23 Равноправие г. 1, бр. 12 от 06. 04. 1911 [горе]
24 Пак там, бр. 10 от 05. 03. 1911 [горе]
25 Пак там, бр. 7-16 от 16. 07. 1911 [горе]
26 Пак там, бр. 11 от 05. 05. 1911 [горе]
27 Женски глас г. 10, бр. 3 от 01. 11. 1908; Равноправие г. 2, бр. 2 от 22. 10. 1911 [горе]
28 Равноправие г. 1, бр. 10 от 05. 03. 1911. Този пасаж, обаче, отпада от окончателния текст на Устава [горе]
29 Пак там, бр. 5-14 от 10. 05. 1911 [горе]
30 Пак там, г. 2, бр. 3-4 от 30. 11. 1911 [горе]
31 Пак там, г. 1, бр. 7-16 от 16. 06. 1911 [горе]
32 Пак там, г. 2, бр. 3-4 от 30. 11. 1911 [горе]
33 Пак там, бр. 9 от 20. 03. 1912 [горе]
34 Пак там, бр. 14-15 от 05. 06. 1912; също и бр. 19-20 от 15. 09. 1912 [горе]
35 Пак там, бр. 19-20 от 15. 09. 1912 [горе]
36 Женски глас г. 12, бр. 10 от 02. 04. 1911 [горе]
37 Ганева-Стоянова, Елена. Цит. съч., стр. 725 [горе]
38 Женски глас г. 12, бр. 1 от 15. 11. 1910 [горе]
39 Пак там, бр. 3 от 01. 01. 1911 [горе]
40 Пак там г. 15, бр. 1-6 от 15. 04. 1914 - 05. 01. 1915; Равноправие г. 3, бр. 1-7 от 15. 01. 1914 - 18. 07. 1914 [горе]
41 Равноправие г. 3, бр. 2 от 17. 02. 1914 [горе]
42 [горе]
43 Брадинска, Радка. Цит. съч., стр. 165 [горе]
44 Равноправие г. 3, бр. 6 от 31. 05. 1914 [горе]
45 Програми, програмни документи и устави на буржоазните партии в България 1879-1918. (съст. Веска Николова и Д. Саздов) С., 1992, стр. 328 и 313 [горе]
46 Пак там, стр. 245-6 [горе]
47 Проектозаконът е поставен на разглеждане в Народното събрание още през 1901 г., но не е приет поради преждевременното падане на кабинета на Петко Каравелов [горе]
48 Брънеков, П. Реформиране на българския избирателен закон. - В: Юридически преглед ІХ, 1901, 4, стр. 223-4 [горе]
49 Женски глас г. 12, бр. 15-16 от 24. 06. 1911 [горе]
50 Равноправие г. 1, бр. 7-16 от 16. 06. 1911 [горе]

 

 

 

 

Електронна публикация на 18. ноември 2006 г.
г1998-2018 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]