Стоян Михайловски

поезия

Литературен клуб - 20 години! | българска литература | страницата на автора

 

EUTHANASIA

 

Стоян Михайловски

 

 

      I

       

       

      - Хей, кой хлопа на вратите
      късно тъй, часът по три? . . .
      - Верен друг, на гости иде. . .
      - Нощен гост не ща, върви. . .
      - Отворете ми! Вий бяхте
      мой поклонник по-преди;
      неведнъж ме призовахте
      в помощ. . . - Кой си, кой си ти?
      Името си що не казваш?
      - Името си аз не знам. . .
      - Нещо търсиш ли, ил' бягаш?
      - Нещо нося да ви дам. . .
      - Името си?! - Отворете,
      моля ви се, тез врати
      и ме братски приемете. . .
      - Няма братство тук, иди! . . .
      - Не бъдете толкоз люти,
      толкоз строги, толкоз зли,
      о, благосъзданни люди,
      богоприлични души!
      - Божество ли си, човек ли,
      дух нечист, ил' гений благ?
      Кой те праща? Откъде си?
      Ден ли носиш или мрак? . . .
      - Аз съм Съдбата световна,
      вековечната Съдба -
      силата първоверховна
      и духът на вси неща! . . .
      - Бягай, гостенко могъща,
      не прескачай този праг!
      Няма жив чловек в таз къща -
      тук седи чловешки зрак!
      Бягай! Аз довърших вече
      всички земни трудове!
      Воля няма вече в мене!
      Свърших; бе то - щото бе! . . .
      Мойта песен се изпе! . . .
      Пътят ми пред мен се губи
      като от мъгла закрит;
      всичко вътре в мен се счупи,
      аз съм орган вехт, изтрит! . . .
      Рано-рано аз прибързах
      вси неща да разбера -
      с омерзение се дръпнах
      от световната сцена -
      и душата си привързах
      о желязна канара! . . .
      Бягай, мрачна Съдбо, тичай
      ратоборците крепи,
      но при мен се веч не спирай. . .

       

       

       

      II

       

       

      - Славата съм, отвори!
      Многажди ме ти повика,
      юноша когато бе -
      ето, додох най-подире,
      ей, простирам ти ръце. . .
      Подир тебе всекидневно
      кат'робиня ще вървя -
      със сияние надзвездно
      ликът ти ще озаря. . .
      Ще поставя твойто име
      върху всичките уста
      и животът ти ще мине
      в постоянни тържества!
      Вред с венци ще те посрещат
      и - обожествен герой -
      в твоя чест ще се уреждат
      празнувания безброй!
      Всеки ден и час Печата
      ще гърми с делата ти -
      и тълпата ще се впряга
      да влече колата ти. . .
       

      - Бягай, Славо смехотворна,
      другаде носи венци,
      бягай, блуднице позорна,
      другаде герой търси!
      От тълпата бясна, сляпа
      не приемам аз тамян -
      не, не ща да ме оцапа
      с почести дивата сган!
      Паметник не ща - не искам
      да се увековеча,
      нужда никаква не виждам
      жив да бъда - кат'умра!
      Бъдещето поколенье
      нищо нек' не знай за мен -
      нек' умре светът за мене
      на последния ми ден. . .

       

       

       

      III

       

       

      - Младостта съм, отвори ми,
      любовта съм, отвори! . . .
      Поднови си кръв и сили,
      в миналото се върни -
      в светли, весели години,
      битие ново прегърни -
      като феникс старобитний
      из праха си възкръсни! . . .
      Дух и плът ти нося нови,
      непокътнато сърце -
      от страданья и неволи
      ненабърчано лице! . . .
      О, излез от тази самост
      и опитай жребий нов -
      усладителната младост
      и сладчайшата любов!
      В жилите ти ще разпаля
      огневе неизгасими -
      разумът ти ще избавя
      от мечти неизпълними,
      в ликуванья безпреривни
      дните си ще преминуваш
      и на бял свят ще светуваш
      само за да господствуваш! . . .
      Има-щеш каквото искаш,
      всички земни добрини,
      всички доброчестини,
      винаги ще се насищаш -
      никога сит без да си. . .
      Твойто рицарско величье
      вси сърца ще подчини;
      всичко в теб ще се плени;
      твоят поглед, твойто лице
      ще омайват вси очи. . .
      Тебе за да се понрави,
      ти да й простреш ръка -
      всяка жена ще остави
      всичко мило на света. . .

       

      - Бягай, мрачно привиденье,
      бягайте, химери зли,
      бягай, тягостно прошедше,
      дим от луди младини! . . .
      Прелести, каквито има
      в босфорските дворове,
      роскош - колкото покрива
      италианското небе,
      Ада колкото обема
      похотливост, съблазненья,
      колкото са и в Едема
      веселби и наслажденья -
      дай ми ги, и пак не ща ги -
      не! Не ща ги! Не, сто пъти!
      В мойто сърце веч отдавна,
      както в гроб студен, лежат
      умъртвените желанья,
      на мечтите ми прахът. . .
      Млад съм аз, но ми се чини,
      че сто века съм живял,
      че от хиляди години
      спомени съм насъбрал! . . .
      Млад съм, но от всички страсти
      аз съм вече овдовял!
      Днес за мен са непонятни
      дрипелите на сърцето,
      обич, чувство, идеал,
      щастие - виденье клето! . . .

       

       

       

      IV

       

       

      - Музата съм богоданна,
      геният съм. . . Отвори,
      душо чисто и избранна,
      дар небесен приеми!
      Възвиши се!. . . Пей осанна,
      пей господните псалми! . . .
      Пей съдбините чловешки,
      вечната природа пей,
      светлините пей небесни,
      преизподнята възпей!
      Пей безкрайната вселена,
      пей безсмъртната душа,
      пей борбата безконечна
      между живи същества!
      Пей чловешкий разум грешен
      в гъста как лети тъма,
      и, за всяко знанье жеден,
      как полита в лудина!
      Пей неволите ужасни
      на юдейските деца,
      на илотите нещастни
      безконечните тегла. . .
      Прослави Адама, Ева,
      пей пропадането им,
      пей безклайните блаженства,
      преобърнати на дим! . . .
      Пей походите геройски,
      пей Атина, Спарта, Рим,
      роскошите вавилонски,
      храмът на Ерусалим! . . .
      Пей - народи окаянни
      как се кланят, как пълзят
      пред позорни истукани -
      и как после ги трошат!
      Пей - кое е трайно, здраво
      и добро на земний шар;
      пей божественото право,
      пей Предвечний Господар,
      над властителите властник,
      Бог Творец, Мироначалник! . . .
      Пей светата епопея
      на Ума и на Труда,
      подвигът на Прометея
      и Сократовата смърт! . . .
      Първото възпей блестене,
      първий ден посред Твърдта,
      дирнето възпей звучене
      на небесната тръба!
      Пей лябовната поема
      на жената и мъжа,
      пей Свободата свещена,
      пей Христовий славен кръст!
       

      - Нека пеят вси псалмисти
      и певци златоречисти,
      нека пеят вси левити
      и пророци духовити,
      нека пеят вси щастливци
      и страдалци на земята -
      нека пей, който намерва
      сладки, радостни речи,
      скръб когото обладава
      и не може да мълчи!
      Нека пей, който усеща
      братски чувства и вражди,
      жажди, нужди, страст гореща -
      който се питай с мечти! . . .
      Нека пей, който желае
      мъртвото да възкреси,
      нека пее, който знае
      дом от сенки да строи! . . .
      Нека в тоз вертеп да плаче
      и се смее, който ще -
      нищий духом нека граче
      и разумний нек' реве;
      о, за вятъра е равно -
      сълзи, дим и песни!
      Векът ще смете еднакво
      анатеми и хвалби! . . .
      Махай се! . . . От да събудиш
      моята душа от сън,
      по-скоро душа ще туриш
      в камъка, в прогнилий пън! . . .
      Моят глас угасна вече,
      мойта арфа се строши,
      о, мен вече се не пее -
      няма в мъртвеца песни! . . .
      Тайний символ на нещата
      дне за мен е тъмнина. . .
      Тъмнината, тъмнината,
      тя е в мен, пред мене тя е! . . .
      Пет-шест педи трап в земята
      и в нищожеството мир,
      ето мойта Илиада,
      Песен Песней и Псалтир! . . .

       

       


      . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

       

       

      V

       

       

      - Истината съм безсмъртна,
      истината съм света!
      Светлината ще възвърна
      в твойта страждуща душа!
      Истината съм аз гола -
      ти же, в мойте голоти,
      себе си ще видиш - Бога -
      всички светски суети! . . .
      Истината съм! . . . Онази
      истина, която ти
      призоваваше със сълзи
      в първите си младини! . . .
      Отвори ми! . . . Приеми ме
      и огледай се във мен! . . .
      Виж що няма, виж що има
      в този Мир неосветлен! . . .
      Ти си пламък, ти си сянка -
      мрачност и виделина,
      в теб се днес изображава
      двойний лик на вси неща;
      и за туй си слаб, за туй си
      срещу себе разярен;
      ти желаеш дни безбурни,
      а си в бури потопен. . .
      Плитките чловешки мисли,
      земний разум тъп и сляп -
      затъмняват ти очите
      и те правят зъл, свиреп. . .
      О, реши се да прогледаш,
      да се вразумиш - склони!
      Виж, узнай какво обемаш,
      где си, що си, разбери!
      Пресвещената задача
      на съдбите - отгатни!
      Свръхприродните начала
      в книга вярна прочети!
      В безконечните пространства
      и в неизтощимий век,
      о, ела да ти покажа
      где се спира человек! . . .
      В морско дъно - зърно пясък,
      в блато капчица вода,
      под небето ропот, крясък -
      ела, виж що е това. . .
      Ела, всички виж народи
      отгде идат, где вървят -
      кой водител общ ги води
      все в един и същий път. . .
      Александр какво направи
      със безчислени войски,
      Наполеон що остави -
      ела, виж и разбери! . . .
      Неизменните догмати
      с моя помощ измени -
      всички символи, обряди
      и закони разчлени -
      и всред хиляди измами,
      заблужденья и лъжи
      намери божите тайни -
      мъдростта изнамери!
      Възвиши се до предели
      человеку неизвестни! . . .
      Влез и в самото сърце
      на това, което е
      същевременно и твар,
      и чист разум, плът и жар.
      Разбери това, що никой
      не успя да разумей! . . .
      Да, в прошедшето велико
      ни Конфуций, ни Мойсей,
      ни Давид богоизбраний,
      ни премъдрий Соломон,
      ни пророци първозвани,
      ни всезнающий Платон,
      ни Сократ богоподобний -
      никой нищо не разбра
      от деяньята господни -
      от чловешките дела. . .
      Всяко „в е р у ю“ досега
      порицанье е било -
      всяка изповед - нощ тежка
      върху земното кълбо. . .
      О, ела, хвърли се в мене,
      истината прегърни,
      избави се от съмненья,
      откровенье приеми! . . .
      Туй, което нигде нема,
      в никакви Талмуди земни,
      виж го, присвои го сега,
      человече изнуренний! . . .
      Вечност, безпределност, сила,
      несъзнателност, съзнанье,
      жизн, стихия първобитна,
      в Мирозданье възсъзданье;
      в хаос ред как се поражда,
      луч в тъмита как стои,
      как се мерят времената
      и слънцата кой движи;
      как под синий небосвод
      от плода излязва плод;
      как от род изхожда род;
      где е свършекът на Злото,
      где е правдата свещена,
      где е щастьето всеобщо,
      где е стойността нетленна,
      всичко ще узнаеш в мене,
      человече заслепений!
      . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
      . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
      . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
      - Зная, ти си снежна топка
      и в ръцете се топиш!
      Всекий час размер и форма,
      вид и същност ти мениш! . . .
      Знам! . . . Столетно ти дърво си,
      пущаш клонове навред -
      но не се събужда онзи,
      който позаспи под теб! . . .
      Зная, ти си сладък плод,
      но не си за наште устни,
      не си за чловешкий род;
      твойте сокове са вкусни -
      но за крепки богове! . . .
      Червейчето ще прегази
      най-широкото море -
      ти преди да влезеш в нази -
      в наште дребни умове. . .
      Бягай, Истино свирепа,
      няма тука богове,
      няма тук прием за тебе,
      в този дом чловек живей! . . .
      . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

       

       

       

      VI

       

       

      - Знам, че тук чловек живее,
      и затуй съм тук дошла! . . .
      Знам, че тук човек жалее -
      аз съм, друже мой, смъртта!
       

      Името си аз не криях
      и не лъгах досега -
      но при теб да вляза исках
      с другите си имена. . .
       

      На всевечната природа
      аз съм вечната душа -
      аз съм извор на живота
      и конец на вси неща . . .
       

      Аз в твореньето съм сила
      щастие, любов и мир,
      аз съм младост безпреривна
      и услада в земний мир. . .
       

      На световното движенье
      аз съм първобитний вожд,
      в мен намерват подкрепленье
      всяка твар и всяка мощ. . .
       

      В мойто същество се сливат
      всички живи същества,
      винаги към мене идат
      вси, що ходят по света. . .
       

      Аз прикривам всички бездни,
      аз притварям все, що зей,
      на чловешките болезни
      в мен са всите лекове. . .
       

      Виж какво е мойто знаме,
      надписът му прочети:
      Смърт - върховното е знанье
      и конец на вси мечти!
       

      Всички жизни са мечтанья,
      а пък аз съм, друже мой,
      свършекът на вси желанья -
      безпревратният покой!
       

      Аз възпирам вси вълненья,
      аз насищам всякой глад,
      аз раздавам вси именья,
      в мен е всяка благодат!
       

      Аз премахвам всички страсти
      и досвършвам вси борби -
      в мен сриват вси товари
      из чловешките плещи. . .
       

      Този свят е притча мрачна;
      на невидими неща
      той е видимата сянка;
      в план велик е той черта;
       

      Аз ща всичко да ти кажа,
      кой закон владей навред
      и коя върховна правда
      е създала днешний ред. . .
       

      Щом оставиш, щом захвърлиш
      земното си облекло -
      разум благ и чист ще бъдеш,
      дух от божье естество. . .
       

      О, дойди! . . . Смъртта не лъже!
      Гробний сън е сън свещен!
      В гроба чувството не мъче!
      Гробний мрак е светъл ден!
       

      Нищо няма да пропъде
      твоя прах из дън-земя;
      а светът - без теб - ще бъде
      както с тебе досега. . .
       

      Аз над нуждите съм нужда!
      В мен, към мене прибегни!
      Никога се не събужда
      живий, в мен кога заспи!
       

      В разнородните стихии
      аз съм трайното единство -
      в безизходните пустини
      аз съм изходно светило. . .
       

      Аз преустроявам всичко
      зле устроено в света
      и над всяка нищета
      семе хвърлям плодовито!
       

      Аз изправям всички грешки,
      аз разплитам вси сплетни -
      и веригите чловешки
      аз обръщам в прах! . . . Дойди!
       

      Тъмните мечти чловешки
      аз обръщам в светлини,
      аз разпръсвам всички сенки
      и химери! . . . Отвори!
       

      Не плаши се, че ще дойди
      нов бит! . . . Няма за прахът
      оживленье! . . . Твойте кости
      непробуден сън ще спят! . . .


      Ще минуват вековете,
      времената ще текат,
      остаря щат световете,
      твойте кости все ще спят! . . .
       

      Поколенья многобройни
      ще се раждат и ще мрат,
      общества да дойдат нови -
      твойте кости все ще спят! . . .
       

      Изворите и реките
      корита` ще изменят -
      ще се срутят планините -
      твойте кости все ще спят! . . .
       

      Ще угасне най-подире,
      ще угасне за всегда
      и последнята зарица
      на последнята зора -
       

      всичко живо ще изчезне,
      ще изчезне всяка мощ
      и на деня ще наследе
      тежка, безконечна нощ -
       

      и загуби щат слънцата
      своя блясък, свойта плът.
      Ще се разглоби земята
      из небето, в някой кът -
       

      ще се разпилее грозно
      вселенското битие,
      ще се възцари отново
      черний хаос навсъде -
       

      и ще блесне пак Създанье
      ново, друг Свят - и подир
      в старост пак и той ще падне,
      за да доде третий Мир -
       

      но прахът ти, друже, няма
      да почувствува това! . . .
      Позволяваш ли да вляза,
      ща приемеш ли смъртта? . . .
      . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
       

      - Влез при мен, другарко бледна,
      влез при мен! Добре дошла!
      Влез, богиньо милосердна,
      теб очаквах досега!
       

      Влез, Царице на Тъмите,
      влез, о, майко на нощта,
      влез и прекрати ми дните,
      на пръстта предай пръстта!
       

      О, бъди благословена,
      благотворителко ти! . . .
      Тук и в цялата вселена,
      благословена бъди! . . .
       
       

 

 

 

 

    Поемата е пулбикувана за първи път в „Периодическо списание“, 1884 г., кн. 8.

     

     

     

 

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]