Николай Райнов

проза

Литературен клуб - 20 години! | българска литература | страницата на автора

 

МЕРМЕРНА ЖЕНА

 

Николай Райнов

 

         Припадат мрачини, пустинята гасне - и по пясъка се разнасят стъпки на невидими хора. Големи огнища лумват в далечината: закъснели призраци дирят пътеките, през които са вървели приживе.
          --- --- ---
          ... Живееше в Масър ел Каир именит магьосник, когото завяха Джалма.
          От Индия бе дошъл преди години, та бе донесъл страшни тайни, записани в дванадесет книги от кожа на тигър.
          А книгите бяха подвързани с мед - и върху сребърни плочки с диаманти бе отбелязано съзвездието на Голямата Мечка.
          Много се мълвеше за магьосника: и зло, и добро. С поглед убивал, казваха. Сластни сънища пращал нощем на девици, за да го дирят при пълнолуние.
          И притча бе излязла низ града: "Джалма е властелин на духовете, ала духът му е роб на Греха."
          И пазеха се от него.
          Очите му бяха тъмни като кафе, а косите му червени като заник.
          Той седеше пред своята хижа край града, а край него се извиваха в опасни пръстени дълги змии. Те бягаха от погледа му и трепереха от допирането на ръката му.
          А Джалма седеше неподвижно и шъпнеше молитви на незнаен език.
          --- --- ---
          ... Закъснели призраци се лутат из пустинята. И в мрака се възправи огромно видение: Бяла Жена от мермер пристъпва - лека като мъгла и студена като изваяние.
          Тя разлива мраз по цялата пустиня - и Нейните гърди са ледни като две преспи сняг.
          --- --- ---
          ... Мина един ден край хижата на Джалма странно шествие.
          Шестима роби носеха на свилено ложе млада жена.
          А след тях робини и скпоци държеха ветрило от паунови пера и кошници с плодове.
          Дъщерята на халифа отиваше да види пирамидите.
          А Джалма седеше неподвижно - и не видя никого.
          Ала една змия се фърли след робите, сгърчи се като бич - и ухапа един носач за петата.
          Момъкът изписка от болеж и отпусна дръжката на ложето. Другите се извърнаха - да видят що става.
          Носилката спря.
          Тогава завесите на багрия балдахин се разклатиха, женска ръка се подаде - и под коприната лъсна чарът на женски поглед.
          Дъщерята на халифа подаде глава - и сгледа магьосника: кръстосал нозе, той седеше мълчаливо и я гледаше.
          А неговият взор блестеше, пълен с ненаситни желания - и  момата се засрами, та се дръпна.
          Робите понесоха ложето - шествието замина нататък.
          А Джалма стана като поразен - и дълго стоя прав, обърнат към следите на отминалите.
          Босите крака на робите дълбаеха мокрия пясък, а сандалите на скопците врязвъха в пръстта звезди.
          --- --- ---
          ... Нейните гърди са ледни като две преспи сняг.
          Нейното дишане смразява като буря.
          По косите й лежат снежинки, а бялата й хламида блести като студено съзвездие.
          Мермерната Жена минава - и гази огньовете със Своята стъпка, а пустинята замръзва, щом мине Тя.
          --- --- ---
          ... Вечерта Джалма изправи сребърен диск, запали черна смола и кора от кедър - и прочете заклинанието на Змея.
          Ала на диска не се яви образ - и той не можа да разбере де се намира момата, що бе смутила сърцето му и фърлила въглен в душата му.
          Димът на благовонията пълзеше нагоре - неспокоен и дирещ, - ала никакъв образ не се яви.
          И магьосникът разбра, че момата носи талисман против черна магия.
          И гняв сгърчи лицето му.
          И разтвори тогава медните книги, та прошъпна най-страшното заклинание, което чупи вси талисмани и развързва всяка магия.
          И след миг на сребърния диск излезе момата: тя излезе гола, пълна с чар и нега, ала в поглада й светеше презрение към Джалма - и в десницата й се виждаше ваза с отрова.
          И стори се на магьосника, че тя му говори:
          - Силом ме доведе! Не можеш силом да ме имаш: коснеш ли ме с ръка, ще изпия отровата!
          И той обърна диска, за да види страшното...
          --- --- ---
          ... А пустинята замръзва, щом мине Тя.
          В погледа й гори студено презрение, а в ръката й стои празна ваза.
          Тя дири някого, ала не може да го намери.
          И заспалите камилари се сепват, извръщат лице - и се сгушват от страх под своите пъстри облекла.
          Мермерната Жена минава.
          ... И властно се възправи магьосникът, та прочете още веднъж страшното заклинание.
          И в мрака огнена стрела разряза простора - и в подземната хижа се разнесе мътна миризма на гола женска плът... пред него стоеше дъщерята на халифа.
          Ала очите й гледаха тръпно, ръцете й се дърпаха назад, а членовете й трепереха.
          И кога Джалма, пламнал от страст, прегърна с безумни ръце момата, по тялото му плъзнаха ледни тръпки: тя бе студена като мермерно изваяние...
          Едната й ръка бавно се подигна - и пръстите й изрониха малка ваза от алабастър.
          Магьосникът се наведе и взе вазата: капки отрова блестяха по дъното й...
          --- --- ---
          И на другата заран Джалма напусна Масър ел Каир.
          Празна зееше неговата хижа. Змиите бяха измрели.
          По сребърния диск имаше ръжда.
          --- --- ---
          Преваля нощ.
          Пустинята пламва от огньовете на невидими призраци.
          Някой дири в мрака пътеките, през които е вървял приживе.
          Далече - там, дето свършва големият венец от пламъци - се чува задавен лъвски рев.
          С дълги сребърни игли пронизва студът тъмната снага на пустинята.
          Голяма Мермерна Жена минава, както минава мъгла вечер, както минава тежък сън, както минава изгубена отломка от песен...
          Тя върви - и звездното було, що замята главата й, блести от снежинки, а на челото й трепери едра звезда от лед.
          Нейната дреха са разклаща като снежна коприна - и там, дето мине, бликват ледни кладенци.
          Тя дири Джалма, за да измие с кръв петното на момински блян - и да прати смърт на мъжа, който е раздрал душата й на младини.
          --- --- ---
          ... И Тя говори - а гласът й е глас на ледна буря:
          - Елате след мене, пълноснажни девици и верни жени: елате вси, които е коснал с похотлив поглед червенокосият - елате да отмъстим!
          - Нашите клетви ще го стигнат дори накрай земята - и нашите ръце ще го задушат като пръстени от лед!"
          --- --- ---
          И Мермерната Жена отминава - а след Нея глъхнат тежки стъпки на безброй невидими: в мълчанието на пустинна нощ отглъхват стъпките на тежко мермерно изваяние...
          Гаснат огньовете. Сънят бяга от клепачите. В сърцето пълзи страх, а погледът неволно изпраща надалеч стъпките на отминалата Мермерна Жена.

 

 

Електронна публикация на 31. март 2004 г.
Публикация в сб. „Слънчеви приказки“, 1918 г.
Публикация в „Събрани съчинения“, Николай Райнов, том 1, С., 1989

 

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]