Анита Николова

литературна критика

Литературен клуб | страницата на авторката | за книгите

 

Носталгията в „На Изток от Запада“

 

Анита Николова

 

 

Корица на книгата

          Мирослав Пенков е автор, за когото се говори и пише не само в нашата страна, а и далеч от пределите й. С дебютния си сборник с разкази младият писател привлича вниманието както на читателите, така и на критиците. Нещо повече – той навлиза в литературата с доста труден жанр, към който писателският интерес обикновено е слаб. Осемте творби, които изграждат сборника, са създадени в САЩ, далеч от родната страна и това е конкретната причина толкова осезателно в тях да присъства носталгията. Появяват се за първи път отвъд Океана, което показва, че са изцяло ориентирани към чуждата читателска аудитория. Разказите му вече са преведени на единадесет езика и то само няколко години след появата им, а у нас се появяват благодарение на авторизирания му превод. Несъмнено това е сериозно признание за младия белетрист, който за кратко време се превръща в един от най-превежданите и издавани автори.
         Интересът към даровития писател едва ли би бил толкова голям, ако Салман Рушди не бе забелязал разказа му „Как купихме Ленин” и не го бе включил в антология за най-добър американски разказ. Следва и ново признание за автора – този път за „На Изток от Запада”, с който е удостоен с международната награда на BBC.
         Интересът към разказите му не изненадва никого. Няма как те да не предизвикат обществения отзвук, след като рисуват „една България, минала и настояща, приказна, абсурдна, тъжна, смешна, луда”. Такава е в спомените на младия автор, който мислено се завръща към родината, докато пише и именно в тези мигове забравя болката и разстоянията, които го делят от българската земя. От разказите му проличава умението да създава увлекателни истории, да рисува с думите запомнящи се картини, да преминава през различни моменти от близкото и далечно минало на страната ни и да коментира болезнени за българския народ теми. Творбите му представят по неподправен начин трагични сцени и изострят читателската чувствителност. Най-въздействащите разкази на Мирослав Пенков са плод именно на болката и тъгата, провокирани от раздялата и скъсаната връзка с родното. В осемте творби се открива неподправената му обич към България и българското, която ги прави силно въздействащи.
         Разказите на Пенков са умело композирани. В прозаичните му текстове има елементи на приказката и легендата, а езикът на героите е автентичен. Особено обикнат похват от автора е сказът. При него повествователят е един от героите в художествената творба, в която се подражава на фолклорната стилистика. Разказите са изпълнени с тежки синтактични конструкции и изкуствени стилизации. Именно в умението му да създава интересни истории проличава неговият писателски талант. Те са ярки, въздействащи и лесно се помнят. Докато ги четем, мислено се пренасяме в прозаичния свят на Йордан Йовков, а понякога пред нас оживяват картини от „Диви разкази” на Николай Хайтов.
         Носталгията по родната страна има своите проявления в осемте разказа, изграждащи сборника. В темпорално отношение всички са ориентирани преди 1989 година. Носталгията е видяна под различни форми. В „Македониja” се надниква в интимно-личния свят на героите, а в „Девширме” е представена тъгата на прекъсналия връзка с родната страна и нейното минало. Не са пропуснати и важни моменти от новата история на страната ни („Нощният хоризонт”), а последиците от промяната на политическата система намират отражение в „Крадци на кръстове”.
         Събитията в „Девширме” са най-отдалечени спрямо времето на написването му. В тази творба кървавата картина на робството е част от приказката, която бащата разказва на дъщеря си. Тя е изпълнена с напрегнати моменти, с патриотичен патос и възхита. В разказа си Пенков представя историята на чудно хубава девойка, в която султанът се влюбва, опитите й да избяга, кръвният данък, който раята е принудена да плаща. Такова е миналото на българския народ – кърваво и страшно. С приказката за повелителя и подчинените, за насилието и страданието са израснали десетки поколения. Затова бащата я разказва на своята дъщеря, за да познава историята на страната, в която се е родила. Тъжен и страшен е този разказ, но и майсторски изграден посредством непрестанното редуване на миналия и актуалния план на повествование и умелото монтиране на различни истории.
         В сборника с разкази Пенков спира своето внимание на обществените събития, разтърсили страната ни. „Крадци на кръстове” разказва за падането на комунизма и смяната на една политическа система с друга, за настъпилия произвол, при който се посяга дори и на християнските реликви. Авторът поставя акцента върху поведението на героите, които приемат кражбите като „хуманитарна мисия”. Не е пропуснато и обобщението за положението, в което се намира българският народ: „хората са по-кротки от овце след 500 години турско робство и 45 години комунистическо”. Това е обективната гледна точка за положението на страната ни.
         Несъмнено най-въздействащият разказ в сборника е „На Изток от Запада”. В тази творба е представен умален модел на страната ни, която години наред търси начини за своето териториално обединение. Реката, разделяща селото на две части, е в ролята на преграда между хората. Тя контролира живота им, те са толкова близо, а всъщност са далеч един от друг. На фона на личната история за любовта между Вера и Носчо са коментирани други водещи проблеми. Западът е видян като мястото, което предлага онова, което го няма на Изток и към което се стремят героите. Бягството на Запад е единствената възможност за достоен живот: „Тука за теб живот няма... Бягай на Запад... Почни всичко на чисто. Скъсай всички окови” – такъв съвет е принуден да даде бащата на своя син. И докато за едни Западът е мечта и единствена възможност, за други родната земя на Изток е бленувана, но невъзможна за достигане.
         Носталгични са мислите на писателя за страната, която ни представя такава, каквато е в неговите спомени. Разказите му са отражение на скъсаната връзка с българската земя и неистовия стремеж да запази спомена за нея.
         Този дебют е предизвикателство дори и за самия Пенков, тъй като очакванията на читателите и критиците са твърде високи. Сборникът „На Изток от Запада” събуди интереса на читателската общност, за него дълго време се писа и все още се дискутира, а на фона на преводната и българската литература, които се появяват на пазара у нас, подобен сборник е рядко събитие и сериозен успех за младия му автор.

 

 

 

 

 

---

 

 

Мирослав Пенков. На Изток от Запада. Изд. „Сиела“. София, 2011 г.

 

 

Електронна публикация на 24. май 2016 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]