Анита Николова

литературна критика

Литературен клуб | страницата на авторката | за книгите

 

Мегажанрът в българската литература

 

Анита Николова

 

 

Корица на книгата

 

 

         Критикуван от едни, възхваляван от други, романът е сред най-дискутираните жанрове от литературните критици. Многобройни са опитите къде успешни, къде не да се отговори на въпроса какво представлява романът, но отговорът е нееднозначен. Рядко явление са и теоретичните книги, които се захващат с дефиниране на неговата същност. Богдан Богданов е автор на изследването „Романът – античен и съвременен”, в което разглежда поетиката на античния и съвременния от негова гледна точка роман, Симеон Хаджикосев в „Романът – що е то?” се съсредоточава върху развитието му в западноевропейската литература в периода XIII-XIX век, а най-новата литературоведска книга, посветена на въпросите около романа – „РоманОлогия ли?”, си поставя далеч по-амбициозна задача. Освен с дефиниране на епическия жанр тя се захваща и с подробен коментар на едни от най-известните български романи от 2000 година насам. За безспорния й принос към литературознанието книгата получава награда на портал „Култура”, което е сериозно признание за стореното от автора.
         Определян като мегажанр, полиморфен и безкраен текст, провокиращ множество въпроси, романът се оказва в центъра на изследователските интереси на Младен Влашки. Книгата му „РоманОлогия ли?” подхваща едно на пръв поглед необозримо поле, което разглежда развитието на българския роман в началото на XXI век. Конкретното десетилетие се характеризира със стабилизация, тематично многообразие и силно присъствие на романа спрямо другите жанрове. Всичко това доказва, че той е „многолико поле”, което предизвиква дискусии в литературните среди. Впечатляващ е броят на творбите, появили се в този период, онези, които продължават да провокират читателите, отличените с престижни награди у нас и в чужбина и намереният синтез между теоретичното представяне на процесите заедно с илюстрирането им с конкретни литературни творби. Сред коментираните писатели са Георги Господинов, Алек Попов, Илия Троянов, Теодора Димова, които са добре познати на читателската аудитория у нас. В книгата акцентът не е единствено върху известните автори, които са обект на внимание от наши и чужди критици, а и върху онези, чийто белетристичен талант не е толкова оценен, но определено романите им притежават нужните достойнства.
         Младен Влашки коментира сполучливите романови опити, тъй като подобен текст е най-вече опит, както силните и слабите страни в областта на епоса в петте самостоятелни части, съставящи книгата му. В главата „Употреби на романа” той посочва, че романът е изграден на монтажен принцип, предпочитани са различните експериментаторски форми и заличаване на границата между жанровете. В изследователското му поле попада и криминалният роман, който е един от популярните жанрове през първото десетилетие от новото хилядолетие.
         Авторът подробно коментира и анализира българския роман и мястото му в европейската традиция. За тази цел класифицира няколко типа романи, отделяйки им нужното внимание, което е една от силните страни на изследването. Той обособява емигрантския роман, анализира връзката между романа и сборника с разкази, романа и настоящето. Несъмнено един от важните акценти в неговата книга е емигрантският роман. Въпросът е особено актуален с оглед на факта, че някои от писателите ни напускат родината си след 1989 г. и творят в емиграция. Такъв е случаят с Илия Троянов и „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде”. Романът е написан на немски, много добре е приет от чуждата публика, а у нас литературните критици мълчат. Това е доказателство за безпроблемната реализация на авторите ни зад граница и тяхното неприемане от родната публика, което не остава незасегнато в книгата. Примерът показва, че не са рядкост моментите, в които родната критика мълчи при появата на наративен текст със своите художествени стойности.
         Несъмнено книгата отправя и провокации към читателите. Една от тях е намереният синтез между литература и журналистика. На пръв поглед те са толкова различни, а Младен Влашки все пак успява да изведе общото между тях посредством живата реч, емоционалността, увлекателното повествование, а това може да се определи като основна черта на писането през първото десетилетие на новото хилядолетие. Подходящ пример е романът на Александър Секулов „Господ слиза в Атина”, който стои много близо до новата журналистика и показва експериментаторство от страна на съвременните автори. Подобни романи се четат леко и се отличават с ярка образност, а именно това впечатлява читателите.
         „РоманОлогия ли?” пита за мястото и функцията на романа днес. Провокативното заглавие цели да ни накара да се замислим дали наистина можем да говорим за времето на мегажанра, а изложените идеи, коментари, наблюдения са направени за широк кръг от читатели без неразбираема литературоведска терминология, което прави четенето й приятно и леко и го превръща в истинско удоволствие.

 

 

 

 

 

---

 

 

Младен Влашки. РоманОлогия ли? Изд. „Хермес“. Пловдив, 2014 г.

 

 

Електронна публикация на 07. февруари 2016 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]